Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. А. В., подадена чрез пълномощниците му адвокат адв.Я. и адв.З., срещу въззивно решение № 173 от 05. 07. 2019г. на Добричкия окръжен съд, постановено по в. гр. д.№ 301/2019г., с което е обезсилено решение № 273 от 1. 03. 2019г. на Добричкия районен съд по гр. д. № 782/2018 г. и е прекратено производството по исковете на В. А. В. срещу Община град Добрич по чл. 200, ал. 1 от КТ за обезщетение за неимуществени вреди в размер от 50 000 лева и имуществени вреди в размер от 436, 24 лева от трудова злополука, станала на 9. 08. 2017 г., осъден е В. А. В. да заплати на Община град Добрич разноски по член 78, ал. 8 от ГПК за защита от юрисконсулт във въззивното производство в размер от 100 ( сто ) лева и делото е върнато на първоинстанционния съд за конституиране на надлежния ответник и разглеждане на делото с негово участие.

В касационната жалба се релевират доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове.

В приложеното към касационната жалба изложение се поддържа о касатора, че са налице условията, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 от ГПК. Счита, че обжалваното решение слледва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.З ГПК по въпроса за точното приложение на §1, т. 1 ДР КТ и в частност „Кой е надлежният ответник по трудовия спор с правно основание чл. 200 от КТ между община и работник в нейно организационно обособено звено - Общината, Дома за стари хора или ДХД Социални услуги?“, както и по процесуалния въпрос за точното приложение на чл. 269 ГПК и по-конкрено „Ограничен ли е въззивният съд от въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение?“ Според касатора е налице противоречива съдебна практика по приложението на чл. 18а от ЗСП. В част от нея ВКС приема, че при действието на чл. 18а различните социални услуги са обособени в отделни направления със свой ръководител, като кметът на общината е техен работодател, а ръководителите на направленията са работодатели на персонала в съответната социална услуга. Макар работодателят по § 1, т. 1 КТ да не е юридическо лице, той е процесуално легитимиран като главна страна по трудови дела и е надлежен ответник по исковете, включително и на тези по чл. 200 от КТ, защото притежава по силата на специалния закон работодателска правоспособност да сключва и прекратява трудовите договори с персонала в заведенията за социални услуги, Позовава се на решение № 380/10. 01. 2014 г. по гр. д. № 2034/2013 г., IV г. о., решение № 467/08. 01. 2013 г. по гр. д. № 1565/2011 г., IV г. о. на ВКС, решение № 112/ 10. 04. 2013 г. на ВКС по гр. д. № 717/2012 г., IV г. о. Твърди, че въззивното решение не е съобразено с посочената практика и като ответник в трудовия спор според въззивния съд следва да се конституира ДХД - Социални услуги, разполагащ със специалната работодателска правоспособност. В редица други решения обаче се приема, че ответник по исковете следва да бъде Дома за стари хора, където ищецът пряко е полагал своя труд, а в други решения, се приема, че Общината следва да е ответник. Поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК, предложение трето - очевидна неправилност.

Счита също, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по въпроса: „В случай, че злополуката е декларирана като трудова от О. Д и е призната с Разпореждане на НОИ за трудова между Общината и В. А. В., като това разпореждане е влязло в сила и не е обжалвано от О. Д, то длъжен ли е ищецът в исковата си молба да посочи защо счита посочения ответник за пасивно легитимиран да отговаря по предявеният иск с правно основание чл. 200 от КТ?“ Посочва, че по този въпрос липсва съдебна практика, но същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което е налице селективният критерий по чл. 280, ал. 1, т.З от ГПК.

Ответната страна Община град Добрич, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, не е подала писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

Предявени са искове по чл. 200 КТ за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени и имуществени вреди от ищеца вследствие на злополука, настъпила по време на извършвана от него дейност в мястото му на работа – Дом за стари хора, гр. Добрич, на 9. 08. 2017 г. и призната по надлежния ред за трудова въз основа на декларация от 14. 08. 2017 г, на Община град Добрич. Исковете са насочени срещу тази община като работодател. В първоинстанционното производство не е повдигнат от страните и от съда служебно въпрос за това дали Община гр. Добрич е работодател на ищеца към настъпване на вредите и към заявяване на исковете по член 200, ал. 1 от КТ.

Въззивният съд е приел, че въпросът е относим към процесуалната легитимация на ответника, като абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск.

След анализ на събраните в тази връзка доказателства, съдът е приел за установено, че по трудов договор № 17 от 10. 11. 1995 г. ищецът е постъпил на работа като шофьор в „ Дом за стари хора “, град Добрич. На 21. 05. 2001 година между него и Общинската служба по социално подпомагане, гр. Добрич - ЮЛ на издръжка от бюджета на общината по член 9, ал. 1 от ЗСП ( в ред. от Дв. бр. 56 от 19. 05. 1998 г.) е сключен трудов договор за същата длъжност – шофьор, отново в Дом за стари хора, като заведение от структурата на ОбС „ СП “, в което се предоставят социални услуги на територията на общината по смисъла на член 9, ал. 3 от ЗСП ( в същата редакция ). Със ЗИДЗСП ( обн, Дв, бр. 120 от 2001 г. ), в сила от 1. 01. 2003 г., са извършени промени в органите по социално подпомагане: новосъздадената Агенция за социално подпомагане е правоприемник на бившата Национална служба по социално подпомагане и на общинските й служби - § 32 от ПЗР на ЗИДЗСП. Съществуващите заведения за социални услуги, които са на общинска и/ или държавна бюджетна издръжка преминават в управление на кмета на съответната Община – работодател на персонала в тях –по корективно тълкуване на § 37 от ПЗР на ЗИДЗСП.Стелно налице е случай по член 123 от КТ. Социалните услуги са многообразни, предоставят се в общността или в специализирани институции, в т. ч. в дом за стари хора – член 36, ал. 3,т. 3 от ППЗСП. Според начина на финансиране са делегирани от държавата дейности, местни дейности и дейности, финансирани от други източници – член 16, ал. 8 от ЗСП.

Въз основа на представените от Община град Добрич решение на Общинския съвет град Добрич от 31. 01. 2017 г. за приемане на бюджета на Общината за 2017 г. и издадената въз основа на него заповед № 197/ 27. 02. 2017 г. на Кмета за утвърждаване на тримесечното разпределение на този бюджет и бюджета на второстепенните разпоредители с бюджет ( на л. 53), съдът е приел, че с приложението ( на л. 54 ) на територията на община град Добрич се извършва социална услуга „ Дом за стари хора “ като делегирана от държавата дейност. Тази и другите социални услуги по ЗСП са включени във функция „ социално осигуряване, подпомагане и грижи “, обслужвана от Дирекция „ Хуманитарни дейности “ като второстепенен разпоредител с бюджет. Обосновал е извод, е това структуриране ( запазено и в следващите две години 2018 г. и 2019 г. с различието, че няколко детски градини стават второстепенни разпоредители също ) на извършваните на територията на общината социални услуги сочи, че икономическа обособеност е налице спрямо тази Дирекция. Посочил е, че за качеството на работодател е необходимо съответната структура да е организационно и икономически обособено образувание и да наема самостоятелно работници и служители по трудово правоотношение - § 1, т.1 от ДР на КТ. Посочените условия съществуват по отношение на Дирекцията, именована в регистъра по БУЛСТАТ – Д. С. У ( според извлеченията на л. 48 и 49 от въз. д. ). Приел е, че Дирекцията, а не Община град Добрич, се явява работодател на ищеца по смисъла на член 18а, ал. 2 от ЗСП. Както вече касационната инстанция е посочила в две решения № 31 от 9. 03. 2018 г. по гр. д.№ 3247/2017 г. и № 214 от 21. 02. 2019 г. по гр. д.№ 1136/ 2018 г., двете на ІІІ,г. о на ВКС, нито кметът, нито ръководителят на социалната услуга, в лично качество, могат да бъдат работодател, съответно на ръководителя на социалната услуга, както посочва член 18а, ал. 1 от ЗСП и на персонала в социалната услуга, както посочва член 18а, ал. 2 от ЗСП.Пстанционният съд е следвало да установи, че исковете са предявени срещу ненадлежен ответник и да укаже на ищеца тази нередовност и начина за отстраняването й като определи срок за това. Решението като постановено по искове срещу ненадлежен ответник е процесуално недопустимо и следва да се обезсили в съгласие с член 270, ал. 3 от ГПК и съобразно постановките на т. 5 от ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС делото да се върне на първоинстанционния съд, който след указания за конституиране на надлежния ответник и изпълнението им да разгледа делото с негово участие.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.

В настоящия случай първият поставен от касатора въпрос представлява общо основание, но не са налице поддъжаните допълнителни основания за допускане на касационно обжалване.

Съгласно константната практика на ВКС, цитирана и от касатора, и преди изменението на ЗСП с ДВ, бр. 15/2010 кметът на общината управлява социалните услуги на територията на съответната община, които са делегирани от държавата дейности и местни дейности. До влизането в сила на новия чл. 18а ЗСП от приетата организация в общината зависеше дали различните социални услуги да бъдат обособени в отделни направления със свой ръководител и дали направленията да бъдат обособени в такава степен, че техните ръководители да бъдат овластени самостоятелно да наемат работници или служители по трудово правоотношение съгласно § 1, т. 1 КТ. При действието на новия чл. 18а ЗСП различните социални услуги са обособени в отделни направления със свой ръководител, като кметът на общината е техен работодател, а ръководителите на направленията са работодатели на персонала в съответната социална услуга съгласно § 1, т. 1 КТ.

Макар работодателят по § 1, т. 1 КТ да не е юридическо лице, той именно е процесуално легитимиран като главна страна по трудови дела, но не като процесуален субституент, чиято легитимация измества процесуалната легитимация на юридическото лице. То също е процесуално легитимирано да участва в делото като главна страна, но съвместно с надлежната в лицето на работодателя, тъй като ще е обвързано от съдебното решение независимо от неговото неучастие. Следователно надлежен ответник е работодателят – съответното направление при общината, отговарящо на критериите по § 1, т. 1 КТ, което предоставя услугата „Дом за стари хора“. Участието на Общината като ответник наред с работодателя е допустимо, но не задължително, тъй като ще е обвързана от съдебното решение независимо от неучастието в процеса. Предвид изложеното, като е приел, че Дирекцията, а не Община град Добрич, се явява работодател на ищеца по смисъла на член 18а, ал. 2 от ЗСП и надлежен ответник, въззивият съд не е допуснал противоречиво разрешаване на правния въпрос.

Не е налице и поддържаното основание по чл. 280 т. 3 ГПК. Нормите са ясни, а практиката по въпроса е уеднаквена и трайна и не се нуждае от промяна или осъвременяване.

С втория правен въпрос също не се обосновава основание за достъп до касация. Въпросът „Ограничен ли е въззивният съд от въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение?“ не обуславя решаващите изводи на съда и не съставлява обща предпоставка за достъп до касация. Съдът следи служебно за допустимостта на решението в обжалваната му част.

И поставеният – трети, въпрос също не обуславя решаващите изводи на съда и не съставлява обща предпоставка за достъп до касация. Съдът не е обосновал решаващите си изводи въз основа на недостатъци на исковата моба, а въз основа на правните си заключения за това кой е работодател с оглед установените в процеса правнорелевантни факти.

Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния закон и необоснованост. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Поради изложеното същите не обосновават очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.Сременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.

Предвид изхода на спора разноски на касатора не се следват, а ответникът по касацията не е претендирал такива.

С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 173 от 05. 07. 2019г. на Добричкия окръжен съд, постановено по в. гр. д.№ 301/2019г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: