Образувано е по касационната жалба на [фирма], действащо чрез юрк. И. Ц, против решение № 3672/31. 03. 2016 г. по адм. дело № 14109/2014 г. на тричленен състав на ВАС, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Акт за установяване на публично държавно вземане № 36 от 17. 09. 2014 г. (АУПДВ), издаден от Комисията за регулиране на съобщенията (КРС. Комисията).
С касационната жалба и в хода на делото по същество, касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което АУПДВ бъде отменен като постановен при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Поддържа се, че тричленният състав неправилно е приел, че безспорно установените производствените нарушение от страна на КРС при издаването на акта, не са съществени по своя характер.
Ответната страна – Комисия за регулиране на съобщенията, представлявана в процеса от юрк.. Д, оспорва касационната жалба и моли за нейното отхвърляне. Поддържа, че твърдението за допуснато съществено процесуално нарушение по издаване на процесния акт за държавно вземане е неоснователно.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е подадена в срок и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима, а по същество е неоснователна. Прокурорът намира, че доводите, поддържани в касационната жалба възпроизвеждат тезата от първоинстанционното производство, обсъдена и обосновано отхвърлена в съдебния акт. Във връзка с поддържаното в касационна жалба посочва, че въз основа на обстоятелството изложената фактическа обстановка правният извод за законосъобразност на АУПДВ е правилен. Липсата на уведомяване за започнатото административно производство правилно е определено като несъществено нарушение на административно производствените правила, т. к. дори и да не е допуснато не би довело до акт с друго съдържание. Доводът за съществено нарушение, поддържан и в касационната жалба, според прокурора не може да се приеме както в контекста на изложените от съда аргументи, така и с оглед липсата на нарушение на чл. 20 от АПК, т. к. възможността за споразумение е обвързана от основанието за издаване на акта, което не се оспорва. По отношение на доводите за отсрочване или разсрочване на изпълнението, се поддържа, че са неотносими към производството по издаване на АУПДВ по арг. от чл. 166, ал. 2 от ДОПК.
Върховният административен съд, първа колегия, петчленен състава, намира, че касационната жалба е допустима като редовно подадена от надлежна страна и в срок против подлежащ на касационен контрол съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
С обжалваното решение, тричленен състав на ВАС, е отхвърлил жалбата на [фирма] против Акт за установяване на публично държавно вземане № 36 от 17. 09. 2014 г., издаден от Комисията за регулиране на съобщенията, с който са определени публичните задължения на дружеството по разрешение № 01757/15. 12. 2011 г. за ползване на инидвидуално определен ограничен ресурс - радиочестотен спектър в обхват 1800 МHz за осъществяване на обществени електронни съобщения чрез мобилна наземна мрежа в общ размер от 5 042 394, 27 лв., включващи такса за ползване на индивидуално определен ограничен ресурс - радиочестотен спектър - 500 394. 27 лв, за периода 20. 05. 2014 г. - 30. 09. 2014 г. и еднократна такса за изменение и допълнение на разрешение - 4 542 000, 00 лв.
Съдът е приел оспорването на АУПДВ за неоснователно, установявайки, че актът е законосъобразно издаден при спазване на установените правомощия на КРС, при липса на допуснати съществени нарушения на производствените правила и в съответствие с приложимия материален закон.
Извършвайки служебна проверка за законосъобразността на акта и обсъждайки оплакванията на жалбоподателя, съдът е приел, че с оглед правилата на чл. 166, ал. 1 от ДОПК във вр. с чл. 21 и чл. 147 от ЗЕС (ЗАКОН ЗА ЕЛЕКТРОННИТЕ СЪОБЩЕНИЯ) (ЗЕС), Комисията е компетентният орган, който може да издава актове за установяване на публично вземане поради неплащане на дължимите от операторите такси, дължими по силата на Тарифа за таксите, които се събират от Комисията за регулиране на съобщенията по ЗЕС.
Обсъждайки представения по делото Протокол № 47/17. 09. 2014 г. на КРС, свидетелстващ за начина на вземане на решението за издаване на процесния АУПДВ, съдът е приел, че това решение е взето в съответствие с разпоредбите на чл. 22, ал. 1 и чл. 35, ал. 5 ЗЕС. Този извод е изведен с оглед факта, че решението е взето с мнозинство от четиримата присъствали от общо петте члена на Комисията. Съдът е съобразил и отчел като съответстващо на чл. 59, т. 8 от АПК, фактът, че АУПДВ е подписан от председателя и секретаря на Комисията. В този смисъл, съдът е отхвърлил възражението на жалбоподателя за липса на валидно волеизявление на Комисията за неоснователно.
По отношение на оплакванията за лишаване от възможност за участие на дружеството в процеса по издаване на обжалвания АУПДВ, съдът е приел, че тъй като нормативно установеният размер на вземанията, индивидуализиран в процесния АУПДВ, не се оспорват от дружеството, както и не се оспорва и основанието за определянето му, то при това положение, безспорно установеното нарушение на Комисията да уведоми дружеството за започналото производство, не е съществено по своя характер, респ. резултат. Този извод е обоснован с мотива, че съществено се преценява такова нарушение на процедурата, което на първо място, е повлияло върху постановения от административния орган правен резултат, т. е. което, ако не е било извършено, би довело до издаване на друг по съдържанието си административен акт, или на второ място, когато е довело до нарушаване правото на защита на страната в процеса. В тази връзка, съдът е приел, че в настоящия случай нарушението не е съществено. За този извод, допринася и установения факт, че с издаване на решение № 204 от 30. 04. 2014 г. за допълване на основното разрешение № 01757 от 15. 12. 2011 г., в частта за допускане на предварителното му изпълнение, страната е била уведомена за задължението за заплащане на дължимата такса за допълнително предоставения ограничен ресурс - радиочестотен спектър съобразно Тарифата по чл. 147 ЗЕС, което е част от издаденото разпореждане и същото е в полза на страната.
Подробно е обсъдено и възражението за лишаването на дружеството от възможност да поиска отсрочване или разсрочване на дълга в производството по издаване на самия АУПДВ. Съдът, съобразявайки препращащата норма на чл. 166, ал. 2 от ДОПК към реда за издаване на акта съгласно правилата на АПК, е посочил, че АПК не урежда правна възможност в производството по издаване на индивидуалните административни актове органът да се произнесе по отсрочване или разсрочване на тяхното изпълнение. Във връзка с коментираното оплакване на дружеството, съдът е посочил, че отсрочването или разсрочването на изпълнението на акта са допустими само в производството по изпълнение на акта, а не в производството по издаването му, и са предмет на изрична уредба в АПК в глава седемнадесета на кодекса - чл. 278 АПК, както и че по аналогичен начин е уреден въпросът и в ДОПК, където отсрочването или разсрочването на изпълнението е допустимо само в производството по изпълнение на актовете, издадени по този ред. Решението е валидно, допустимо и правилно.
Настоящата инстанция напълно споделя изложените в първоинстанционното решение мотиви за неоснователност на оспорването. Тричленният състав, при съобразяване със събраните по делото доказателства и след обсъждане становищата на страните, е изследвал в пълнота и в съответствие с чл. 168 от АПК основанията за отмяна на акта, достигайки до обоснован и съответстващ на материалния и процесуален закон извод за законосъобразност на АУПДВ.
Правилно съдът е разгледани нормите на чл. 166, ал. 1 от ДОПК във вр. с чл. 21 и чл. 147 от ЗЕС като уреждащи въпросът за компетентността на издателя на акта за установяване на публично вземане поради неплащане на дължимите от операторите такси, дължими по силата на Тарифа за таксите, които се събират от Комисията за регулиране на съобщенията по ЗЕС. Изследването на Протокол № 47/17. 09. 2014 г. на КРС като доказателство относно изпълнението на чл. 22, ал. 1 и чл. 35, ал. 5 ЗЕС, регламентиращи действителността на постановеното решение на Комисията, е направено при точно прилагане на закона и е довело до обоснования извод за валидност на решението на КРС за издаване на процесния акт.
Следва да се сподели заключението на прокурора, че изложените в касационната жалба възражения относно определянето на нарушенията на процедурата като съществени в обжалваното решение се припокриват по своето съдържание с поддържаните такива пред първата инстанция, които от своя страна са намерили пълноценно и подборно обсъждане, направено по обоснован и съответстващ на процесуалния закон начин.
Правилно съдът е посочил, че неоснователно спрямо преценката за законосъобразност на акта е възражението, че жалбоподателят е бил лишен от възможност да поиска отсрочване или разсрочване на изпълнението в производството по издаване на АУПДВ. Съгласно чл. 166, ал. 2 ДОПК актът се издава по реда на АПК, а този кодекс не урежда хипотеза административния орган да се произнесе по отсрочване или разсрочване на изпълнението на акта производството по неговото издаване. Изрично уредена в тази фаза на административния процес е само възможността органът да допусне или спре предварителното изпълнение на административния акт - чл. 60 АПК, която хипотеза предполага издаването му. Отсрочването или разсрочването на изпълнението на акта са допустими само в производството по изпълнение на акта, а не в производството по издаването му, и са предмет на изрична уредба в АПК в глава седемнадесета на кодекса - чл. 278 АПК. По аналогичен начин е уреден въпросът и в ДОПК, където отсрочването или разсрочването на изпълнението е допустимо само в производството по изпълнение на актовете, издадени по този ред.
В тази връзка и за изчерпателност следва да се посочи, че тезата на дружеството – касатор за постигане на споразумение с Комисията за изплащане чрез разсрочвани/отсрочване на задълженията е очевидно защитна и зад същата не стои реално защитавано право. Представителят на дружеството изрично заявява в хода на делото по същество, че към настоящия момент (датата на изявлението е 06. 10. 2016), „всички такси са платени“, както и че заплащането е започнало преди издаването на акта. В тази връзка, петчленният състав приема, че освен материалната недопустимост на постигането на споразумение за разсрочване или отсрочване на задължението преди да бъде установено, както е посочил тричленният състав, то липсват и обективни предпоставки за това с оглед настъпилото издължаване. Отмяна на акта в такъв случай би била безпредметна, ако длъжникът не спори за размера и основанието и вече е погасил вземането.
С оглед изложеното, следва да се определи като неоснователно и възражението на дружеството относно евентуалната възпрепятстване на оперативната работа на дружеството и евентуалното му поставяне в по-неизгодно положение на предприятията, на които е бил осигурен по-дълъг срок за доброволно изпълнение на задълженията, поети в процедурата по издаване на разрешение по реда на ЗЕС. Това възражение от една страна не е подкрепено от никакви доказателства, представени пред първата инстанция, а от друга – отново не държи сметка за характера на обжалвания административен акт в условията на обвързана компетентност, изключваща принципно възможността за сключване на споразумение по реда на чл. 20 от АПК. Нещо повече, неправомерното поведение на дружеството с оглед не оспорваното неизпълнение на публичните му задължения (забава), не могат да бъдат аргумент, който да бъде отчетен в негова полза при обсъждането както законосъобразността на акта, така и при правилността на решението на тричленният състав.
С оглед гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първа колегия, петчленен състав, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3672/31. 03. 2016 г. по адм. дело № 14109/2014 г. на тричленен състав на ВАС. Решението е окончателно.