Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба на М. Марзи, [гражданство], срещу решение № 934/07. 12. 2018г., по адм. дело № 871/2018г. на Административен съд Хасково, с което е отхвърлена подадената от него жалба срещу заповед № 272з-2076/03. 09. 2018г. на Началник група „Миграция“ ОД на МВР Хасково, с която на основание чл. 39а, ал. 1, т. 2, чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ и чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ, му е наложена принудителна административна мярка "връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна", поради това, че е с отказан статут на бежанец или хуманитарен статут, като на основание чл. 39б, ал. 4 от ЗЧРБ не е определен срок за доброволно напускане на страната.
Излага касационни основания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи, че от издадената заповед не става ясно каква е конкретната мярка която се налага на лицето и не е посочена държавата на произход, в която следва да се осъществи връщането. Сочи се, че решаващият съд неправилно е приел, че при издаване на обжалвания акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроцесуалните правила, тъй като е нарушена нормата на чл. 34, ал. 1 и ал. 3 и чл. 35 от АПК. Сочи се, че непредставянето на срок за доброволно напускане на страната и позоваването на чл. 39б, ал. 4 от ЗЧРБ е съществено нарушение. Липсват представени доказателства, че чужденецът представлява заплаха за националната сигурност или обществения ред, за да се издаде заповед, която да не съдържа изискуемите се съгласно чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ реквизити. Моли съда да отмени решението на Административен съд Хасково и да постанови друго с което да отмени обжалваната заповед. Ответната страна не е взела становище.
Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е процесуално допустима, подадена на 11. 01. 2019г., в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при връчено съобщение за решението на 02. 01. 2019г. Разгледана по същество е неоснователна.
За да отхвърли жалбата, решаващият съд е приел, че процесната заповед е издадена от компетентен орган, в кръга на правомощията му и че в заповедта са посочени фактически и правни основания за издаването и. посочил е, че не се установява при издаване на заповедта да са допуснати съществени нарушения на административнопроцесуалните правила, като всички факти и обстоятелства, обосновали прилагането на принудителната административна мярка са били известни на оспорващия. От представеното по делото УРИ 272р-16877/03. 09. 2018г., се установява, че чужденецът не оспорва липсата на документ за самоличност и средства за обратно връщане, както и, че спрямо него няма неприключило производство за подновяване разрешение за пребиваване или друго разрешение, не попада в категорията на „уязвими лица“ по смисъла на §1, т. 4б от ДР на ЗЧРБ и не е обект на преследване преди идването си в Р. България т. е. процесната заповед е издадена след изясняване на всички факти и обстоятелства от значение за случая.
Съдът е приел още, че заповедта е съответна и на материалния закон, тъй като е налице влязло в сила решение с което е отказано предоставяне на статут на бежанец или хуманитарен такъв и по силата на чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ се налага посочената в заповедта мярка – „връщане до страна по произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“. Прието е за неоснователно възражението, че в оспореният акт не се съдържат мотиви обосноваващи приложението на чл. 39б, ал. 4 от ЗЧРБ, тъй като в заповедта е посочено, че срок за изпълнение не се предоставя тъй като има опасност чужденецът да се укрие или да извърши престъпление т. е. лицето се явява заплаха за обществения ред. Посочил е още, че определянето на срок за доброволно напускане на страната, не се явява елемент от фактическия състав за прилагане на мярката, а е свързано с производството по изпълнение на заповедта по чл. 39а от ЗЧРБ.
Предвид гореизложеното, решаващият съд е достигнал до извод за неоснователност на жалбата. Решението е правилно.
Обжалваното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. В съответствие с релевантната правна уредба, съотнесена към конкретните фактически установявания по казуса, съдът е направил верен извод за законосъобразност на оспорената заповед, като мотивите му се възприемат изцяло от касационния състав.
Правилно е прието, че са изпълнени материално-правните предпоставки на чл. 39а, ал. 1, т. 2, чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ и чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ, обуславящи издаването на оспорения пред съда административен акт. От доказателствата е установено, че е налице основание спрямо чуждия гражданин за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ - "връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна". Безспорно е установеното по делото, че спрямо чужденецът М. Марзи е налице влязъл в сила акт – решение № 7647/31. 03. 2017г., постановен от Председателя на ДАБ с който акт на лицето е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. По силата на чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ връщане се налага, когато, по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище или по отношение на когото производството по ЗУБ (ЗАКОН ЗА УБЕЖИЩЕТО И БЕЖАНЦИТЕ) е прекратено с влязло в сила решение, освен ако прекратяването е постановено спрямо чужденец, за когото има решение за обратно приемане в Р. Б и производството не е било възобновявано т. е. налице е предпоставката за налагане на принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ тъй като спрямо чужденецът е налице влязло в сила решение за отказ за предоставяне на закрила и/или убежище.
Неоснователни са доводите на жалбоподателят, че в оспорената заповед липсва конкретизация на мярката, тъй като е посочена цялата разпоредба на чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ. Както правилно е посочил решаващият съд в обжалваното съдебно решение, волята на органа е достатъчно разбираема и определяема предвид събраните по делото доказателства и наличието на отправено предложение до органа за налагане на процесната мярка с УРИ 272р-16877/03. 09. 2018г. и предвид разпоредбата на чл. 3, т. 3 от директива 2008/115/ЕО на ЕП и на Съвета от 16. 12. 2008г., относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни. Именно по силата на тази Директива при изпълнение на влязлата в сила оспорена заповед, в прерогативите на органа е да реши по какъв начин ще се изпълни мярката.
Неоснователен е и довода, че непосочването на срок за доброволно изпълнение на заповедта, води до нейната незаконосъобразност. Разпоредбата на чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ, предвижда в заповедта за налагане на ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 1 и 2 да се определи срок от 7 до 30 дни, в който чужденецът трябва да изпълни доброволно задължението за връщане. Споделима е преценката на първостепенния съд, че отсъствието на такъв срок в административния акт не опорочава волеизявлението на компетентния орган за прилагане на ПАМ.Оето на срок за доброволно напускане на страната не е елемент от фактическия състав за прилагане на мярката, а установено от закона производствено правило по издаването й, поради което преценката по чл. 146, т. 3 АПК следва да съобрази доколко този пропуск се отразява на съдържанието на акта и засяга правата на неговия адресат. Разпореждането по чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ е свързано с изпълнението на заповедта по чл. 39а с. з., а производството по изпълнението на административния акт поначало е последващо съдебната фаза по оспорването му, развива се по правилата на Дял пети, Глава ХVII АПК и е неотносимо към законосъобразността на властническото волеизявление, респ. към правилността на съдебното решение. Механичното съотнасяне на цитираното изискване към двете хипотези на чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ би лишило от фактическо и правно битие мярката, т. к. при всяко ненапускане на страната в рамките на определения със заповед за принудително отвеждане срок за доброволно връщане, органът следва да издава нова заповед с идентична разпоредителна част и бидейки обвързан от правилото на чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ и при липса на изключения по ал. 4 на същата норма, отново да предостави срок за доброволно напускане. Подобно тълкуване на разпоредбата е немислимо - не това е целта и смисълът на закона. Налагането на процесната ПАМ не е обвързано от определянето на срок за доброволно връщане, изпълнението на чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ не е условие за издаване на акт от категорията на обжалвания, поради което възраженията на жалбоподателя на тази плоскост са несъстоятелни.
Дори да се приеме, че предоставянето на срок за доброволно напускане е неотменим и поради това задължителен реквизит на акта по чл. 39а, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ, пропускът на органа не засяга правата на адресата и не може да бъде преценен като съществен. В настоящия случай са налице основания да се счита, че непредоставянето на срок за доброволно изпълнение не е в колизия с целите на Директива 2008/115 /ЕО/, по справедлива и прозрачна процедура. Фактите по делото обосновават правилността на решението на административния орган да предпочете принудителното извеждане пред доброволното връщане, предвид на това, че чужденецът няма достатъчни и постоянни доходи от които да се издържа и не притежава документ за самоличност, като по този начин не може доброволно да напусне границите на Р. България, като предоставянето на доброволен срок за напускане няма да се изпълни, а само ще възпрепятства процедурата по връщане.
Неоснователен е и довода в касационната жалба, че съдът неправилно е преценил че административния орган при издаване на процесната заповед е нарушил разпоредбите на чл. 34 и чл. 35 от АПК, тъй като видно от доказателствата събрани при провеждане на административното производство, органът преди да издаде оспорената заповед е изяснил всички факти и обстоятелства свързани с конкретния случай.
Не са налице касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК.
Като има предвид изложените мотиви и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 934/07. 12. 2018г., по адм. дело № 871/2018г. на Административен съд Хасково. Решението не подлежи на обжалване.