Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на И. Хоусен от [населено място] срещу Решение № 1711 от 19. 10. 2017 г. по адм. дело № 930 по описа за 2017 г. на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата й срещу Акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД) № 939 от 30. 12. 2016 г. на главен инспектор в отдел „Събиране и контрол“ на Дирекция „Местни данъци и такси“ при община П., потвърден с Решение № 7 от 22. 03. 2017 г. на директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ при община П..
Касационният жалбоподател излага доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че в имота не се генерират отпадъци и тъй като таксата за битови отпадъци (ТБО) се определя в зависимост от количеството на отпадъците, то размерът на таксата е неправилно определен въз основа на данъчната оценка на имота. Счита, че съдът не е анализирал в пълнота събраните по делото доказателства, избирателно и едностранно се е позовал на някои от тях, което е довело до неправилни изводи за наличие основание за възникване на процесните задължения. Изложени са твърдения, че собственикът на имота е подал в законния срок декларации за освобождаване от ТБО за част от процесния период. Подадените от касатора декларации не били по образец, тъй като същите касаели само случаите, когато имотите не се ползват, докато в случая имотът се ползва, но при ползването му не се генерират отпадъци. Допълнително са изложени аргументи за пряка дискриминация при определяне размера на ТБО. По посочените съображения прави искане обжалваното решение да бъде отменено и вместо него съдът да постанови решение, с което да отмени оспорения административен акт.
Ответникът – директорът на Дирекция “Местни данъци и такси“ при община П., чрез процесуалния си представител в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, като се запозна със събраните по делото доказателства и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, която е участвала в първоинстанционното производство и за която съдебният акт е неблагоприятен, при спазване на срока по чл. 211 от АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
Предмет на оспорване пред административния съд е АУЗД № 939 от 30. 12. 2016 г. на главен инспектор в отдел „Събиране и контрол“ на Дирекция „Местни данъци и такси“ при община П. (определен като орган по приходите със Заповед № 09 ОА-833/27. 04. 2009 г. на кмета на общината), потвърден с Решение № 7 от 22. 03. 2017 г. на директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ при община П.. Задълженията са установени, както следва:
По подадена декларация по чл. 14 от ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) (ЗМДТ) вх. № 0949582/07. 04. 1999 г. за 1/32 ид. ч. от 294. 00 кв. м земя, 1/1 ид. ч. от търговски обект с РЗП – 26. 01 кв. м и 1/1 ид. ч. от склад (търговски) с РЗП – 21. 39 кв. м с партиден № 7210034570001, находящи се в гр. П., ул. „К. Г“ № 30, са установени задължения за ТБО за периода 01. 01. 2011 г. - 31. 12. 2016 г. в общ размер на 2 023, 88 лв., от които главница 1 563, 48 лв. и лихви 460, 40 лв.
Таксата е определена при основа, равна на данъчната оценка на имота.
Съдът е извършил проверка относно компетентността на издателя на акта, спазването на формата, процесуалния и материалния закон и е формирал извод за неговата законосъобразност. Относно основния спорен въпрос дали жалбоподателят е освободен от заплащане на ТБО, съдът е приел, че същият не е подал декларации по образец за процесните имоти за освобождаване от заплащане на ТБО, същевременно по делото са събрани доказателства, че имотите са ползвани и процесните услуги са извършвани от общината през съответните периоди. Решението е валидно, допустимо и правилно.
Съгласно чл. 62 от ЗМДТ за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места, се заплаща такса, размерът на която се определя по реда на чл. 66 за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. Всяка от тези услуги има свой собствен предмет и цел. Тъй като услугите са различни по предмет и удовлетворяват различни потребности и няма законово изискване те да бъдат престирани едновременно (винаги в пакет), право на кмета на общината – чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, е да прецени кои услуги, кога и с каква честота ще бъдат предоставяни. Освен това, различни са и условията, при които не се дължи такса за тях.
Услугите обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване са насочени към удовлетворяване на общите потребности, породени от съвместното съжителство в рамките на едно населено място. Поради това законодателят е приел, че общото ползване на териториите за обществено предназначение и на депа за обезвреждане в общините налага обща на всички ползватели отговорност за поддържане на необходимата чистота. Дължимостта на ТБО за тези два компонента се изключва само при условие, че тези услуги не са престирани. Видно от доказателствата по делото тези две услуги безспорно са били предоставяни и с оглед на това правилен и обоснован е изводът на съда за тяхната дължимост.
Друг е подходът на законодателя относно компонента сметосъбиране и сметоизвозване. Сметосъбирането и сметоизвозването удовлетворяват потребността от освобождаване от битови отпадъци на конкретния правен субект. Именно поради това законодателят е създал възможност правният субект да декларира предварително, че няма да ползва услугата – чл. 8, ал. 5 ЗМДТ или да определи предварително обема и честотата за ползване услугата. Тогава, когато имотът на лицето по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ се намира на територия, на която общината фактически престира услугата и то не е декларирало неползване на услугата, задължението за таксата е дължимо. Ако лицето е заявило ползване на услугата по количество – таксата ще бъде определена на основата на количеството, но ако не е – ще бъде определена пропорционално на данъчната основа на имота. В случая декларации за процесните периоди 2011 г. и 2012 г. въобще не са подавани, а за 2013 г. декларацията е подадена след като отчетният период е започнал - едва на 23. 08. 2013 г. За останалите периоди – 2014 г., 2015 г. и 2016 г., съдържанието на подадените декларации не съответства на императивната законова разпоредба на чл. 71, т. 1 от ЗМДТ в приложимата за 2014, 2015 и 2016 г. редакция. Съгласно чл. 71, т. 1 от ЗМДТ не се събира такса за сметосъбиране и сметоизвозване, когато услугата не се предоставя от общината или ако имотът не се ползва през цялата година и е подадена декларация по образец от собственика или ползвателя до края на предходната година в общината по местонахождението на имота. В случая касационният жалбоподател не е декларирал, че няма да ползва имота, а е декларирал, че няма да ползва услугата, тъй като от ползването на имота не се генерират отпадъци. Следователно не е изпълнена нито една от предвидените в чл. 71, т. 1 от ЗМДТ хипотези, поради което правилен и обоснован е изводът на съда за дължимостта на ТБО за компонента сметосъбиране и сметоизвозване за целия процесен период.
Цитираната съдебна практика - Решение № 7802/29. 06. 2015 г. по адм. д. № 15149/2014 г. на Върховния административен съд, касае оспорване на подзаконов нормативен акт, приет от Общински съвет – Добрич, който не е приложим на територията на община П., поради което не следва да се обсъжда в настоящото производство.
Оплакванията за дискриминационно третиране също са неотносими. Цитираните съдебни актове на Административен съд - Пловдив, с които е прекратено съдебното производство по предявени искове от същото данъчно задължено лице за установяване на дискриминационно третиране, не са предмет на обжалване и не подлежат на съдебна проверка по настоящото дело, поради което не следва да бъдат обсъждани оплакванията на касационния жалбоподател за тяхната неправилност.
По изложените съображения обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода от делото на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК съдът следва да осъди касационния жалбоподател за заплати в полза на община П. – юридическото лице, в чиято структура е органът - ответник, направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 371, 67 лв. (триста седемдесет и един лева и шестдесет и седем стотинки), определен съгласно чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 9. 07. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1711 от 19. 10. 2017 г. по адм. дело № 930 по описа за 2017 г. на Административен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА И. Хоусен от [населено място] да заплати в полза на община П. разноските по водене на делото в размер на 371, 67 лв. (триста седемдесет и един лева и шестдесет и седем стотинки). Решението е окончателно.