Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Я. Г. Е. против решение № 13/03. 01. 2019 г. по т. д.№ 856/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 112/ 09. 10. 2017 г. по т. д.№ 156/2016 г. на Софийски окръжен съд. С потвърденото решение е уважен предявеният по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, от Ф. Я. против касатора иск, с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК, като е признато за установено вземане на същия към ответницата, на основание запис на заповед от 09. 05. 2013 г., в размер на 20 333 евро / част от вземането по записа на заповед, цялото от 122 000 евро /, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 20. 07. 2016 г. до окончателното й заплащане. Касаторът Я. Е. оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 121 ЗЗД, тъй като не е страна по договор за заем, в обезпечение вземанията на заемодателя Ф. Я. към заемателя „ Е. М „ЕООД по който е издаден процесния запис на заповед, не е фактически получател на заема, нито е заявявала съгласие за встъпване в дълга на „Е. М„ ЕООД. Излага съображения за погрешно преценена редовност на ценната книга, предвид условност на поетото със същата задължение, в противоречие с чл. 535 т. 2 ТЗ, както и поради липса на точна индивидуализация на издателя - Я. Е., вписана като „ солидарен длъжник „ по договора за заем, но без действително качество на такъв, по преждепосочените съображения. Касаторът, позовавайки се на т. 17 от ТР № 4/18. 06. 2014 г. по тълк. дело № 4 / 2014 г. на ОСГТК на ВКС, счита че кредиторът – ищец е следвало пълно и главно да докаже възникнало за ответницата качеството на „солидарен„ – с длъжника „Е. М„ ЕООД - длъжник по договора за заем от 09. 05. 2013 г..

Ответната страна - Ф. Я. - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, като счита цитираната от касатора съдебна практика неотносима към спора.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

Ищецът Ф. Я. е предявил, по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, против Я. Е. иск, с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК, за установяване вземане от същата, в размер на 20 333 евро / искът предявен като частичен /, на основание запис на заповед от 09. 05. 2013 г. с падеж 31. 12. 2013 г., за сума в размер от 122 000 евро, с издател ответницата, посочена в ценната книга с качеството „съдлъжник„ с фирма „Е. М „ ЕООД. Ищецът твърди издаването на записа на заповед в обезпечение на вземанията му по договор за заем от същата дата, заематели по който са „Е. М„ ЕООД и още три физически лица, между които и ответницата. Последната оспорва отговорността си с довода, че не е страна по договора за заем - не фигурира в съдържанието му, като материализирала волеизявление за сключването му или за встъпване в дълга на заемателя „Е. М” ЕООД, при ирелевантност на факта за подписването му от нея, като „заемател”, нито е фактически получател на заетата сума. Твърди, че е подписала като „ свидетел „, в евентуалност - че с анекс от 01. 02. 2014 г. по който не е страна, договорът за наем е новиран, без да е задължена по новираното правоотношение. Анексът единствено преурежда падежа на задължението и уговаря дължима, със санкционен характер - при забава, лихва върху сумата по заема. Във въззивна инстанция е представен анекс от същата дата и с идентично съдържание, но съдържащ и подписа на ответницата, като „заемател”, потвърден със заключение на съдебно-графологична експертиза. Предвид връзката между договора за заем и ценната книга и оспорваната си отговорност по каузалната сделка, ответницата намира, че следва да бъде отхвърлен и иска, основан на абстрактната сделка.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за уважаване на иска, като е приел, че с подписването на договора за заем, като „заемател„ и предвид чл. 9 от същия, ответницата има качеството на солидарен - с длъжника „Е. М „ ЕООД – длъжник. На основание чл. 266 ал. 3 ГПК е допуснал доказателства на ответницата и разгледал, неправилно неразгледани от първоинстанционния съд, като преклудирани, възражения на същата. Приел е за неоснователно възражението й за нередовност на записа на заповед, на основание чл. 535 т. 2 вр. с чл. 537 и чл. 455 т. 3 ТЗ,, тъй като пояснението, за качеството й на „ солидарен длъжник„ в текста на ценната книга, не въвежда основание, променящо абстрактния характер на задължаването. Позовавайки се на т. 17 от ТР № 4/18. 06. 2014 г. по тълк. дело № 4 / 2014 г. на ОСГТК на ВКС, е изследвал изпълнението на обезпечената със записа на заповед каузална сделка, респ. предоставянето на заетата сума от ищеца на „Е. М„ЕООД, като е отрекъл новиращия характер на последващо сключения анекс от 01. 02. 2014 г.. По отношение последното, касаторът не оспорва верността на фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд,

В изложението по чл. 280 ГПК, касаторът формулира въпроса: Може ли да встъпи в дълг и да поема солидарно задължение, без наличието на изрично волеизявление за това встъпване, лице, което не е страна по договора за заем, от който възникват задълженията за страните? Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - по гр. д.№ 1025/2010 г. на ІІІ г. о., гр. д.№ 997/2016 г. на ІІІ г. о. и гр. д.№ 420/2009 г. на ІV г. о. на ВКС, разрешаващи правния спор с позоваване на чл. 121 ЗЗД и императивния характер на нормата, досежно наличието на уговорка за солидарно задължаване, освен ако солидарната отговорност не произтича от самия закон, но при допустимо извличане на такава и чрез тълкуване на договора / в последното от посочените решения /. Обосновава се и очевидна неправилност на въззивния акт, на основание чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК, по съображения, идентични на изложените, като касационни доводи за неправилност по чл. 281 т. 3 ГПК, поради противоречие с материалния закон – чл. 121 ЗЗД, тъй като липсва волеизявление на ответницата, като страна по договора за заем или за встъпване в дълга на заемателя „Е. М„ЕООД. Формулираният въпрос се основава на фактическа обстановка по спора, поддържана от касатора, но несподелена от въззивния съд. Съдът е приел, че с оглед фактите по делото ответницата е страна – солидарен длъжник по договора за заем / съгласно чл. 9 от същия и като подписала го с качество „ заемател” /, изводимо и от потвърдено от същата качество, в текста на записа на заповед - основанието на иска, като упоменаването на каузалната причина за издаване на ефекта не накърнява задължителния реквизит по чл. 535 т. 2 ТЗ – да съдържа безусловно обещание за плащане, съобразно приетото в т. 4д от ТР № 4/18. 06. 2014 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл, даденият от въззивният съд отговор не се явява в противоречие с цитираната, в обосноваване на допълнителния селективен критерий, съдебна практика, тъй като не е прието, че встъпването в дълг подлежи на доказване и по друг начин, а не въз основа на волеизявление, с това съдържание / когато не е предвидено в закон /, съгласно чл. 121 ЗЗД, като се съобрази, че съдебната практика допуска волеизявлението да е изводимо и чрез тълкуване. Обстоятелството за неполучена от ответницата част от заема е ирелевантно, респ. съобразимо при уреждане вътрешните отношения между солидарните длъжници, непротивопоставими на кредитора. Следователно, като несъответен на решаващия извод на съда, за произхода на отговорността на ответницата – касатор, формулираният въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване.

По идентични съображения не се обосновава и основание по чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК – очевидна неправилност, с теоретичната обосновка на която, посочена от касатора, настоящият състав напълно се солидаризира. Неправилността, на основанията на които се поддържа, не е пряко изводима от мотивите на съдебния акт, а предпоставя самостоятелна преценка на съдържанието на доказателствата, с оглед потвърждаване или отричане на правилната им интерпретация от въззивния съд, което изключва характеристиката й на „очевидна”.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 13/03. 01. 2019 г. по т. д.№ 856/2018 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА Я. Г. Е., на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал. 1 ГПК, да заплати на Ф. Б. Я. разноски за настоящата инстанция, в размер на 2 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: