О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 2241

гр. София, 07.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3309 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 56115/16.05.2024 г., подадена от „Е. Е. ЕООД, чрез адвокат К. Л., срещу решение № 1926 от 02.04.2024 г. по гр. д. № 111/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20055455 от 30.08.2022 г. по гр. д. № 54389/2020 г. на Софийски районен съд в обжалваната пред въззивния съд част, с която по предявения от Р. С. И. иск с правно основание чл. 108 ЗС ответникът „Е. Е. ЕООД е осъден да предаде на ищцата владението върху гараж № 3 с идентификатор *****, находящ се на партера в жилищната сграда, построена в [населено място], [улица], със застроена площ от 17.63 кв. м, при съседи: гараж № 2, двор, калкан, магазин.

Въззивният съд е съобразил, че предвид подадената въззивна жалба и очертания от нея предмет на въззивната проверка, първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която са уважени предявените от Р. С. И. срещу „Банев - Тежка индустрия“ АД негаторни искове по чл. 109 ЗС, както и в частта, с която по предявения от Р. С. И. срещу „Банев - Тежка индустрия“ АД и „Е. Е. ЕООД ревандикационен иск по чл. 108 ЗС е признато за установено, че ищцата е собственик на процесния гараж № 3 с идентификатор ***** по КККР на [населено място], като между страните е налице сила на пресъдено нещо относно принадлежността на правото на собственост върху този имот.

Софийски градски съд, във връзка с доводите във въззивната жалба, идентични с тези в отговора на исковата молба, е посочил, че несъществуването на гаража като такъв към датата на подаване на исковата молба не води до недопустимост или неоснователност на предявения ревандикационен иск. Между страните на етапа на въззивното производство не е спорно, а и от приетите заключения на допуснатите в първоинстанционното производство съдебно-технически експертизи се установява несъмнено, че понастоящем (а по твърдения на ищцата - и към датата на подаване на исковата молба), в сградата на горния адрес са извършени множество преустройства, които не съответстват на одобрения работен проект и в резултат на които преградната стена между гараж № 2 и гараж № 3 е частично премахната, входът на гараж № 3 е премахнат, като пространството пред него е продължено с пристройка и трите помещения са обединени към магазин № 1, ползващ се по предназначение като СПА - център (салон за красота). От приетите по делото писмени доказателства се установява, че собственият на ищцата гараж № 3 е съществувал като такъв, като е бил изграден на груб строеж и продаден на Р.С. И. през 2000 г., а през 2004 г. сградата е въведена в експлоатация въз основа на одобрените проекти, в които са предвидени двата съседни гаража и магазин № 1 на партерния етаж на сградата, но впоследствие са предприети и изпълнени описаните в експертните заключения преустройства в отклонение на екзекутивната документация, довели до обединяване на трите обекта и до фактическа промяна на функционалното им предназначение. Въззивният съд е приел, че обстоятелството, че един обект е обединен с друг чрез разрушаване на преградните стени помежду им, само по себе си не обосновава извод, че обектът е погинал и собственикът на така присъединения обект е загубил правата си върху вещта. При подобно присъединяване хипотезата на чл. 97 ЗС не е налице - в пространствено отношение обектът продължава да съществува, макар да не е обособен с преградни стени, като не съществува пречка да се иска неговото възстановяване във вида, в който е съществувал преди преустройството - каквато е и целта на предявените от Р. С. И. негаторни претенции, уважени с влязло в сила съдебно решение. Подобно преустройство би могло да има за последица възникването на нов обект, респ. присъединяване на един обект към друг по начин първият обект да изгуби своята самостоятелност, само в хипотеза, при която едно и също лице е собственик и на двата обекта, респ. в хипотеза, при която между собствениците на двата съседни обекта е постигнато съгласие както за извършване на присъединяването, така и за правните последици от това, но доказателства за подобно съгласие не са приети по делото. Искът по чл. 108 ЗС би бил недопустим, ако е погинала сградата, част от която е и обектът, правото на собственост върху който се претендира, но доколкото същата не е разрушена, а единствено в нея е извършено вътрешно преустройство, имащо за последица присъединяване на един обект към друг, предявеният по реда на чл. 108 ЗС иск за предаване владението върху единия от тези обекти е допустим и съдът следва по същество да извърши преценка дали обектът, предмет на ревандикация, е правно обособен и представлява самостоятелен обект на вещни права или има по-особено предназначение, което сочи на правен интерес от друга по вид защита на собствеността. Съдът е съобразил и обстоятелството, че с влязлото в сила решение в частта, с която ревандикационният иск е уважен в установителната му част, е формирана сила на пресъдено нещо между насрещните страни по спора, че гараж № 3 представлява годен обект на правото на собственост и негов титуляр към датата на приключване на устните състезания пред първата инстанция е ищцата.

Софийски градски съд е посочил, че споделя мотивите на първоинстанционния съд, и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Допълнително, във връзка с доводите във въззивната жалба, е изложил следното:

За да уважи ревандикационния иск в осъдителната му част срещу ответника „Е. Е. ЕООД, първоинстанционният съд е приел, че от съвкупната преценка на събраните доказателства се установява упражняване на фактическа власт от ответника върху собствения на ищцата имот. От еднозначните изводи на вещите лица по двете допуснати съдебно-технически експертизи несъмнено се установява, че понастоящем собственият на ищцата гараж № 3 е обединен със съседните гараж № 2 и магазин № 1 и функционира като салон за красота, а съобразно приложения към исковата молба фискален бон от 10.02.2018 г. салон за красота „Елеганс“, находящ се на адреса на процесната сграда - гр. София, бул. Витоша № 103 се стопанисва от „Е. Е. ЕООД. Това обстоятелство се потвърждава от отговора на нотариалната покана, подаден от законния представител на „Е. Е. ЕООД след получената от него на 30.10.2018 г. нотариална покана на ищцата, в който изрично се признава, че ответното дружество стопанисва обект „Салон за красота“ на посочения адрес с твърдения, че основанието за това е сключен през м. февруари 2018 г. договор за наем. Изложеното се потвърждава от събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелката Я. М., която разказва, че през 2019 г. е посещавала три пъти обекта и същият е функционирал като салон за красота. Според въззивния съд, действително, след този период не са налице категорични доказателства, от които да се установява кой упражнява фактическа власт върху имота към датата на подаване на исковата молба или към датата на приключване на устните състезания пред първата инстанция, но при установеното по делото владение от страна на ответника в периода 2018 г. - 2019 г. и при липса на каквито и да било данни същият да е напуснал имота след този период, е приел за доказано осъществяваното от посоченото дружество владение върху собствения на Р. И. гараж. Съдът е намерил, че този извод се подкрепя и от констатациите на вещите лица Х. и М., които са извършили оглед на имота на 24.11.2021 г. и през м. май 2022 г., като и към тези дати обектът на ищцата е бил част от функциониращия салон за красота „Елеганс“ на партера на сградата.

Предвид така изложеното, съдът е приел за пълно и главно установен по делото фактът, че „Е. Е. ЕООД упражнява фактическата власт върху собствения на ищцата гараж № 3. Доколкото не се установява наличие на годно правно основание за упражняваната от ответника фактическа власт (договор за наем не е представен по делото, а и такъв би обосновал евентуално отхвърляне на ревандикационната претенция в осъдителната част, само ако е сключен със собственика на обекта, каквито твърдения не са изложени от страните), то искът на Р. С. И. за осъждане на ответната страна да предаде владението върху имота е основателен и следва да бъде уважен и в тази част.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК.

Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите:

1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им;

2. 3адължен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да извърши преценка на всички факти и доказателства, представени в първоинстанционното производство;

3. Следва ли съдът в доклада по делото да разпредели доказателствената тежест между страните и кои факти са обект на доказване от всяка една от страните. Когато първоинстанционният съд не е разпределил правилно доказателствената тежест, то въззивният съд следва ли да поправи този пропуск и да даде указания на страните за доказване на претенциите им.

Визира се противоречие на въззивното решение с приетото в: ТР № 1/2001 г. по гр. д. № 1 /2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 228/01.10.2014 г. на ВКС, решение № 20/2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г. на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбоподателят счита решението на Софийски градски съд за очевидно неправилно, като твърди, че владението на гаража е невъзможно преди той да бъде възстановен в първоначалните му граници.

По делото не е постъпил отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на тълкувателното решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Основанията му за това са следните:

Обжалваното въззивно решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. По делото пред Софийски градски съд са налице всички законови предпоставки за уважаване на предявената ревандикационна претенция. Наведените твърдения за очевидна неправилност в действителност попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на разглеждане едва след допускане на касационно обжалване, но не и в производството по чл. 288 ГПК.

Жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

По първите два въпроса от изложението е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. В случая въззивният съд не се е отклонил от посочената съдебна практика. Изложените от страна на „Е. Е. ЕООД оплаквания попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК.

Въпросите под № 3 са формулирани изцяло според защитната теза на жалбоподателя, а не според обстоятелствата по делото и извършените от съда процесуални действия, поради което не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. С доклада по чл. 140 ГПК първостепенният съд изрично е указал на Р. И., че нейна е тежестта да докаже, че „имотът се владее от ответниците – за всеки от тях поотделно, без правно основание за това“; указал е на ответниците по иска по чл. 108 ЗС, че в тяхна тежест е доказването на правоизключващи факти и обстоятелства, в това число наличието на правно основание да владеят имота. Същевременно, видно от въззивната му жалба, „Е. Е. ЕООД е поддържало, че въпреки дадените му указания от Софийски районен съд да докаже правоизключващите възражения срещу иска по чл. 108 ЗС, единствено в тежест на Р. И. е да установи положителния факт, че дружеството владее спорния гараж. Ето защо в случая не е налице противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, където е прието, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно (чл. 269, изр. второ ГПК). Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Както бе посочено, във въззивната жалба на „Е. Е. ЕООД няма наведени оплаквания относно липсата на дадени му указания за доказване на факти, по отношение на които носи доказателствената тежест.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1926 от 02.04.2024 г. по гр. д. № 111/2023 г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: