О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1386
[населено място],07.05.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. № 1141 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. М., срещу Решение №181 от 22.02.2024г. по в. гр. д. № 2305/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд. С него изцяло е отменено Решение №263009 от 13.05.2021г. по гр. д. № 8166/2016г. по описа на Софийски градски съд и е признато за установено на основание чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК съществуването на вземания на „Ю. Б. АД срещу В. Д. М. в размер на сумата от 59 129, 38 лв. – главница по договор за банков кредит от 13.05.2005 г. и анекси към него, сумата от 4 735, 91 лв. – възнаградителна лихва за периода от 25.12.2014 г. до 02.11.2015 г., сумата от – 539, 99 лв. – наказателна лихва за периода 24.09.2014г. до 11.11.2015г., сумата от 277,29 лв. – годишни такси, ведно със законната лихва върху главницата, смятано от 12.11.2015г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца, тъй като към момента на подаване на заявлението за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, банката не е била титуляр на прехвърленото в нейна полза вземане спрямо касатора, както и че е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Счита, че съдът се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск. Навежда довод, че съдът неправилно е отказал да направи проверка за валидността на извършената продажба на търговско предприятие по чл.15 от ТЗ, излагайки аргументи, че гражданският съд не разполага с компетентност да разгледа действителността на договора, тъй като е търговска сделка и не е пряко относим към правата и задълженията на страните по делото. Поддържа, че праводателят на ищеца не е получил разрешение от БНБ за осъществяване на прехвърлянето на обособена част от банково предприятие, а вписването не е достатъчно, за да направи прехвърлянето валидно при липса на останалите предпоставки от фактическия състав. С оглед на това счита, че договорът за прехвърляне на предприятие за банкиране на дребно между „ИНГ БАНК Н.В.“ и „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“ АД от 30.03.2007г. е нищожен. Навежда доводи за нерегламентирано разкриване на банкова тайна и разкриване на лични данни, поради липса на писмено съгласие от негова страна като кредитополучател, а също прави оплакване, че ищецът и настоящ ответник по касация без правно основание е удържал плащания от трудовото му възнаграждение. Поддържа, че в качеството на служител на „ИНГ Банк“ се е намирал в неравнопоставено положение спрямо своя кредитор и работодател и това се установява и от свидетелските показания на неговата майка Е. Г. М., които въззивният съд неправилно приел за ирелевантни за отношенията между страните и за съществуването на процесното вземане. Изтъква, че липсва индивидуализация на прехвърленото от „ИНГ Банк“ в полза на ищеца вземане по процесния договор за кредит. Твърди, че не е уведомен надлежно за обявяването на предсрочна изискуемост, а уговорки, дерогиращи задължението на кредитора за уведомяване на длъжника, са недействителни. Излага аргументи, че въззивният съд е приел наличието на нотариална покана за равнозначно на уведомление за предсрочна изискуемост, без да е изследвал съдържанието на последната. Смята, че са налице неравноправни клаузи по отношение на възнаградителните, наказателните лихви и такси, както и уговорки за анатозицъм. Излага доводи за нарушение на правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, като счита, че при отмяната на решението на Софийски градски съд, апелативният съд е следвало служебно да изпълни задълженията си досежно изясняване и разпределение на доказателствената тежест. Излага аргументи, че в хода на първоинстанционното производство ищецът не е представил изисканите с отговора на исковата молба документи и договори, свързани с Договора за прехвърляне на предприятие, поради което въззивният съд е следвало да приложи последиците по чл.161 от ГПК. Жалбоподателят навежда доводи за неправилно кредитиране на първоначалната ССчЕ, както и за липса на мотиви относно възраженията, че всички трудови права попадат под забраната на чл. 8, ал. 4 от КТ. Твърди, че аргументите на апелативния съд за липса на извънсъдебно прихващане с неправомерно удържани суми от трудови възнаграждения са несъстоятелни, като изтъква, че още с отговора на исковата молба е формулирал възражение за прихващане с надвзети суми за лихви. Навежда доводи и за необоснованост на съдебния акт.
Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Кога е налице правен интерес да се установи нищожността на една сделка от трети лица, които не са страна по сделката?; 2. Може ли съдът в производството по чл. 422 от ГПК, да откаже да вземе предвид възражения на ответника, касаещи допустимост както на заповедната процедура, така и на съдебна фаза на процедурата, под претекст, че преценката на същите е свързана с проверка за недействителност на евентуално характеризираща се като търговска сделка?; Характеризира ли се като търговска, сделката по чл. 15 от ТЗ в контекста на исково производство по чл.422 от ГПК, когато същата служи за активна процесуална и материална легитимация на банкова институция, която не извършва по занятие дейностите, предмет на прехвърлителната сделка и същите не попадат в предметния обхват на притежавания от банката лиценз?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да приложи последствията по чл. 161 от ГПК в случай, че отмени първоинстанционното решение и разгледа спора по същество? Дължи ли самостоятелна преценка на доказателствата по делото в тяхната съвкупност?; 4. Следва ли заключенията на вещите лица да се обсъждат наред с всички доказателства по делото?; 5.Длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и какви са правомощията на въззивния съд при допуснати процесуални нарушения, свързани с разпределението на доказателствената тежест в процеса?; 6.Длъжен ли е съдът да мотивира решението чрез посочване на фактически и правни изводи? Въззивният съд следва ли да постанови решението си след като обсъди всички релевантни за спора твърдения и възражения на страните и след като извърши самостоятелна преценка на всички събрани доказателства?; 7. Следи ли служебно съдът за допустимостта на обжалваното решение?; 8. Следи ли служебно съдът относно наличието на неравноправни клаузи по отношение на възнаградителни лихви, такси и наказателни лихви, както и за наличие на анатоцизъм при потребителски договори?; 9. Неравноправна ли е клаузата в договор между служител и работодател, по силата на който работодателят отпуска кредит на служителя, предвиждаща, че при прекратяване на трудовото правоотношения на служителя (потребител, заемател), работодателят (заемодател) едностранно и автоматично увеличава възнаградителната лихва?; 10. Съдът следи ли дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано?
Твърди, че въпросът по т. 1 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК, Определение №627 от 30.10.2017 г. по ч. т. д. №1824/2017г. на ВКС, II т. о, Решение №384 от 02.11.2011г. по гр. д. №1450/2010г. на ВКС, I г. о., Решение №52 от 22.05.2009 г. по търг. д. № 695/2008 г. на ВКС, Решение №119 от 01.09.2017г. по т. д. №1056/2016г. на ВКС, ІІ т. о.; Решение №1 от 01.02.2017г. по т. д. №3228/2015 г. на ВКС и др.; въпросът по т.2 - в противоречие с Решение № 189 от 10.03.2015 г. по т. д. № 1978/2013г. на ВКС, I т. о.; Решение № 60305 от 12.01.2022 г. по гр. д. №520/2019г. на ВКС, ІV г. о.; Решение №105 от 26.06.2019 г. по гр. д. №3326/2018г. на ВКС, ІІІ г. о.; Решение № 200 от 11.04.2014 г. по т. д. №545/2012 г. на ВКС и др.; въпросът по т. 3 - в противоречие с Решение № 68 от 05.07.2012 г. по гр. д. № 999/2011 г. на ВКС, Решение № 90 от 21.01.2020г. по т. д. №1919/2018г. на ВКС, І т. о., Решение №195 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 665/2016 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 190 от 25.01.2021 г. по гр. д. № 4079/2019 г. на ВКС, ІV г. о.; въпросът по т. 4 – в противоречие с Решение № 698 от 12.01.2011 г. по гр. д. № 14/2010 г. на ВКС, Решение № 193 от 09.01.2015 г. по гр. д. № 5685/2013 г. на ВКС, Решение №378 от 15.01.2016 г. по гр. д. № 1629/2015 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр. д. № 321/2015 г. на ВКС, IІ г. о.; въпросът по т. 5 – в отклонение от ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение №212 от 01.02.2012 г. по т. д. №1106/2012 г. на ВКС; Решение №160 от 07.11.2017 г. по т. д. № 2217/2016 г. на ВКС; Решение № 106 от 30.06.2017 г. по т. д. № 466/2016 г. на ВКС, Решение № 57 от 19.05.2017 г. по гр. д. № 3457/2016 г. на ВКС и др.; въпросът по т. 6 - Решение № 217 от 08.01.2019г. по гр. д. № 1961/2018 г. на ВКС, III г. о., Решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009г. на ВКС, II т. о., ППВС №1 от 13.VII.1953г., Решение №115 от 17.09.2018 г. по гр. д. №2150/2017г. на ВКС, IV г. о, Решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. №761/2010 г. на ВКС, IV г. о, Решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. №1061/2014 г. на ВКС, I г. о., Решение №220/02.10.2015 г. по гр. д. №2314/2015 г. на ВКС, IІІ г. о. и др.. Поддържа, че въпросът по т.7 е решен в противоречие със задължителните разяснения в ТР № 1/2013 г. от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, и с практиката на ВКС, формирана с Решение № 183 от 17.01.2020 г. по гр. д. № 942/2019 г. на ВКС, I г. о., Решение № 145 от 28.01.2021 г. по т. д. №2739/2019 г. на ВКС, I т. о., Решение №60 от 14.05.2019 г. по гр. д. №2324/2018 г. на ВКС, IV г. о. и други; въпросът по т.8 – в противоречие с практиката на СЕС, инкорпорирана в Решение на СЕС от 25.06.2020г. по съединени дела С-762/18 и С-37/19, Решение от 14 февруари 2019 г. по дело C-630/17, Решение по дело С-40/08, Решение по дело С-137/08, Решение по дело С-168/05, Решение по дело С-240/98, Решение по дело С-243/08, Решение по дело С-244/98, Решение по дело С-397/11, Решение по дело С-415/11, Решение по дело С- 472/11, Решение по дело С-618/10, както и в практиката на ВКС, инкорпорирана в Решение № 15 от 18.4.2018 г. по т. д. №2439/2016 г. на ВКС, I т. о., Решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г., Решение № 77 от 22.04.2015г. по гр. д. №4452/2014 г. на ВКС, III г. о, Решение №424 от 02.12.2015 г. по гр. д. №1899/2015 г. на ВКС, IV г. о, Решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. №240/2015 г. на ВКС, II т. о.; въпросът по т. 9 – в противоречие, с практиката на СЕС по Решение по дело C-590/17, а въпросът по т. 10 – в противоречие с практиката на ВКС, формирана в Решение № 8 от 05.06.2019 г. по гр. д. №1295/2018 г. на ВКС, I г. о. По въпроси № 8 и 10 касаторът се позовава на допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като счита, че същите са от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. Въведена е и хипотеза на „вероятна недопустимост“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр.2 от ГПК, както и на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Претендира присъждане на направените разноски.
Ответникът по касация „Ю. Б. АД, [населено място], не е депозирал отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между „ИНГ БАНК Н.В.- клон СОФИЯ“, в качеството му на кредитор, и В. М., в качеството му на кредитополучател, е сключен договор на служител за строеж на недвижим имот от 13.05.2005г., като в полза на кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 110 000 лв., обезпечен с договорна ипотека. Приел е за безспорно, че кредитът е усвоен в пълния му размер и в уговорените срокове. Счел е за неправилно становището на първоинстанционния съд, че претендираният от ищеца размер на вземанията не е доказан. Изцяло е кредитирал заключенията на единичната и тройната ССчЕ, като е изтъкнал, че същите не си противоречат, изготвени са въз основа на писмените доказателства, приети по делото, неоспорени от страните и въз основа на проверка в счетоводните масиви на ищцовата банка. С оглед на това е приел за основателни възраженията на въззивника за неправилно прилагане на чл.182 и чл. 202 от ГПК от първоинстанционния съд. С оглед кредитирането на двете експертизи е приел, че претендираният от ищеца размер на неизплатената, но обявена за предсрочно изискуема главница, както и размерът на договорните лихви и размерът на начислената наказателна лихва, са доказани при условията на пълно и главно доказване. За неоснователно е приел възражението на ответника, че по договора липсва погасителен план, което води до неговата нищожност. Позовал се е на т.10.1 от договора за кредит, съгласно който погасителният план съставлява приложение №3 към договора и се смята за неразделна част от същия, както и на липсата на твърдения от страните, че такова приложение не е било предоставено на ответника към момента на подписване на договора. Въз основа на данните от ССчЕ е констатирал, че ответникът неправомерно е преустановил заплащането на дължимите вноски за главница и лихва, което е довело до обявяването на целия кредит за предсрочно изискуем, като за това обстоятелство е налице надлежно съобщение, чрез редовно връчена нотариална покана. Счел е за неоснователно възражението на ответника за липса на процесуална и материална легитимация на първоначалния ищец, тъй като между „ИНГ БАНК Н.В.“ и „Банка П. България“ АД е сключен договор за прехвърляне на предприятие, включващо част от дейността на „ИНГ БАНК Н.В.“ на основание чл.15 от ТЗ, по силата на което вземането по процесния договор за кредит е преминало в патримониума на „Банка П. България“ АД. Определил е като несъстоятелни възраженията на касатора – ответник, досежно нередовност, респ. недействителност на извършено прехвърляне на дълг, новация, цесия и други правни сделки с вземането по процесния договор за кредит, доколкото е намерил, че такива сделки изобщо не са били извършвани. Изложил е аргументи, че гражданският съд не разполага с компетентност да разглежда действителността на договора за прехвърляне на предприятие, тъй като косвен контрол за действителност на посочената търговска сделка не може да бъде извършен в производството по чл.422 от ГПК. Въззивният съд е кредитирал изцяло свидетелските показания на св. М., но е приел, че не доказват, че при подписване на договора за кредит, или на който и да анекс към него, ответникът е бил въведен в заблуждение относно целия договор/анекс или отделни клаузи. Приел е за неоснователни възраженията на ответника за нищожност на отделни клаузи на договора за кредит и анексите към него поради неравноправност на същите. Изложил е съображения, че ответникът е подписал всички анекси, с които се изменя размерът на възнаградителната лихва. Изтъкнал е, че размерът на възнаградителната лихва е увеличен след като ответникът е изгубил качеството си на служител на „ИНГ БАНК Н.В. – клон София“, но тази промяна на лихвения процент е уговорена още с договора за кредит. За неоснователни са счетени и възраженията на ответника за погасяване на вземането му поради прихващане или поради неправомерно удържане на суми от трудовото му възнаграждение. Съставът на САС е изтъкнал, че нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство е направено възражение за прихващане, в доклада по делото не е прието за разглеждане такова възражение, нито се твърди да е осъществено извънсъдебно прихващане. Констатирал е, че в отговора на исковата молба са наведени твърдения за дължимост на определени суми от банката на ответника, но не са предявени насрещни искове. Приел е за неоснователно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, като е изтъкнал, че анюитетните вноски са погасявани до месец януари 2014г. за главницата и м. декември 2014г. за лихвата, а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 12.11.2015г.
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал. 1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване. В случая касаторът изрично въвежда доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, като във връзка с тези доводи са поставени и част от въпросите от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, поради което същите следва да бъдат обсъдени общо.
Първите два и седмият процесуалноправни въпроси от изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК са поставени във връзка с твърдението за недопустимост на въззивното решение, поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца, тъй като към момента на подаване на заявлението за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, банката не е била титуляр на прехвърленото в нейна полза вземане спрямо касатора. Следва да се отбележи, че дори и да са основателни доводите на касатора за това, че ищецът не е титуляр на претендираното материално право, това би обусловило неоснователност, а не недопустимост на предявения иск. Процесуална предпоставка за допустимостта на предявения иск по чл.422 от ГПК е качеството на ищеца „Банка П. България“ АД / чийто правоприемник е „Ю. Б. АД/ на заявител в заповедното производство, приключило с издадената заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, което в случая не се оспорва от касатора. Въпросите са обвързани и с оплакването на касатора за допуснати процесуални нарушения от състава на САС, който отказал да извърши проверка за валидността на извършената продажба на търговско предприятие по чл. 15 от ТЗ, въпреки въведените от касатора доводи за нищожност на тази сделка. Формулировката на поставените въпроси обаче не отразява значимите за конкретния спор обстоятелства, а именно, че сделката, която касаторът счита за нищожна - договор за продажба на търговско предприятие, съставлява подлежащо на вписване в търговския регистър обстоятелство и неговото несъществуване подлежи на установяване по исков ред. Съгласно ТР №1 от 06.12.2002г. по тълк. дело №1/2002 на ОСГК на ВКС вписване на несъществуващо обстоятелство по смисъла на законовата разпоредба на чл.498 от ГПК/отм./ съотв. чл.604 от ГПК от 2007г. е налице в две хипотези : 1.вписано е обстоятелство, което по закон възниква с решение на орган на търговско дружество, без изобщо да е налице подобно волеизявление от страна на органа, т. е. налице е неистинско удостоверяване и 2. вписано е обстоятелство, което е възникнало с решение на волеобразуващия орган, но по-късно по исков ред е установена нищожността му. Възможно е подлежащото на вписване обстоятелство да представлява смесен фактически състав. Порочността на вписването подлежи на установяване чрез самостоятелен иск при наличието на правен интерес / в този смисъл и решение №178/24.04.2017г. по т. д.№1340/2015г. на ВКС, ТК, решение №50032/07.03.2024г. по т. д.№2346/2021г. на ВКС, ТК, решение №60147/12.01.2022г. по т. д.№1534/2020г. на ВКС, ТК/. Въззивният съд не е допуснал отклонение от посочената практика на ВКС.
Осми и девети въпроси от изложението са поставени във връзка с произнасянето на въззивния съд по исковете за нищожност поради неравноправност на клаузи от договора за кредит и анексите към него и се отнасят до преценката за наличие на изключенията по чл.144 от ЗЗП и необходимостта потребителят да получи достатъчно конкретна информация как банката формира приложимия лихвен процент и как може да променя едностранно неговия размер. Тези въпроси са включени в предмета на делото и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. По тях е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в цитираните от касатора решение № 15 от 18.4.2018 г. по т. д. №2439/2016г. на ВКС, I т. о., решение №51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015г., решение № 424 от 02.12.2015г. по гр. д. №1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №95 от 13.09.2016г. по т. д.№240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., както и в служебно известните на настоящия състав решение №527 от 27.07.2018г. по т. д. №2775/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №205 от 07.11.2016г. по т. д. №154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. и др. Поради това са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на съответствието му с посочената постоянна практика по уточнения от настоящия състав материалноправен въпрос относно критериите за действителност на клауза в договор за банков кредит, която предвижда възможност за промяна на първоначално договорения размер на лихвения процент. Произнасянето по този въпрос е обусловило изхода на делото, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
При произнасянето по съществото на спора ще бъдат обсъдени и останалите формулирани от касационния жалбоподател процесуалноправни въпроси, доколкото те обективират оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при анализа на събраните по делото доказателства, довели до необоснованост на изводите му за съществуването и размер на претендираните от банката вземания.
Не следва да бъде разглеждан доводът на касатора за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение, след като е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допустимост на касационния контрол.
Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: относно критериите за действителност на клауза в договор за банков кредит, която предвижда възможност за промяна на първоначално договорения размер на лихвения процент.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1293,65 лева.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съдОПРЕДЕЛИ
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №181 от 22.02.2024г. по в. гр. д. № 2305/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора В. Д. М. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1293,65 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, с призоваване на касатора В. Д. М. и ответника по касация „Ю. Б. АД, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.