Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Н. Г. от [населено място], чрез процесуален представител адв. А. срещу Решение № 920 от 17. 04. 2018 г. по гр. д. № 4450/2017 г. на Апелативен съд - С., ГО, VII-ми състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 531/05. 03. 2019 г. по същото дело.

Ответникът Л. Б. Й., чрез адв. М. Д. е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което Апелативен съд – София след отмяна на решение № 1986 от 27. 03. 2017 г. по гр. д. № 6132/2013 г. на Софийски градски съд в ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният от Л. Б. Й. против П. Н. Г. иск по чл. 284, ал. 2 ЗЗД, за заплащане на сумата над 102. 06 евро до 8 550 евро, представляваща получената и неотчетена от ответницата, като негов довереник, продажна цена за 1/4 идеална част от дворно място, находящо се в [населено място], Столична община, м. „З.“, с площ по нотариален акт от 90 кв. м., съставляващо имот пл. № 479, заснет през 1988 г., нанесен в кадастрален лист Г-6-9-Г, по неодобрената кадастрална карта на [населено място], [населено място], заедно с построената в него сграда, без строителни книжа, с площ 15 кв. м., състояща се от стая и стъклена веранда, съгласно договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 61, том IV, рег. № 5358, дело № 631/2008 г. по описа на нотариус С. Т., ведно със законната лихва от 07. 05. 2013 г. до окончателното плащане; в ЧАСТТА, в която е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 5 349. 60 лв. до 21 528. 23 лв., както и в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от Л. Б. Й. против П. Н. Г. иск по чл. 284, ал. 2 ЗЗД, за заплащане на сумата от 27 000 евро, представляваща получената и неотчетена от ответницата, като негов довереник, продажна цена за 1/3 идеална част от апартамент № 1, находящ се в [населено място], [улица], ет.. ., с обща площ 62. 10 кв. м., заедно със зимнично помещение № 1 с площ от 6. 90 кв. м., таванско помещение №. .. с площ 7. 10 кв. м., заедно с 4. 93 % ид. ч. от общите части на сградата, съгласно договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт №. .., том. .. рег. №. .., дело №. .2008 г. по описа на нотариус И. Н., са уважени исковете и е осъдена касаторката да заплати на ищеца:

- на основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД разликата над присъдените 102. 06 евро до 8 550 евро - получена и неотчетена от ответницата като довереник на ищеца продажна цена за 1/4 идеална част от описаното по-горе дворно място;

- на основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД сумата от 27 000 евро - получена и неотчетена от ответницата в горното качество, продажна цена за 1/3 идеална част от горепосочения апартамент, ведно със законната лихва върху двете суми, считано от 07. 05. 12013 г. до окончателното им изплащане и

- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД разликата над 5 349. 60 лв. до 21 528. 23 лв. по иска за обезщетение за забава в плащането на горните главници за периода 07. 05. 2010 г. до 07. 05. 2013 г., ведно със законна лихва от 07. 05. 2013 г. до окончателното плащане.

Предмет на жалба е и въззивното решение в ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на ответницата да заплати на ищеца, на основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД, сумата от 102. 06 евро - получена и неотчетена от довереника на доверителя продажна цена за 1/4 идеална част от описаното по-горе дворно място и в ЧАСТТА (вж. Решение № 531/05. 03. 2019 г. на АС–София по гр. д. № 4450/2017 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК за поправка на основното), с която е потвърдено същото решение за осъждане на ответницата да заплати на ищеца, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 5 349. 60 лв. - обезщетение за забава върху главниците за периода от 07. 05. 2010 г. до 07. 05. 2013 г., ведно със законната лихва от 07. 05. 2013 г. до окончателното плащане.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че страните са обвързани от мандатни отношения и е налице неизпълнение от страна на довереника - ответницата по иска, на задълженията й по отчетната сделка. Съществуването на договорна връзка между страните е обосновано с довод, че съвкупният анализ на представените по делото пълномощни от 31. 03. 2008 г. и 07. 05. 2008 г. и останалите доказателства установяват извършените въз основа тези упълномощителни сделки продажби да представляват конклудентни действия на ответницата, които изразяват воля за пораждане на мандатни отношения. Развити са съображения, че в резултат от това, за нея, като довереник на ищеца, са възникнали задължения - да извърши възложените й действия по договора за поръчка, за които е разполагала и с представителна власт: така, освен да продаде принадлежащата на ищеца идеална част от собствеността върху имота и да получи продажната цена, а също и за закупи от негово име и за негова сметка идеални части от правото на собственост от избран от нея недвижим имот, при условия каквито намери за добре. Инстанцията по същество е приела от съдържанието на пълномощното от 31. 03. 2008 г., че отчетната сделка, която следва, включва прехвърлянето на идеални части от имот, а не парична сума, т. е. прехвърляне на права и претенцията по нея следва да е за прехвърляне на имот, след като се твърди неизпълнение. Доколкото в този смисъл не е релевирано възражение от ответницата е направен извод, че съдът дължи разглеждане на тази претенция като такава за паричната равностойност, получена от изпълнителната сделка и се произнесъл по нея. Искът за заплащане на сумата от 30 000 евро, като получена от ответницата в качеството на пълномощник на ищеца при извършената продажбена сделка на апартамента в [населено място] на 07. 05. 2018 г., е намерен за частично основателен, до размера на 27 000 евро. Получаването от ответницата на разликата от 3 000 евро, представляваща част от уговореното капаро при сключване на предварителния договор за покупко-продажбата на апартамента, дължима на ищеца съобразно дела му в съсобствеността, е счетено за недоказано по съображения за личното участие на Л. Й. при сключването му и липсата към този момент на учредена от него в полза на П. Г. представителна власт. Въззивната инстанция е приела за неоснователни възраженията на ответницата за погасяване на претендираното вземане – основани на твърдението, че част от сумата в размер на 24 800 евро е погасена в изпълнение на задължение, с което тя е била натоварена от ищеца за предаване на сумите от 11 000 евро и 13 800 евро съответно на дъщерите им Б. Б. и Н. Б., които суми са предмет на устни уговорки за заем между всяка от тях двете и баща им, ищеца Л. Й.. Изложени са мотиви, че фактологията, на която е основано възражението сочи на възникнало между страните мандатно отношение, по силата на което ищецът е упълномощил ответницата да изпълни негово облигационно задължение по договори за заем. Прието е, че възражението е неоснователно и съществуването на такава правна връзка – между бивши съпрузи за суми над 5 000 лв. - в случая не е надлежно доказано, доколкото установяването на същата със свидетелски показания не е допустимо, предвид забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК и липсата на предпоставките на чл. 164, ал. 2 ГПК, а с допускането на свидетели за това обстоятелство първостепенният съд е извършил процесуално нарушение. При липсата на установяване с надлежни доказателства на мандатен договор между страните въззивният съд е приел възраженията на ответника, че не дължи сумата от 24 800 евро (тъй като с нея по нареждане на ищеца е изпълнено негово задължение по договори за заем) за неоснователни. Като последица от тези съждения апелативният съд е установил, че в изпълнение на отчетната сделка по договора за продажба на апартамента ответницата е получила сумата от 27 000 евро, която следва да предаде на доверителя й – ищеца. Обоснован е довод, че в случая е без правно значение соченият от защитата на ответната страна факт на сключени устни договори за заем за посочените по – горе суми, тъй като дори и да съществуват, липсва връзка между извършеното прехвърляне на сумите от ответницата на двете им дъщери с ищеца и изпълнението на задълженията й по създаденото правоотношение с последния. Отсъствието на такава връзка в отношенията между посочения кръг от лица е изведено от липсата на конкретни данни в приложените банкови документи за основанието на извършените преводи – т. е. поради липса на отразяване в тях, че сумите се предават в заем. Така е отречено значението на тези съглашения (в породилите се отношения между страните по спора и техните деца) като такива, които установяват съществуване на мандатно отношение между страните. Втората инстанция е счела за неоснователно възражението на касаторката за неправилна правна квалификация на отношенията й с ищеца, като такива, произтичащи от делегация за плащане, а не от договор за поръчка с аргументи, че делегацията за плащане е правна фигура за погасяване на задължения, а не за възникване на нови, каквито се сочат в настоящия случай. Изложила е мотиви, че в случая ищецът (заемодател) не е длъжник на заемателките (негови дъщери), а точно обратното. Ето защо е отречено наличие на делегация, при която делегантът (ищец, заемодател) е едновременно кредитор на делегата (ответницата) и длъжник на делегатаря (заемодателките) и с прехвърлянето на процесната сума да се погасяват едновременно задълженията на делегата към делеганта и на делеганта на делегатаря. Предвид изложените доводи на ответницата и от представените писмени и гласни доказателства е прието, че в случая с прехвърлянето на сумата е възникнало задължение за нейното връщане, а делегацията за плащане няма такъв ефект. Въззивният съд е отрекъл наличието в така създалите са отношения и на фигурата на т. н. активна делегация за задължаване, защото при нея възниква новация на задължението и замяна на кредитора, а от свидетелските показания не се разкрива намерение за замяна на кредитора, т. е. на бащата – ищец с майката - ответник. Приета е дължимост и на вземането за останалата част от исковата сума, над визираната по-горе от 24 800 евро, или за сумата от 2 200 евро. Изводът е обоснован с аргумент за недоказаност на основанието, на което е предадена сумата и е подкрепен с мотив за отчитане на вероятната заинтересованост на свидетелката за установяване на този факт, Н. Б. - дъщеря на ищеца, с която ищецът е твърдял, че е във влошени отношения. В допълнение е изтъкнато, че като част от цялото задължение в размера над 5 000 лв., свидетелските показания са недопустими.

Исковата сума от 8 850 евро, представляваща припадащата се част от продажната цена за притежаваната от ищеца Л. Й. 1/4 идеална част от дворното място в [населено място], дължима в изпълнение на отчетната сделка по сключения между страните договор за поръчка от 27. 09. 2006 г. е приета за дължима от ответника. В тази връзка възражението на ответницата, че със закупуването на 03. 11. 2006 г. от нейна страна на апартамент с банков кредит и в последствие прехвърлянето на 1/3 идеална част от собствеността върху недвижимия имот на ищеца и че така е изпълнила задължението си, е прието за неоснователно. Аргументите на въззивния съд в тази насока са, че закупеният от ответницата П. Г. апартамент №. .., район „Студентски“,[жк], [жилищен адрес]0 е със средства, получени от банков кредит, а не със средства от продажбата на дворното място; че същият не е сключен от името и за сметка на ищеца Й., както е уговорено в договора за поръчка и в пълномощното; освен това в пълномощното, съставено близо две години след сключването на договора за поръчка и покупката на имота липсва отбелязване, че следва да се отчужди 1/3 идеална част именно от този придобит от ответницата на 03. 11. 2006 г. имот. Направен е извод, че дори и да се приеме, че прехвърлителният договор от 29. 12. 2008 г. осъществява твърдяната от ответницата отчетна сделка, то твърденията й за привидност по отношение на действителната стойност на сделката и заплащането на цената на имота от ищеца са останали недоказани. Изложени са мотиви, че в случая, е релевирано възражение за симулативност относно отделна уговорка (елемент) от продажбената сделка – а именно заплащането на цената. Според втората инстанция твърдението, че не е платена цената може да е индиция за симулативност, но сам по себе си, този факт не може да обоснове извод за абсолютна симулация на договора за покупко-продажба, освен ако преценката на доказателствените факти и тълкуването на волята на страните не обосновават извода, че страните по договора не са желаели настъпването на правните му последици. Отделно от това, въззивният съд е приел, че симулативността на волеизявлението относно уговорената цена и начина й на плащане, не влече порок на целия договор, ако не е установено, че изобщо липсва договорена цена или волята на страните по договора е същият да не произведе правните си последици, каквато не е настоящата хипотеза.

Развити са съображения за неоснователност на довода на ответницата, че договорът за поръчка от 27. 09. 2006 г. представлява начало на писмено доказателство за привидността на клаузите на продажбения договор от 29. 12. 2008 г. относно размера на цената и плащането й, тъй като не съдържа клаузи, които да се отнесат към това съглашение и установяващи твърдяната привидност на посочените уговорки. Втората инстанция е счела за недопустимо ангажирането на свидетелските показания на Б. Б. за установяването на привидността на размера на цената и плащането й по договора от 29. 12. 2008 г., тъй като липсват предпоставките на чл. 165, ал. 2 ГПК - по делото да са налице писмени доказателства, изходящи от другата страна или удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно. Според апелативния съд предоставеното по делото „обратно писмо“ от дъщерята на страните Б. Б. не съставлява начало на писменото доказателство, понеже не изхожда от насрещната страна по делото, а от трето лице, което не е и другар на ищеца, за да се приеме, че поради общ за тях факт, признанието на единия за наличието на симулация или наличието на писмено доказателство, правят вероятно твърдението на противната страна, че съгласието е привидно. Освен това, документът изхожда от лице, което не претендира за себе си права от привидността. Ето защо и при липсата на надлежно обратно писмо и начало на писмено доказателство въззивният съд е извел мотиви, че първостепенният съд недопустимо е ангажирал гласни доказателства за установяване на факта за симулация на покупко-продажбата, а изводът за съществуващо вземане на ответницата спрямо ищеца и прихващането му с неговото вземане по отчетната сделка, които са в основата на изводите за неоснователност на иска за сумата над 102. 06 евро, са необосновани.

В обжалваното решение е прието за неоснователно и възражението на ответницата Г. за прихващане с дължимата от ищеца сума в размер на 4 066. 66 лв., съставляваща припадащата се част от дела му в съсобствеността, за извършените ремонтни дейности в апартамент №. .., находящ се в [населено място], [улица], по сключен между нея и С. Г. Д. договор за ремонтни дейности в имота, с аргумент, че не е доказано уговорените в договора строително-монтажни работи да са били необходими, а също така, че не са ангажирани и други доказателства, които да установяват извършването на твърдените ремонтни дейности, с оглед на оспорването от страна на ищеца на писмените доказателства, представени от ответницата за установяването на този факт.

С оглед на приетия за основателен размер на главниците на вземанията на ищеца, е изчислен размерът на претендираната лихва за забава върху тези главници за периода от 12. 05. 2008 г. (при посочена от ищеца дата и съобразен от съда принцип на диспозитивното начало в гражданския процес) до датата на предявяване на иска - 07. 05. 2013 г., като е уважено възражението на ответницата за погасяването на задължението по давност за периода преди 07. 05. 2010 г. Размерът на законната лихва е изчислен при ползване на електронен калкулатор.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основания за допускане до касационен контрол се сочат чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Първата група от повдигнатите правни въпроси се поставят за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и имат следното съдържание:

1. „ На основание чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът длъжен ли е да изложи в мотивите всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи; преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва ли да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени?“.

Твърди се по този въпрос въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 27/02. 02. 2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о., Решение № 331/19. 05. 2010 г. по гр. д. № 257/2009 г., IV г. о. и Решение № 217/09. 06. 2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о.

2. „Правилото на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК само до страните по договора и техните правоприемници ли се отнася; възможността трети лица да докажат съществуването на такъв договор със свидетелски показания може ли да бъде ограничена, след като те може да не разполагат със съответните документи, а процесуалната възможност да ги изискат от страните не гарантира правата им?“.

Според касатора по този въпрос въззивното решение се отклонява от практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 287/10. 09. 2012 г. по гр. д. № 1782/2010 г., IV г. о.

3. „За да се приеме, че съществува начало на писмено доказателство, нужно е наличието на документ, но необходимо ли е той съзнателно и нарочно да е съставен за спорното правоотношение и целта му е да служи на сделката между страните; достатъчно ли е да прави вероятна симулацията и възможно ли е документът да е съставен, както преди, така по време, а също и след сделката; свидетелски показания допустими ли са тогава, когато страната която твърди симулация на сделката, представи тъй нареченото начало на писмено доказателство?“;

4. „При водене на чужда работа без мандат заинтересованият длъжен ли е, ако работата е предприета уместно и е била добре управлявана, да изпълни задълженията, които той е поел и да му върне всички разноски, които е направил; ако някой е предприел чужда работа въпреки волята на заинтересования, последния отговаря ли по правилата на неоснователното обогатяване - чл. 61, ал. 3 ЗЗД?“

По третия и четвъртия въпрос страната сочи противоречие съответно с Решение № 706/09. 03. 2011 г. по гр. д. № 1394/2009 г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 464/16. 06. 2010 г. по гр. д. № 1069/2009 г. на ВКС, I г. о. по първия от тях и с Решение № 235/04. 06. 2010 г. по гр. д. № 176/2010 г. на ВКС, IІ г. о. и Решение № 685/25. 10. 2010 г. по гр. д. № 1940/2009 г. на ВКС, IV г. о.

Евентуално се поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че всеки един от горепоставените четири въпроса е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Втората група от повдигнатите (три) въпроси, които жалбоподателката обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като такива от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, са следните.

5. „Забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК важи ли за едностранни сделки на стойност по-голяма от 5 000 лв., в частност за делегация за плащане на сума по-голяма от 5 000 лв.?“;

6. „Нареждането от кредитора до длъжника да плати на трето лице, на което кредиторът е длъжник, делегация за плащане ли е или упълномощаване?“

Страната поставя въпроса като излага конкретна фактология на отношенията между страните и техните дъщери, и поддържа тезата за погасителния ефект от изпълнението - когато делегатът е длъжник на делеганта и делегантът на делегатаря, изпълнението на делегата в полза на делегатаря прекратява и двете задължения; когато ответницата е длъжник на ищеца и последният е длъжник на дъщерите им по сключени, но още неизпълнени договори за заем, плащането на ответницата по нареждане на ищеца в полза на дъщерите им, делегация за плащане ли е; ако хипотезата по предходното изречение е делегация за плащане, погасява ли се задължението на ищеца към дъщерите им и на ответницата към ищеца до размера на платеното?;

7. „Съгласно нормите на ГПК допустимо ли е с електронен калкулатор съдът да изчисли законна лихва за определен период от време?“.

Първият от повдигнатите правни въпроси – за задължението на съда и в частност на въззивния съд по чл. 12 и чл. 235 ГПК, не обосновава приложно поле на поддържаното от страната основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросът осъществява общо основание, тъй като е обусловил процесуалната активност на въззивния съд по мотивиране на съображения – фактически и правни, с оглед разрешаването на спора, предмет на делото, въз основа на извършената преценка на събраните доказателства, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Не се открива обаче поддържаното противоречие на обжалваното решение със сочената от жалбоподателката практика на ВКС, на която тя се позовава – т. е. допълнителното основание за селектиране на касационната жалба. Това е така, защото въззивният съд е съобразил тази практика и е изпълнил задължението си на втора по ред инстанция по съществото на спора, като в съответствие с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК е определил правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване и е обсъдил всички доказателства по делото, преценил е всички правнорелевантни факти, както и е разгледал доводите на страните. В мотивите на обжалваното решение се съдържат подробно развити съображения по въведените от страните възражения за съществуване на спорното право – относно изпълнението на отчетната сделка по поръчката за продажбата на апартамента, изложени са аргументи защо съдът приема определени факти за установени, а други за неосъществили се и са формирани обосновани правни изводи по спорния предмет, съобразно наличната доказателствена съвкупност. Доводите на ответницата за необсъждане от въззивната инстанция и отсъствие на преценка на гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетелите – дъщери на страните, за съществуването на сключените между всяка от тях и ищеца договори за заем, както и на останалите доказателства и в частност - на издадените в изпълнение на визираните съглашения разписки за получени от заемателите суми, а също и данните от допълнителното заключение на съдебно – счетоводна експертиза, са оплаквания за неправилност на обжалваното решение, резултат на допуснато от въззивния съд процесуално нарушение.Инстанцията по същество е мотивирала съображения по твърденията на ответната страна за наличие на облигационна обвързаност по заем между ищеца и всяка от двете им дъщери, в изпълнение на която поддържа да е получила нареждане от ищеца да плати на заемателите съответната сума, от получената от нея продажна цена като негов довереник. Тя е приела, че дори и да съществуват, тези договори за заем са без правно значение за дължимостта на вземането, поради липсата на връзка между извършеното прехвърляне на сумите от ответницата на двете им дъщери с ищеца и изпълнението на задълженията й по създаденото правоотношение с последния. Във въззивното решение са обсъдени и направените от страните доводи във връзка с изпълнението на отчетната сделка по договора за поръчка от 27. 09. 2006 г. досежно продажбата на другия недвижим имот (дворното място) и събраните по делото доказателства в тази връзка. При подробен анализ и времева съпоставка на извършените от страните действия по оформяне на породилите се помежду им отношения, вкл. и сключените договори за покупко – продажба съответно от 3. 11. 2006 г. и от 29. 12. 2008 г. апелативният съд е приел, че те нямат връзка с договора за поръчка и изпълнението на задълженията по него. Първият – защото имотът по него не е закупен със средства от продажбата на дворното място, а и защото не е сключен от името и за сметка на ищеца – доверителя, според клаузите в договора от 27. 09. 2006 г. Вторият – поради отсъствието на връзка между това съглашение и предхождащите го действия по изпълнение на договора за поръчка. Изводът за отричане естеството на договора за покупко – продажба от 29. 12. 2008 г. като изпълнение на отчетна сделка по договора за мандат, е обоснован и с факта, че имотът по тази сделка не е придобит със средства от продажбата на дворното място, в какъвто смисъл са уговорките в договора от 27. 09. 2006 г. Свидетелските показания на дъщерите на страните (в частност на св. Б. Б.) относно твърдяната симулативност на уговорките за цената и начина й на плащане в договора от 29. 12. 2008 г. са обсъдени от решаващия състав и са приети за недопустими, предвид липсата на надлежно обратно писмо или начало на писмено доказателство. Следва да се има предвид, че въпросите от значение за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, каквито страната се домогва мотивирано да обоснове като съображения в подкрепа на поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на тълкуването, дадено в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Ето защо, решението не следва да се допусне до касационно обжалване по първия от поставените въпроси.

Не са налице предпоставките на соченото от жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване и по втория от въпросите.

Въпросът не удовлетворява общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) за допускане на касационен контрол. Страната обосновава соченото основание с аргументи, че тя е трето лице по смисъла на ГПК по отношение процесните договори за заем, които се твърди да са сключени между ищеца – като заемодател и всяка от двете му дъщери – като заемател, поради което ограниченията по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК за нея не важат. Въззивният съд не е разглеждал въпроса за недопустимост на свидетелските показания по правилото на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК за установяване на заемни правоотношения между ищеца и неговите дъщери, за които ответницата се явява трето лице, а е приел, че тези доказателствени средства са недопустими за установяване на друга правна връзка – тази по договор за поръчка между страните по делото, доколкото са бивши съпрузи и се касае за суми над 5 000 лв., а и поради отсъствие на изрично съгласие на страните за допускането им (чл. 164, ал. 2 ГПК). Съществуването на устни договори между ищеца и дъщерите му за заем на посочените суми е прието за ирелевантно обстоятелство, предвид на това, че извършеният превод на сумите не установява основанието, въз основа на което се извършва транзакцията като такава по заем и отсъства всякаква връзка между така осъществения паричен превод и съществуващо към този момент правоотношение по заем, спрямо което ответницата е трето лице. Грешната правна квалификация на отношенията между страните във връзка с договорите за заем е въпрос, относим към дейността на съда по приложението на закона и е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не съставлява основание за селекция на касационната жалба по чл. 288 ГПК.

Съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, липсата на поставен релевантен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Затова отсъстват предпоставки за достъп до касация и по този поставен въпрос.

Третият поставен за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпрос също не осъществява основание за допускане на касационно обжалване.

Въпросът не е обуславящ за изводите на въззивния съд по предмета на делото и в частност за извода относно недопустимостта на свидетелските показания за установяване привидността на продажбената сделка от 29. 12. 2018 г. Този извод е обоснован в обжалваното решение с липсата на представен по делото документ, представляващ начало на писмено доказателство. Прието е, че представеният договор за поръчка от 27. 09. 2006 г. не може да се разгледа като начало на писмено доказателство, защото не съдържа клаузи, които да се съотнесат към сделката от 29. 12. 2008 г. и да установят твърдяната привидност на клаузите й относно размера на цената и заплащането й. Според инстанцията по същество не съставлява начало на писменото доказателство и представеното от дъщерята на ищеца „обратно писмо“. Аргументите в тази насока са, че същото не е документ, изхождащ от страната, която оспорва доводите за привидност, а от трето лице за отношенията между ищеца и ответницата, което не претендира за себе си права от привидността. Развити са съображения, че лицето, от което изхожда обратното писмо не е другар на страната, за да се приеме, че поради общ за тях факт, признанието на единия от тях за наличието на симулация или наличието на начало на писмено доказателство, правят вероятно твърдението на противната страна, че съгласието е привидно, поради което и са допустими свидетелски показания за установяване на симулацията. Освен това в обжалваното решение не е обсъждан момента на съставяне на обратното писмо, а са изложени аргументи от кого следва да изхожда.

Липсата на поставен релевантен въпрос – т. е. общо основание има за последица недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така разясненията по т. 1 от ТР 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

По аналогични съображения ще следва да се отрече достъпа до касационен контрол и по последният, поставен за разглеждане по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпрос. Той също не удовлетворява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, защото с въззивното решение не е отречено правото на гестора за направените от него разноски при доказана основателност на претенцията, а същата е приета за неоснователна, като последица от недоказването й. В случая втората инстанция е приела, че възражението на ответника за прихващане с част от дължимата от ищеца сума за извършен ремонт в съсобствения му апартамент, който бил предприет в негов (на ищеца) интерес, е останало недоказано, защото не е установено дали ремонтът се е налагал за запазването на имота, а липсвали и други доказателства, които да установяват реалното извършване на ремонтните дейности (извън сключеният договор за възлагането им и протокол за приемане на извършената работа, които не могат да се противопоставят на ищеца като оспорени от него).

По горепосочените четири въпроси се твърди, че произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Първият поставен въпрос е релевантен, т. е. осъществява общо основание за достъп до касационен контрол. Липсва обаче мотивиране на допълнителното основание, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от жалбоподателя норми, когато те са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по приложението им. Изложението в тази част не е съобразено с разясненията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Последващите три въпроси не осъществяват общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК (вж. по – горе в изложението). Това обстоятелство само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат поддържаните допълнителни основания за това – вкл. и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които, както вече се отбеляза, също не са обосновани от страната. Освен това, в изложението към касационната жалба се поддържа наличие на практика на ВКС по всеки един от поставените четири въпроса, на която жалбоподателката се позовава и прилага – т. е. и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Т. позоваване едновременно (кумулативно) на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по един и същи въпрос е недопустимо. Това е така, защото се касае за самостоятелни фактически състави, уредени като взаимно изключващи се основания спрямо общото основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК).

Предвид на изложеното, по поставените правни въпроси не се откриват предпоставки за достъп до касация и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По част от въпросите се сочи самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това са третият, четвъртият и седмият въпрос в изложението към касационната жалба, които в настоящото изложение съответстват на последните три въпроса.

Поставените за разглеждане и в тази група въпроси не са релевантни, тъй като не произтичат от решаващите изводи на въззивния съд по конкретното дело. Липсата на общо основание налага, само по себе си, недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

За пълнота на изложението ще следва да се посочи, че третият от поставените въпроси (пети в номерацията на настоящото изложение) би изпълнил критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК за наличие на общо основание за допускане на касационно обжалване, ако в решението въззивният беше приел, че в отношенията между страните е налице делегация за плащане, а не договор за поръчка. Предвид приетото наличие на съществуващо облигационно задължение, произтичащо от договор, а не от едностранна правна сделка, въпросът важи ли забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК и при едностранните сделки и в частност делегацията за плащане не е относим към изводите на съда.

Следващият въпрос в изложението (четвърти поред, а в настоящото изложение под № 6) произтича от становището на страната за неправилност на обжалваното решение, поради дадената от съда неправилна правна квалификация на отношенията между страните. Въпросът за правната квалификация обаче е въпрос по същество на спора и по него касационната инстанция следва да се произнесе с решението по чл. 290 ГПК, едва след като касационното обжалване бъде допуснато. Извън обхвата на правомощията на ВКС в производството по чл. 288 ГПК е проверката на правилността на решението. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Въпрос, изведен от становището на страната по правилността на съдебния въззивен акт не притежава характеристиките на правен въпрос и не обосновава достъп до касационен контрол.

Последният поставен въпрос също не е релевантен, доколкото не е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд по спорния предмет. Така поставен въпросът е чисто технически и се отнася до способа и метода на изчисление на законната лихва при доказано основание за нейното плащане. Извършването на поредица действия за определяне на размера на лихвата е в преценката на съда и е съобразено с познанията на съдията в съответната област.

В този смисъл въпросът не обуславя правните изводи на втората инстанция по конкретното дело и не осъществява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание има за последица недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат допълнителните основания за това – т. е. мотивираното изложение на предпоставки от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Относно твърдяната очевидна неправилност на обжалваното решение, като самостоятелен фактически състав за достъп до касация – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Визираното основание за селекция на касационната жалба предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. В случаите, когато въззивното решение е незаконосъобразно, поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при нарушение на закона относно действието на правните норми във времето или поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, не е налице очевидна неправилност и касационното обжалване следва да се допусне само по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Изложеното мотивира извод за липса на аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Затова не следва да се допусне касационен контрол и по този състав.

В заключение, не се обосновава приложно поле на основания за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

При този изход на делото ответникът по касационна жалба има право на разноските, сторени в настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 3, във вр. чл. 81 ГПК. Видно от приложения с отговора на касационната жалба договор за правна помощ, между ответника по касацията и адв. М. Д. е уговорено възнаграждение за процесуално представителство в размер на 3 500 лв., което следва да бъде платено в брой на няколко вноски. Уговорено е първата вноска в размер на 500 лв. да бъде заплатена в деня на сключване на договора, който да служи като разписка за удостоверяване на плащането, а остатъкът в едномесечен срок, за което адвокатът следва да издаде разписка. Приложени са два броя разписки с дата 12. 06. 2018 г. и дата 21. 06. 2018 г. за получаване на сумите съответно 500 лв. и 2 000 лв. Съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 6/6. 11. 2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. В договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащането, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин-например по банков път. В този случай, както и в случаите, при които е договорено такова плащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото като той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В разглежданата хипотеза заплащането на съдебните разноски от 3 500 лв. - адвокатско възнаграждение е установено с договора за правна помощ от 21. 05. 2018 г. и приложените разписки, поради което съдебни разноски за касационното производство се дължат съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК и следва да бъдат присъдени.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 920/17. 04. 2018 г. по гр. д. № 4450/2017 г. на Апелативен съд – С., ГО, VII-ми състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 531/05. 03. 2019 г. по същото дело.

ОСЪЖДА П. Н. Г. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „...“, ет.. .., ап.. .. да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на Л. Б. Й. сумата от 3 500 (три хиляди и петстотин) лева – разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.