О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 130

гр.София, 13.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:Председател: БОРИС ИЛИЕВ

Членове: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдия Е. В. гр. д.№ 3276 по описа за 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт., учредено съгласно законите на Унгария и действащо в Р. Б. чрез клона си „У. Е. У. Црт - клон България“, чрез адв.Е. П. и насрещна касационна жалба на П. И. И., чрез адв.А. К. и адв.П. С., срещу решение № 419/22.01.2025 г. по в. гр. д.№ 4986/2024 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение № 2314/16.02.2023 г. по гр. д.№ 25104/2021 г. на Софийски районен съд и са отхвърлени искове на П. И. И. против УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт., учредено съгласно законите на Унгария и действащо в Р. Б. чрез клона си У. Е. У. Црт - клон България, съответно: по реда на чл.212 ГПК, на основание чл.74, ал.4 КТ, за недействителност на клаузите в анекси от 10.04.2018г., 19.07.2019г. и 29.04.2020г., относно „плащане за разстояние“ и „плащане за кацане“, когато служителят не изпълнява полети; на основание чл.128, т.2 КТ за 13 078,73 лева, представляваща сбор от удръжките на дължими възнаграждения „плащания за разстояние“ с 2710,24 лева лихви, ведно със законните лихви от подаване на исковата молба до изплащането; на основание чл.264 КТ за сумата от 2903,56 лева – неизплатено възнаграждение за работа през дните на официалните празници за периода от 01.04.2018г. до 04.05.2020г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащане на сумата, на основание чл.86 ЗЗД за сумата 8799,30 лева лихви за забава върху сумата 40 364,06 лева до подаване на исковата молба и 759,28 лева лихви за забава върху сумата от 2903,56 лева до подаване на исковата молба; отменя се решение № 2314 от 16.02.2023 г. по гр. д.№ 25104/2021 г. на Софийски районен съд за уважаване на иск по чл.128, т.2 КТ за 40 364,96 лева, представляваща сбор от „плащания за кацане“ по договор за първоначално обучение от 13.04.2010 г. и анекси от 02.02.2011 г., 01.04.2015 г.,18.03.2016 г., 10.04.2018 г., 14.12.2018 г., 19.07.2019 г. и 29.04.2020 г., ведно с лихвите за забава от подаване на исковата молба - 05.05.2021г. до изплащането и вместо това се отхвърля иска; уважени са искове по чл.177 КТ, за дните през периода от м. май 2018г. до м. април 2020г., в които е бил ползван платен годишен отпуск в размер на общо 33 618,58 лева; на основание чл.215, ал.1 КТ за сумата от 11 662,11 лева – неизплатени командировъчни по НСКСЧ; на основание чл.220, ал.1 КТ за сумата от 19 756,71 лева и 1657,37 лева лихви за забава; на основание чл.222, ал.1 КТ за сумата 7913,73 лева и 615,76 лева лихви за забава; на основание чл.222, ал.3 КТ за сумата 39 513,42 лева и 3314,74 лева лихви за забава; на основание чл.224 КТ за неизплатена част от обезщетението за неизползван платен годишен отпуск в размер на 24 704,26 лева с 2072,41 лева лихви, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 05.05.2021г., до изплащане на сумите. Решението на първоинстанционният съд в частта, в която е прекратено производството по делото по отношение на предявения иск за недействителност на клауза в договора, според която „плащане за кацане“ се намалява с изплатените дневни, не е било обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба на УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт. срещу постановеното решение се твърди, че е недопустимо, неправилно и необосновано, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроси, които се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните; да установява факти, които не са били спорни между страните; при тълкуване на неясни договорни клаузи да съобрази действителния им смисъл; „да съобрази декларираното основание, размера и периодичността на едно оспорено документирано плащане, за да установи какво задължение е погасено с него“, да съобрази констатациите на вещо лице и се мотивира дали защо кредитира това заключение;Поставени са въпроси, допустима ли е „корелация“ между определените от работодателя командировъчни на ден с размера на допълнителните възнаграждения и променя ли се в този случай характера им от командировъчни на възнаграждение за труд; работодателят може ли да определи по-нисък размер от определения в Приложение 3а от НСКСЧ; може ли съдът да задължи прилагането на правна норма по отношение на субект, който е изключен от нейния обхват. Отделно се твърди, че решението е очевидно неправилно поради незачитане на силата на пресъдено нещо, преквалифициране плащането на дневни, като допълнително трудово възнаграждение за кацане. както и че плащането на командировъчни е погасило не само задълженията по чл.215 КТ, но и задължението „плащане за кацане“.

От П. И. И., чрез адв.А. К. и адв.П. С., е подаден писмен отговор, в който са изложени съображения, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Насрещната касационна жалба на П. И. И. е подадена срещу решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове по чл.128, т.2 КТ за сумата от 40 364,06 лева, както и за сумата 13 078,73 лева, представляваща сбор от удръжките на дължими възнаграждения „плащания за разстояние“ с 2710,24 лева лихви за забава, ведно със законните лихви от подаване на исковата молба до изплащането; Според касатора, решението е неправилно в обжалваната от него част поради нарушение на материалния закон и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: Може ли съдът да даде предимство на съдържанието пред формата (като приложи счетоводния принцип по чл.26, ал.1, т.8 от Закона за счетоводството), когато извършва преценка относно това кое измежду няколко еднородни и еднакво обременителни задължения, възникнали едновременно, следва да се отчита за погасено чрез плащане, чийто размер е достатъчен да погаси изцяло само едно от споменатите задължения? Следва ли разпоредбите на чл.76 от ЗЗД да се тълкуват в смисъл, че е допустимо съдът да приеме, че определено плащане, чийто размер не е достатъчен да погаси няколко еднородни и еднакво обременителни задължения, възникнали едновременно, е погасило изцяло или частично само едно от тези задължения в случаите, когато платецът твърди, че е искал да погаси другото задължение? Следва ли разпоредбите на чл20а, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.119, ал.1 от КТ да се тълкуват в смисъл, че е допустимо работодателят да намали с вътрешен акт по смисъла на чл.37 от КТ размера на дължимите от същия допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер, чийто размер е фиксиран в сключения между работодателя и съответния работник или служител трудов договор? Според касатора, липсва съдебна практика по тези въпроси, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл280, ал.1, т.3 ГПК.

От УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт. чрез адв.Е. П. е подаден писмен отговор на насрещната касационна жалба, в който оспорва доводите в нея, като счита, че въпросите не са формулирани правилно, но са налице основания за допускане на касационно обжалване по съображенията, изложени в отговора на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в частта, в която съдът се е произнесъл по иска с правно основание чл.264 КТ за сумата от 2903,56 лева – неизплатено възнаграждение за работа през дните на официалните празници за периода от 01.04.2018г. до 04.05.2020г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащане на сумата, както и на основание чл.74, ал.4 КТ за недействителност на клаузи в анекси от 10.04.2018г., 19.07.2019г. и 29.04.2020г., относно възнагражденията „плащане за разстояние“ и „плащане за кацане“, когато служителят не изпълнява полети. Съгласно чл.280 ал.3, т.3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3 КТ и искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лева. Ищецът в случая е предявил за съвместно разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.74 и чл.264 КТ, но първият от тях изрично е изключен от касационен контрол, а претенцията за обезщетение е с цена на иска под установения минимален праг за достъп до касационно обжалване предвиден в закона, поради което касационната жалба следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима в тази част.

За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът е заемал длъжността „Пилот на самолет, командир на тип А 230“ по трудов договор от 13.04.2010 г., прекратен със Заповед № 21109/04.05.2020г., на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ. За времето на изпълнение на международни полети, страните са уговорили допълнителни командировъчни по смисъла на раздел ІV от НКСЧ, определени със заповед на работодателя. Съдът е установил правилата, които са приложими в исковия период при определяне на възнагражденията за пилоти и регулират „плащане за разстояние“, „плащане за приземяване“ и др. променливи елементи на основната заплата, вкл. дневни надбавки, компенсации, непредвидени и извънредни обстоятелства..Според мотивите на решението, исковите претенции за трудово възнаграждение от 40 364,06 лева, представляваща сбор от „плащания за кацане“ и удръжките от възнаграждението за разстояние в размер на 13 078,73 лева са неоснователни, тъй като сумите са изчислени от работодателя с прилагане на съответния коефициент за пилотите в България, но са били изплатени като „командировъчни“, независимо че са част от трудовото възнаграждение на ищеца.

По отношение на иска по чл.215, ал.1 КТ съдът приема, че командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове се дължат от работодателя, а регистрационните знаци на въздухоплавателното средство са неотносими към възникване правото да се получат командировъчни, тъй като липсва такова изискване в трудовия договор. По аргумент от чл.31, ал.6 НСКСЧ, възможността на работодателя за определяне размера на командировъчните пари според съда е единствено в по-висок размер, поради което претенцията на ищеца е основателна за сумата 11 662,11 лева – неизплатени командировъчни по НСКСЧ.

При тълкуване на уговорените клаузи в трудовия договор и измененията му в приложените анекси, въззивният съд е достигнал до извод, че плащанията за кацане и за разстояние са възнаграждения с постоянен характер над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, които се изчисляват с коефициент за съответната държава и представляват база за обезщетенията, вкл. при ползването на платен годишен отпуск /чл.17, ал.1, т.2 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата/. Съобразявайки практиката на СЕС и заключения на вещи лица, съдът е приел, че дължимият от работодателя остатък от неизплатеното трудово възнаграждение на ищеца, през периода от м. май 2018 г. до м. април 2020 г., в който е ползван платен годишен отпуск по чл.177 КТ е в размер на общо 33 618,58 лева. Като компонент от трудовото възнаграждение с постоянен характер над основната работна заплата, плащанията за кацане и за разстояние, според съда, следва да се включат и при определяне на обезщетенията по чл.220 ал.1, чл.222, ал.1, 3 и чл.224, ал.1 КТ, с оглед на което тези искове, ведно с лихвите за забава също са основателни. Така решение № 50233/06.06.2023г по гр. д.№ 330/2022г. на ВКС, ІV г. о. приема, че секторното заплащане, впоследствие разделено на два компонента, като част от общото възнаграждение на служителя, без всякакво съмнение се дължи за изпълнение на трудови задължения на служителя и има същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи. Тези плащания са добавяни всеки месец при изчисляване на общото възнаграждение на работника. От естеството на основанието за заплащането на сочените компоненти предвид специфичния характер на процесния трудов договор следва да се приеме, че те са сигурни и предвидими, и аргумент за противното не може да се черпи от различния им размер, поставян в зависимост само от възлаганите за осъществяване полети и кацания.

При тези мотиви на съда не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсва нарушение на основните начала в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закон. В мотивите на решението се съдържа конкретната преценка на въззивния съд за установените по делото факти и приложението на закона към тях, без да се нарушават правилата на формалната логика. В съдебната практика на ВКС се приема, че „очевидна неправилност“ е квалифицирана форма на неправилност, т. е. особено тежко нарушение на закона или явна необоснованост на мотивите на решението /напр. законът е приложен в неговия противоположен смисъл или е приложена отменена правна норма/ и в този смисъл, изложените доводи за неправилно възприемане на установените факти и значението им за изхода на спора не дават основание за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие.

В касационната жалба на УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт. срещу постановеното решение се твърди, че то е недопустимо поради произнасянето срещу ненадлежен ответник, в качеството му на работодател на ищеца. Тези съображения не могат да бъдат споделени поради следното: Надлежната процесуална легитимация на страните е положителна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, а в случая липсва нарушение, обуславящо недопустимост на решението. В съдебната практика на ВКС – напр. определение № 5352/21.11.2024 г. по гр. д.№ 1457/2024 г., ІІІ г. о. и цитираните в него приемат, че организационно обособената структура /в случая клон/ не е различен правен субект, а неразделна част от юридическото лице. Как се управлява юридическото лице и по какъв начин вътре в неговата структура се разпределят правомощията е без значение за третите лица, в случая – неговите работници или служители. Даденото разрешение на същия въпрос от въззивната инстанция, че в качеството си на работодател по смисъла на §1, т.1 от ДР на КТ, организационно обособената структура притежава специална правоспособност да участва като страна в производството по трудови спорове, но постановеното спрямо нея решение обвързва юридическата личност, в чиято структура и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението, е изцяло в съответствие със смисъла и съдържанието на §1, т.1 от ДР на КТ, както и утвърдената практика на ВКС по нейното приложение. Не е налице противоречие и със задължителната съдебна практика по ТР № 1/30.03.2012г. по тълк. дело № 1/2010г. на ВКС, ОСГК, поради което доводите за процесуална недопустимост на решението по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК са несъстоятелни.

Съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл.280, ал.1 ГПК се предпоставя от произнасянето по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Формулираните процесуалноправни въпроси във връзка със задълженията на въззивния съд не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като са разрешени в съответствие с практиката на Върховния касационен съд в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013г. ОСГТК, решение № 145/05.08.2021г. по гр. д.№ 1178/2020г., IV г. о., решение № 317/12.02.2019г. по т. д.№ 796/2018г., II т. о., решение № 186/02.07.2015г. по гр. д.№ 4465/2014г., IV г. о. и др.. в смисъл, че разпоредбите на чл.12, чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК установяват задължение на съда да изложи в мотивите си кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, след обсъждане на всички допустими и относими към предмета на спора доказателства и свързаните с тях доводи на страните. В случая, мотивите на обжалваното решение отразяват решаващата дейност на съда по предмета на делото и съдържат конкретните съображения по наведените във въззивната жалба доводи и оплаквания за релевантните към спора обстоятелства. Изводите на въззивния съд относно дължимите суми за трудово възнаграждение при платен годишен отпуск и за обезщетенията по чл.220 ал.1, чл.222, ал.1, 3 и чл.224, ал.1 КТ, ведно с лихвите за забава, са направени след анализ на конкретните доказателства приети по делото и направените от двете спорещи страни съображения, в съответствие с разясненията в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, в което се приема, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд. В случая, изложените съображения на съда са направени по негово вътрешно убеждение, което не може да бъде проверявано за необоснованост в производство по чл.288 ГПК, а само след евентуално допускане на касационно обжалване по конкретно поставен правен въпрос. Формулирането на въпроси, обаче, без позоваване на съдебна практика на Върховния касационен съд, също не дава основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - поради противоречие с практиката на ВКС.

В съдебната практика на ВКС – напр. решение № 60/25.03.2013 г. по гр. д.№ 475/2012г., ІІ т. о., е изяснено, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице във всички случаи, когато то не е оспорено от страните, независимо от неговата непълнота, неяснота или необоснованост, а следва да го обсъжда заедно с всички останали доказателства. Съгласно т.3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013г. на ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, т. е. ако назначаването на вещо лице е необходимо за установяване на релевантни за спора фактически обстоятелства, за което са нужни специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и други. Когато съдът е възприел определена фактическа констатация с помощта на вещо лице, чието заключение не е непълно, неясно или необосновано, не възниква необходимост от повторното установяване на релевантните за спора факти, освен при оспорването му от някоя от страните по делото или ако заключението е било прието от съда пред първата инстанция в нарушение на съдопроизводствените правила и във въззивната жалба се съдържа оплакване за това. В случая, изводите на въззивния съд, че следва да се възприеме първи вариант на даденото заключение за възнаграждение с коефициент 0,9 се обосновава с уговореното като част от работната заплата плащане за кацане. Тези мотиви са в съответствие и с практиката, формирана по приложението на чл.20 ЗЗД – напр. решение № 117/28.08.2013 г. по гр. д.№ 215/2012 г., IV г. о., решение № 505/03.01.2013 г. по гр. д.№ 1476/2011 г., ІV г. о. и решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д.№ 222/2009 г., ІV г. о., в които се приема, че съгласно чл.20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните - върху какво те са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат; отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, произтичащ от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността - какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането на целта на договора.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че обжалваното решение на Софийски градски съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по въпроса: Има ли право работодателят, на основание Приложение 3а от НСКСЧ и чл.31, ал.6 от НСКСЧ да определи и изплаща по-нисък размер на „командировъчните пари на ден“ от посочените в Приложение 3а от НСКСЧ? От мотивите на въззивното решение е видно, че за да уважи иска по чл.215 КТ съдът се е аргументирал със задължения на работодателя за „дневни надбавки“ според Общ преглед на възнаграждения на пилоти, посочени и като дневни командировъчни пари по смисъла на чл.31, ал.1 НСКСЧ, които се дължат при изпълнение на международни рейсове. Според съда, регистрационните знаци на въздухоплавателното средство са неотносими към правото на командировъчни на ищеца, а изискването по чл.31, ал.6 от НСКСЧ следва да се тълкува в смисъл, че работодателят може да определя само по-голям размер на обезщетенията при командироване. Изводите на съда са в съответствие със съдебната практика на ВКС, формирана с решение № 753 от 29.03.2011г. по гр. д.№ 1283/2010г., ІV г. о. и решение № 129 от 07.07.2016г. по гр. д.№ 3736/2015г., ІV г. о., с оглед на което, при липса на съображения за необходимостта да бъде изменена или осъвременена тази практика, поради промяната в законодателството или обществените отношения, не е налице основание за допускане на касационно обжалване приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос, е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В изложението липсват аргументи в този смисъл, поради което не е налице приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Клаузите в трудовия договор и измененията му с допълнителни анекси е прието, че не са недействителни /исковете по чл.74, ал.4 КТ са отхвърлени/, поради което, при уговорения начин за изчисляване, според мотивите на съда, плащане за кацане не се дължи, тъй като е било изплатено под формата на командировъчни /според уговореното в трудовия договор с тези суми се намалява възнаграждението/. Въпросите в тази връзка, допустима ли е „корелация“ между определените от работодателя командировъчни с размера на допълнителните възнаграждения, променя ли се характера им от командировъчни на възнаграждение за труд и може ли съдът да задължи прилагането на правна норма по отношение на субект, който е изключен от нейния обхват, също не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като са поставени са теоретично, без да се аргументира връзката им с решаващите изводи на съда за установените въз основа на събраните доказателства правнорелевантни факти. По същността си тези въпроси преповтарят оплакванията за неправилност на решението относно възприетата фактическата обстановка от съда и неговата преценка за събраните доказателства /чл.281, т.3 ГПК/, с оглед на което не може да се приеме, че по отношение на тях са налице общата и допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.

Предвид изложените съображения, поставените в касационната жалба на УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт., действащо в Р. Б. чрез клона си „У. Е. У. Црт - клон България“, въпроси не дават основание за допускане на касация, с оглед на което съдът не разглежда насрещната касационна жалба (чл.287, ал.4 ГПК).

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба вх.№ 25891/04.03.2025г., подадена от УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт., учредено съгласно законите на Унгария и действащо в Р. Б. чрез клона си „У. Е. У. Црт - клон България“, чрез адв.Е. П., срещу решение № 419/22.01.2025 г. по в. гр. д.№ 4986/2024 г. на Софийски градски съд в частта, в която съдът се е произнесъл по искове с правно основание чл.74, ал.4 и чл.264 КТ.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 419/22.01.2025 г. по в. гр. д.№ 4986/2024 г. на Софийски градски съд в частта относно предявените искове по чл.215, ал.1,чл.220 ал.1, чл.222, ал.1, 3 и чл.224, ал.1 КТ, ведно с лихвите за забава до изплащането им.

Определението в частта, в която подадената касационната жалба се оставя без разглеждане може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението, а в останалата част не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.