О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1330

гр. София, 29.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К.

ЧЛЕНОВЕ: В. Н.

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2030 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ГМ Къмпани“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 103 от 31.05.2024 г. по в. гр. д. № 131/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав, с което е потвърдено решение № 199 от 19.12.2023 г. по гр. д. № 98/2023 г. на Кърджалийски окръжен съд, с което касаторът е осъден да заплати на М. Б. К. сумата от 64 545, 75 лв., представляваща стойността на предоставен заем, от която 48 895, 75 лв., чиято равностойност е 25 000 евро, предоставена на 19.04.2018 г., и 15 650 лв., предоставена на 03.05.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 64 545, 75 лв., считано от предявяване на иска - 18.04.2023 г. до окончателното й изплащане.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Излага доводи, че в обжалваното решение неправилно се приема за доказана възникнала между страните облигационна връзка по сключен договор за заем от 19.04.2018 г., тъй като по делото не е установено, че исковата сума е преведена от ищеца на ответника по банков път на основание договор за заем. В касационната жалба се мотивира становището на ответника, че е провел успешно доказване на своите правоизключващи възражения, а именно, че процесната сума не е на ищеца и К. я е върнал на ответното дружество предвид съществуващите между тях отношения, свързани с посредничество за закупуване на имот от ответника. Касаторът сочи, че процесната сума не е осчетоводена от ответното търговско дружество като заем, както и че М. К. не е декларирал в годишната си данъчна декларация по чл. 50 ЗДДФЛ предоставен паричен заем в размер на 64 575, 75 лв. Релевира и доводи, че решаващият състав на въззивния съд не е обсъдил всички доказателства по делото във връзка със защитните му възражения. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „1. Може ли да се презумира сключването на договор за заем, без да е установено изрично основанието на задължението за връщане на определена сума пари?; 2. Кои са подлежащите на установяване факти от ищеца в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД?“. Твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на формулираните въпроси противоречи на практиката на ВС и ВКС, като се позовава: по първи въпрос – на решение № 37 от 25.06.1969 г. по гр. д. № 32/1969 г. на ОСГК на ВС, решение № 218 от 14.02.2003 г. по гр. д. № 2451/2002 г. на ВКС, V г. о., решение № 390 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г., IV г. о. и решение № 361 от 11.11.2015 г. по гр. д. № 1864/2015 г., IV г. о. и по втори въпрос – на решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 20 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 620/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 174 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 317 от 23.02.2015 г. по гр. д. № 1238/2014 на ВКС, IV г. о. Касаторът счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалвания акт очевидна неправилност. В срока за обжалване по чл. 283 ГПК е депозирано и допълнение към касационната жалба, в което са изложени допълнителни съображения във връзка с въведените с обсъденото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания за достъп до касация. Наред с това касаторът поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следните въпроси: „1. При липса на писмен договор за заем и платежно нареждане от ищеца с посочено от него основание за банков превод в полза на ответника „временна финансова помощ“ представлява ли осчетоводяването от страна на ответника на исковата сума като задължение за връщане на тази сума на друго лице различно от ищеца, съгласие на ответника за сключване на договор за заем с ищеца?; 2. Неосчетоводяването в счетоводството на ответника на задължение за връщане от дружеството към ищеца на предадена от ищеца на ответника сума с посочено само от ищеца основание за предаването й като „временна финансова помощ“, без писмен договор за заем, опровергава ли извод за сключен между страните неформален договор за заем, при липса на други годни доказателства за такъв договор?“.

Ответникът по касационната жалба М. К. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба и допълнението към нея са депозирани срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Пловдивски апелативен съд е приел, че съгласно банков документ от 19.04.2018 г. на „И. А. Банк“ АД ищецът К. е внесъл в брой на каса по сметка на ответника „ГМ Къмпани“ ЕООД в същата банка сумата от 25 000 евро, с равностойност 48 895, 75 лв., като е посочено, че парите са „временна финансова помощ“. Въз основа на представено по делото преводно нареждане от 03.05.2018 г. на „И. А. Банк“ АД съдът е установил, ищецът К. е превел от своя банкова сметка в посочената банка по сметка на ответника в същата банка сумата от 15 650 лв. и като за основание на превода е отразено „временна финансова помощ“.

Въззивният съд е направил извод, че в конкретния случай има даване на парична сума от страна на ищеца, като нейното получаване не се отрича от ответника, а посоченото в банковите документи основание за плащане „временна финансова помощ“ следва да се тълкува в смисъл, че сумата подлежи на връщане. Изтъкнал е, че срокът за връщане не е съществен елемент на договора за заем, като при това положение сумата се дължи след поискване.

В обжалваното решение подробно е обсъдено релевираното с отговора на исковата молба възражение на ответника за липса на сключен договор за заем между страните, тъй като посочените суми не са собственост на ищеца и последният ги е дължал на ответното дружество. Съдът е приел, че по делото се установява, че между страните са съществували отношения във връзка с намерението на ответното дружество да закупи от трето лице - „И. М. Б. АД поземлен имот, ведно с изградена върху него сграда, находящ се в [населено място], община Момчилград. Обсъдил е показанията на свидетеля Й. К. - изпълнителен директор на „И. М. Б. АД, според които във връзка с проявен интерес през 2018 г. от ответното дружество към техен имот били проведени няколко срещи, на които присъствал ищецът М. К. като посредник на ответника, както и че към края на месец април и началото на месец май 2018 г. ответното дружество внесло левовата равностойност на 33 000 евро, представляваща депозит, и бил подписан предварителен договор за имота. Решаващият състав е подчертал, че посочените гласни доказателства се подкрепят и от предварителен договор от 23.05.2018 г. за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между „И. М. Б. АД като продавач и „ГМ Къмпани“ ЕООД като купувач и договор, оформен в нотариален акт от 08.02.2019 г., между същите дружества. В атакувания съдебен акт е изложено, че според заключението на съдебно-счетоводната експертиза, от сметка на ответника в „И. А. Банк“ АД с директен превод към сметка на „И. М. Б. АД, са извършени следните плащания: на 19.04.2018 г. в размер на 48 895,75 лв., с основание „аванс по договор за покупко-продажба на имот“ и на 03.05.2018 г. в размер на 15 650, 00 лв., с основание „аванс по договор за покупко-продажба на имот“.

Като се е позовал на посоченото експертно заключение, въззивният съд е приел за доказано, че внесената и преведена от К. по банковата сметка на ответника „ГМ Къмпани“ ЕООД обща сума от 64 545,75 лв., с посочено основание „временна финансова помощ“, е преведена от ответното дружество „ГМ Къмпани“ ЕООД на „И. М. Б. АД като депозит за сключване на описания предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот.

В обжалваното решение е формиран извод, че твърденията на ответника, че процесната сума от 64 545,75 лв. не е на ищеца, а се касае до сума, която управителят на ответното дружество е предал на ищеца като стоп капаро за сключване на предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот не са доказани по делото. Съдът е акцентирал на обстоятелствата, че внасяне и превода на сумите са извършени лично от М. К., като липсват доказателства за предаване на процесната сума на ищеца от управителя на ответното дружество. По отношение на показанията на свидетеля Т. Т., брат на управителя на ответното дружество, съставът на апелативния съд е изтъкнал, че в частта, в която се заявява, че сумата от 33 000 евро е предадена на ищеца, показанията са недопустимо доказателствено средство с оглед забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК и изразеното от ищеца изрично несъгласие с допускането им. Изложени са и съображения, че показанията са противоречиви, нелогични и несъответни на възраженията на ответника, тъй като според тях парите са дадени на ищеца от свидетеля, а не от неговия брат – управител на ответното дружество. Според съда отсъства обяснение на необходимостта парите да бъдат преведени по банковата сметка на ответното дружество, а не на дружеството продавач на недвижимия имот. В атакувания акт е изтъкнато, че показанията на Т. не могат да бъдат кредитирани и в частта им, според която ищецът К. е внесъл сумата от 33 000 евро, която свидетелят му е дал, по сметка на дружеството продавач, тъй като се опровергават от останалите обсъдени от съда доказателства.

В обжалваното решение е отразено, че съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертизата, сумата от 64 545, 75 лева, постъпила по сметка на ответното дружество, е осчетоводена по см. 493 - Разчети със собственика като сума, предоставена от едноличния собственик на капитала на дружеството като „временна финансова помощ“. Подчертано е, че за предоставянето на сумата на дружеството от страна на едноличния собственик на капитала му липсват доказателства. Извършена е преценка, че отразяването в счетоводството на ответника, че сумата представлява временна финансова помощ, представлява изявление на същия за получаване на подлежащи на връщане парични суми. С оглед изложеното е направено заключение за наличие на две насрещни съвпадащи си волеизявления, а именно на ищеца и ответника, съответно за сключване на договор за заем между страните. Поради липсата на твърдения или доказателства, че процесната сума е върната от ответника на ищеца, съдът е намерил, че предявеният иск с правно основание чл. 240 ЗЗД следва да бъде уважен.

Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият поставен от касатора въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът се отнася до възможността да се презумира сключване на договор за заем от доказано предаване на суми между страните по делото и той не е обусловил изхода по делото, защото съдът не е приложил такава презумпция. В случая въззивният съд е приел, че по делото е доказано, че между страните съществува действителен договор за заем за общата сума от 64 545, 75 лв., тъй като по делото се установява, че ищецът е внесъл и превел по банковата сметка на ответното дружество на две части сумата, като са налице съвпадащи волеизявления на страните, че се касае до предоставяне от ищеца на ответника на „временна финансова помощ“, тоест на подлежаща на връщане парична сума. Разгледани са подробно защитните възражения на ответника, че не се касае до собствена на ищеца парична сума, както и че същата му е била предадена от управителя на ответното дружество във връзка със сключването на предварителен договор за продажба на недвижим имот между ответника като купувач и трето лице като продавач, като съдът е приел, че те не са доказани. В този смисъл, изводите на съда досежно основанието за предаване на процесната сума от ищеца на ответника са резултат от преценка на установените по делото конкретни факти и обстоятелства. Правилността на посочената преценка, която касаторът оспорва чрез поставения въпрос, не подлежи на контрол в производството по чл. 288 ГПК по селектиране на касационните жалби. Същевременно, не би могло да се приеме за обосновано и допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като в решение № 37 от 25.06.1969 г. по гр. д. № 32/1969 г. на ОСГК на ВС и решение № 361 от 11.11.2014 г. по гр. д. № 1864/2015 г. на ВКС, на които се позовава касаторът, са дадени разрешенията, че само от факта на предаването на сумата не може да се презумира сключването на договор за заем, а както вече бе отбелязано в обжалвания акт съдът не се е позовал само на този факт и не е приложил такава презумпция. Що се отнася до решение № 218 от 14.02.2003 г. по гр. д. № 2451/2002 г. на ВКС, V г. о. и решение № 390 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г. на ВКС, IV г. о., то те се отнасят до правната стойност на признанието на длъжника, че дължи суми на кредитора ищец, при липса на други доказателства, каквато не е настоящата хипотеза.

Вторият въпрос на касатора относно подлежащите на установяване факти от ищеца в производството по иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е значим за изхода на конкретното дело. Не е налице обаче допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният акт не е постановен в отклонение от практиката на ВКС по този въпрос. В решение № 142 от 7.10.2016 г. по т. д. № 1601/2015 г. на ВКС, II т. о. е прието, че фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставената на заем сума по чл. 240, ал. 1 ЗЗД: 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест се носи от ищеца - заемодател, защото той извлича изгода от сключения договор за заем с ответника - заемател и търси изпълнение на договорно задължение на заемателя. Както вече бе посочено, в обжалваното решение на въззивния съд е формиран извод именно за установяване реалното предаване на исковата сума от заемодателя на заемателя и на съвпадащи насрещни волеизявления на страните, че сумата следва да бъде върната на заемодателя. Неоснователни са доводите на касатора, в контекста на които е поставен въпросът, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, като е приел, че срокът за връщане не е съществен елемент на договора за заем, доколкото ищецът следва да докаже и падежа, при чието настъпване заетата сума подлежи на връщане. В обжалвания акт не е отречено, че по иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва да се докаже настъпването на падежа на задължението на ответника за връщане на заетата сума, като е формиран извод, че в случая той е доказан. Прието е, че срокът не е съществен елемент на процесния договор, като това становище е свързано с липсата на постигнато съгласие между страните по сделката относно срока за връщане на заетата сума и съответства на диспозитивната норма на чл. 240, ал. 4 ЗЗД.

Двата въпроса, въведени с допълнителната касационна жалба, не съответстват на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което касационното обжалване не може да се допусне по тези въпроси. Въпросите не са свързани с тълкуването и приложението на относима към спора материална или процесуална норма, а налагат преценка на фактическия и доказателствен материал по делото и даване на пряк отговор дали по делото е установено сключването на договор за заем между страните. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Доводите на касатора, че изводите на въззивния съд не съответстват на събраните по делото доказателства и на установените по делото факти насочват към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и предполагат извършване на проверка за правилността на обжалваното решение, която не би могла да се осъществи в производството по чл. 288 ГПК.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд.

С оглед резултата по делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 7200 лв. с ДДС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 103 от 31.05.2024 г. по в. гр. д. № 131/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав.

ОСЪЖДА „ГМ Къмпани“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплати на М. Б. К., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес] разноски в размер на 7 200 лв. /седем хиляди и двеста лева/ с ДДС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.