Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД„Армеец“АД, подадена чрез юрисконсулт И. Й., срещу решение №96/25. 10. 2021 г. по в. т.д. №262/2021 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №83/23. 03. 21г. по т. д.№455/19г. на Бургаски окръжен съд, с което предявените от М. С. Г. искове по чл. 432 ал. 1 КЗ са уважени до размер на сумата 30 000 лв. /за неимуществени вреди/ и до размер на сумата 237 лв. /за имуществени вреди/, както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение дружеството е осъдено да заплати на ищцата още 50 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина С. М. Г. в резултат на настъпило на 20. 04. 2019г. ПТП, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 09. 05. 2019г. до окончателното им изплащане.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, както и поради необоснованост. Касаторът счита направения от състава на апелативния съд, обуславящ изхода на делото, извод, че са налице всички елементи от фактическия състав на деликта и по –специално – за наличието на вина у водача на автомобила, с който е реализирано ПТП, за несъответстващ на събраните по делото доказателства. Твърди, че съдът избирателно е кредитирал заключението на вещото лице автоексперт, приемайки, че водачът е бил длъжен да съобрази поведението си с възможността от пресичане на деца, без да съобрази, че на мястото на инцидента липсва вертикална пътна маркировка, указваща на такава възможност; че е игнорирал обстоятелството, че автомобилът се е движил със скорост 20-25 км/ч при максимално допустима 50 км/ч; че неправилно е приел, че пресичащото дете представлява предвидима опасност, докато по делото е установено, че са били налице обективни пречки то да бъде възприето от него преди неочакваната му поява пред автомобила. Поддържа наличието на случайно деяние, като твърди, че водачът нито е могъл, нито е бил длъжен да предвиди, че на конкретното място ще пресече пешеходец, с чието поведение да съобрази своето, както и - че ударът е бил непредотвратим с оглед разстоянието, от което детето е било възприето от водача. Определеният от съда размер на застрахователното обезщетение 120 000 лв. касаторът счита за несправедлив, несъобразен с установените в практиката критерии и поради това – изключително завишен, а приносът на пострадалия – занижен, тъй като съпричиняването от негова страна е преимуществено, характеризиращо се като самоувреждане. Заявеното с касационната жалба искане на касатора е за отмяна на решението на Великотърновския апелативен съд в обжалваната му част и постановяване на акт по същество с отхвърляне на предявените срещу дружеството-застраховател искове, евентуално – за намаляване размера на присъденото обезщетение и увеличаване на процента на съпричиняване.

Решаващите изводи на въззивния съд касаторът счита за очевидно неправилни, поради което в изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК сочи като основание за допускане на касационна проверка на правилността на решението в обжалваната му част хипотезата на чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК. При условието на евентуалност иска обжалването да бъде допуснато при предпоставките по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК, които намира за осъществени с въпросите: 1.Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да обоснове наличието на виновно и противоправно поведение на водач на МПС с нарушение на конкретна правна норма /в случая чл. 20 ал. 2 ЗДвП/ при положение, че от събраните по делото доказателства е видно, че конкретното поведение не може да бъде подведено под цитираната норма, доколкото не е налице „предвидима опасност“?; 2. Какви са критериите, по които съдът следва да прецени дали конкретна опасност на пътя е предвидима или не по смисъла на чл. 20 ал. 2 ЗДвП?; 3. Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да не обсъди в цялост заключенията на вещите лица в съответната област на науката и техниката и по-специално, относимите към скоростта на движение и опасната зона на спиране на МПС?; 4.Следва ли съдът да преценява поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, както и ноторните факти във връзка с преценката относно наличието на виновно и противоправно поведение от страна на застрахования водач?; 5.Какви факти и обстоятелства следва да вземе предвид и какви критерии следва да приложи съдът при преценка относно предвидимостта или не на опасността на пътя за водача на МПС във връзка с приложението на чл. 20 ал. 1 ЗДвП?; 6.Налице ли са основания за ангажиране на отговорността на водача, респективно неговия застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, при преимуществен принос от страна на пострадалия и налице ли е самоувреждане при принос на пострадалия, надвишаващ 50%?; 7.Как следва да се прилага принципът на справедливост при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия? и 9.Включва ли се в съдържанието на „редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди“ по смисъла на т.II от ППВС №4/68г. степента на грижа, полагана от родител за дете, в това число, но не само осигуряване на подходящо жилище, грижа за облеклото и образованието и др.? Предпоставката на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК касаторът обосновава с противоречието между изводите на въззивния съд по посочените въпроси и дадените в ППВС №4/68г. указания относно критериите, които следва да бъдат съблюдавани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт. Допълнителният селективен критерий на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК обосновава с необходимост от уеднаквяване на практиката и прилагането на еднакви критерии при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Ответницата М. С. Г., в подаден чрез процесуалния представител адв.П. В. писмен отговор, е оспорила наличието на предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение, както и на наведените в касационната жалба оплаквания. Поддържа, че решението на апелативния съд е правилно и съобразено с доказателствата по делото, разпоредбите на материалния закон и е постановено в съответствие със съдебната практика.Моли, в случай че бъде допуснато до обжалване, то да бъде потвърдено. Претендира разноски за настоящата инстанция

В срока за отговор е депозирана и насрещна касационна жалба, с която ищцата оспорва въззивното решение в частта му, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт, отхвърлящ иска за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 80 000 лв. до предявения размер от 150 000 лв., считайки, че определеният от съда размер от 120 000 лв. е занижен, както и, че липсват предпоставки да бъде прието съпричиняване от страна на пострадалото дете. Претендира в тази му част решението на въззивния съд да бъде допуснато за проверка по същество и отменено, като предявеният от нея иск за неимуществени вреди бъде уважен изцяло. В писменото си изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК насрещният касатор сочи, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/68г. и решение №1/12. 03. 21г. по т. д.№888/20г. на второ т. о. на ВКС по въпросите: 1.Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетяване за претърпените неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя? и 2. Трябва ли обезщетението, постановено от въззивния съд да е мотивирано с конкретни, обективно установени факти от значение за определяне размера на обезщетението? Оспорвайки наличието на предпоставките за извод, че пострадалото дете е допринесло за настъпването на вредите с поведението си този касатор формулира въпросите: 3. Кои са критериите и начина на определяне процент на съпричиняване на вредата в хипотезата на чл. 51 ал. 2 ЗЗД?; 4.Как следва да се намали застрахователното обезщетение в хипотезата на чл. 51 ал. 2 ЗЗД?; 5. Следва ли да се направи комплексна преценка като се вземе предвид как действието на увредения се отнася към увреждането и каква е степента, в която то обективно допринася за настъпването на вредата? и 6.Следва ли ответникът да докаже при условията на пълно и главно доказване приноса на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат? Тази група въпроси касаторът счита за разрешени от въззивния съд в отклонение от дадените по тях разрешения с решение №18/17. 09. 18г. по гр. д.№60304/16г. на четвърто г. о. на ВКС.

Ответникът по насрещната касационна жалба ЗАД“Армеец“АД не се е ангажирал с отговор.

Съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба на ответника е недопустима в частта й, с която се обжалва въззивното решение по иска за имуществени вреди. Този иск е с цена 356 лв. и, съгласно чл. 280 ал. 3 т. 1 ГПК, въззивният съдебен акт, с който спорът по основателността му е разрешен, не подлежи на последващ касационен контрол. Поради това в тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а производството прекратено. В останалата част жалбата е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Допустима е и насрещната касационна жалба, като подадена при осъществени изискванията на чл. 287 ал. 2 ГПК.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови обжалвания резултат, Бургаски апелативен съд е приел за установен по категоричен начин от заключението на авто-техническата експертиза механизмът на ПТП, при който с автомобила на застрахования при ответника водач са причинени на сина на ищцата телесни увреждания, от които е последвала смъртта му. Приел е, че инцидентът е настъпил на улица в центъра на [населено място], на място без обозначение за пешеходна пътека, но в непосредствена близост със закусвалня, галерия и паркирани автомобили, при движение на автомобила с 20-25 км/ч с опасна зона за спиране 8, 7 м.; че водачът е имал възможност да забележи преди навлизането в опасната зона трите деца около контейнерите за отпадъци, тъй като е спрял, за да пропусне двете от тях да пресекат, но при тръгването си не е съобразил скоростта си като технически безопасна и при навлизането на пострадалото дете на пътното платно той е бил на метри от мястото на удара без да има възможност да го предотврати.Позовавайки се на сочените от вещите лица причини за настъпването на ПТП едната от които е пресичането на детето, което е било на 7 години, без да се съобрази с приближаващия автомобил, а другата – неправилното действие на водача, който, като е възприел наличието на деца около контейнерите, не е съобразил скоростта си с присъствието им и с конкретните ограничени от контейнерите условия на видимост, съдът е приел, че липсват предпоставки да бъде отречено наличието на основание за ангажирането на отговорността на застрахователя за покриване на гражданската отговорност на водача за причинените от него неимуществени вреди от последвалата смърт на детето С.. За да определи справедливото обезщетение за репарирането им съдът е взел предвид установеното по делото, че ищцата е майка на пострадалото дете, което е загинало на 7 годишна възраст внезапно и при трагични обстоятелства; че независимо от крайната бедност на семейството, тя е полагала грижи за децата си, включително за С.; че след смъртта му много е страдала и се самообвинявала, че го е пуснала с бащата. Съобразил е, че близостта между майката и нейното дете е най-голяма, което определя по-завишени размери на обезщетението, от дължимото такова на преживелия роднина. Отчитайки и общите икономически условия в страната към момента на увреждането, съдът е приел, че отговарящ на условието за справедливост е размерът на обезщетение от 120 000 лв. Въз основа на данните по делото съдът е приел, че преимуществен за настъпването на ПТП е приносът на водача на лекия автомобил, който е нарушил правилата на движение – по чл. 20 ал. 2 ЗДвП, като не е избрал скорост на движение, подходяща за конкретните условия на видимост и по чл. 117 ЗДвП – като не е съобразил намиращите се в близост деца, с което е обосновал неговата вина за причиняването на деликта. Приел е за неоснователно възражението на ответника-въззивник, че ударът е бил непредотвратим за водача, като се е обосновал с установеното от вещите лица, че тази непредотвратимост е следствие от наслагването на много фактори, като за част от тях отговорността е именно на водача. Тъй като пострадалото дете от своя страна е допринесло също за настъпването на ПТП, пресичайки внезапно напречно пътното платно, изскачайки иззад по-високите от ръста му контейнери, с което е осъществена хипотезата на чл. 114 ЗДвП, съдът е определил процент на съпричиняване от негова страна в размер на 1/3, с който е намалил размера на обезщетението до 80 000 лв.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че обжалването не може да бъде допуснато до касационен контрол на предпочитаното от касатора ЗАД“Армеец“АД основание по чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК.

Според последователно приеманото в практиката на Върховен касационен съд очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от такъв особено тежък порок, който може да бъде констатиран директно от съдържанието на мотивационната част на решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съобразяване с приложимия материален закон, спазване на процесуалните правила и обосноваване на крайния резултат/. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, както и когато решението му е явно необосновано. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280 ал. 1 ГПК.В случая от съдържанието на съдебния акт не може да бъде направен извод за наличието на нито една от сочените хипотези, а изложените от касатора в обосноваване на това основание съображения са относими към преценката за правилност на съдебния акт, която се осъществява във фазата след допускане на касационния контрол.

Не следва да бъде уважено искането за допускане на обжалването и при предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК в сочените от касатора в допълнение към поставените въпроси хипотези на т. 1 и т. 3 на същия член и алинея. Съгласно чл. 280 ал. 1 ГПК и възприетото с т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения, във връзка с чиито разрешения, обуславящи крайния постигнат с тях резултат, касаторът следва да формулира съответни конкретни въпроси, тъй като именно с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. От значение за осъществяването на достъпа до касация е, че въпросите следва да са от правен характер, което означава да са свързани с решаващите изводи на въззивната инстанция, а разрешаването им от касационната инстанция да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Въпросите не могат да са хипотетични, а да са от непосредствено значение за изхода на делото, но същевременно да не са от фактологичен характер. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Поставените от процесуалния представител на касатора въпроси, формулирани в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, не осъществяват това общо изискване за допустимост.

Първият, формулиран от касатора въпрос, е по правилността на решението, тъй като в контекста му се правят твърдения за несъответствие между формираните от съда изводи с конкретните доказателства по делото. Поради това въпросът няма правен характер.

Вторият въпрос не може да обуслови еднозначен отговор, тъй като преценката дали конкретна опасност би могла да бъде предвидена зависи от обстоятелствата, при които е възникнал съответният деликт. Чл. 20 ал. 2 ЗДвП изброява неизчерпателно обстоятелствата, с които водачът на МПС следва да се съобразява при движението си по пътя, като предвидимостта на съответното препятствие зависи от това при какво обстоятелство, което водачът е съобразил или не, е настъпило автопроизшествието.

Третият въпрос съдържа твърдение за допуснато от съда процесуално нарушение /необсъждане на заключението на автотехническата експертиза/, във връзка с което касаторът не е поставил процесуално-правен въпрос, който би имал обуславящ изхода на делото характер. Освен това самото твърдение, че заключението не е обсъдено от гледна точка на скоростта на движение и опасната зона за спиране на МПС, е обективно невярно, тъй като съставът е взел предвид, че автомобилът се е движил с 20-25 км/ч, при която скорост зоната за спиране е била 8, 7 м. Решаващият му извод в тази връзка е бил, че тази скорост не е съобразена с установимия от водача факт, че в посоката на движението му се намират деца, поради което същият е следвало да избере по-малка от тази скорост, което е и в синхрон със заключението на вещото лице, че ударът би бил предотвратим в случай, че водачът се е движил по улицата с 8 км/ч.

Четвъртият въпрос е формулиран хипотетично, без да е обусловен от конкретно оплакване какви доказателства и ноторни факти съдът не е обсъдил и съобразил в решението си, като е приел, че поведението на водача /преценено заедно с поведението и на детето/ обуславя ангажирането на отговорността му, респ. на неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Петият въпрос почти дословно се покрива с формулировката на втория въпрос, поради което по отношение на него следва да се приложат същите съображения за липса на осъществена общата предпоставка за допустимост.

Шестият въпрос е основан на поддържаната от касатора теза, че е налице преимуществен принос от страна на пострадалото дете и самоувреждане, а не на приетото от въззивния съд, че отговорността на водача е в по-голям размер от приноса на детето, на която база е направен и решаващият му извод, че следва да бъде ангажирана отговорността на застрахователя му да заплати ѕ от размера от намереното за справедливо обезщетение за неимуществените вреди, причинени на майката от смъртта на детето, Поради това и този въпрос няма обуславящ характер. Освен това и двете части на въпроса са вътрешно противоречиви – преимущественият принос на пострадалия сам по себе си не е основание за освобождаване на деликвента от отговорност, нито може да бъде налице самоувреждане при равен принос на двамата участници за настъпването на вредите.

Седмият и осмият от въпросите са обуславящи, доколкото прилагането на принципа за справедливост на обезщетението при определянето на размера му и критериите, по които следва да се осъществи преценката на съда, са въпроси, които са част от предмета на спора и, поради това, са били разрешени от съда, но при това разрешение той не се е отклонил от установената съдебна практика, както касаторът счита, позовавайки се на противоречие с ППВС №4/68г. Съгласно дадените в тази задължителна за съдилищата практика разяснения, при определяне на справедливия размер на неимуществените вреди, настъпили в резултат на деликт, следва да бъдат взети предвид всички обстоятелства, които ги обуславят, като в случаите на причинена смърт, от значение са моментът и начинът по който е настъпила смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, степента на родствената близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, съдържанието на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Така установената задължителна съдебна практика е доразвита в множество решения на ВКС,постановени по реда на чл. 290 ГПК, според която за постигане изискването на закона за справедливост, на изследване подлежат както общите, така и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, в които се включват степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, включително към момента на постановяване на решението, а също така и общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е приложил така определените с практиката критерии за справедливост, като в мотивите на решението си е оценил в достатъчна степен релевантните обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства – съобразил е близката родствена връзка - ищцата е майка на загиналото при ПТП дете, а тази близост, според съда, определя изначално по-завишен размер на обезщетението; съобразил е, че детето е било едва 7 – годишно; че загубата му за майката е настъпила внезапно и неочаквано при трагични обстоятелства; че въпреки, че семейството е живяло в бедност, тя е полагала според възможностите си грижи за него, като принципно не го е оставяла само, а в случая се е самообвинявала, че го е оставила да тръгне с баща си; че продължава да страда и след това и не е преодоляла загубата. От обективна страна съдът е взел предвид и обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането. Съобразяването на въззивния състав с практиката на касационната инстанция налага извода за необоснован, в степен за уважаване на искането за допускане на съдебния акт до разглеждане по същество, допълнителен селективен критерий в сочената от касатора хипотеза на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

Последният от формулираните в изложението въпроси също не осъществява общия критерий за допустимост по чл. 280 ал. 1 ГПК. Касаторът не сочи как обстоятелства като осигуряване на подходящо жилище, грижа за облеклото и образованието на детето биха били критерии, които биха могли да се отразят върху преценката при определяне на справедливия размер на обезщетението за преживените от родителя болки и страдания от загубата на малолетното дете.

Приложимост на допълнителните критерии за допустимост по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК касаторът не обосновава с посочване на конкретна практика на ВКС, различна от обсъдената по-горе задължителна такава по ППВС №4/68г., която е съобразена от съда, нито излага съображения за необходимост от даване на разрешения по поставените въпроси от касационната инстанция по причините и с целите, посочени в т. 4 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение.

На основание чл. 247 ал. 2 ГПК насрещната касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане.

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 38 ал. 2 ЗА в полза на адв. П. В. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 2937 лв.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба вх.№6459/09. 11. 21г. на ЗАД „Армеец“АД срещу решение №96/25. 10. 2021 г. по в. т.д. №262/2021 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №83/23. 03. 21г. по т. д.№455/19г. на Бургаски окръжен съд, с което предявеният от М. С. Г. иск по чл. 432 ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от смъртта на сина С. М. Г. в резултат на настъпило на 20. 04. 2019г. ПТП, е уважен до размер на сумата 237 лв., ведно със законната лихва и ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО в тази му част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №96/25. 10. 2021 г. по в. т.д. №262/2021 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №83/23. 03. 21г. по т. д.№455/19г. на Бургаски окръжен съд, с което предявеният от М. С. Г. иск по чл. 432 ал. 1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина С. М. Г. в резултат на настъпило на 20. 04. 2019г. ПТП, е уважен до размер на сумата 30 000 лв., както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение ЗАД“Армеец“АД е осъдено да заплати на М. С. Г. още 50 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 09. 05. 2019г. до окончателното им изплащане.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещна касационна жалба вх.№314/12. 01. 2022г., подадена от М. С. Г. срещу решение №96/25. 10. 2021 г. по в. т.д. №262/2021 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №83/23. 03. 21г. по т. д.№455/19г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която предявеният от нея срещу ЗАД“Армеец“АД иск по чл. 432 ал. 1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина С. М. Г. в резултат на настъпило на 20. 04. 2019г. ПТП, е отхвърлен за разликата от 80 000 лв. до 150 000 лв., ведно със законната лихва.

ОСЪЖДА зад“Армеец“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на основание чл. 38 ал. 2 ЗА на адв.П. Й. В. с адрес на практиката [населено място] [улица] ет. 3 офис 6 сумата 2937 лв. адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване, освен в частта, с която жалбите се оставят без разглеждане, която част засегнатите страни могат да обжалват в едноседмичен срок от получаване на съобщението с частна жалба пред друг състав на ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: