ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 42
гр. София, 12. 01. 2023 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Жива Декова
Членове: А. Ц. Ф. Владимиров
като разгледа докладваното от Ф. В. Ч. касационно гражданско дело № 20228003104645 по описа за 2022 година
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на С. Й. П., чрез адв. В. Д. против определение № 348 от 21. 06. 2022 г. по ч. гр. д. № 270/2022 г. на Апелативен съд - Варна.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.
Ответникът П. Ж. Ч. чрез адв. А. П. в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК взема становище по жалбата като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд, поради което е допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното определение въззивната инстанция е потвърдила определение № 1491 от 14. 04. 2022 г. по гр. д. № 2406/2021 г. на Окръжен съд - Варна, с което е оставена без уважение молбата на С. Й. П. с правно основание чл. 248 ГПК - за изменение в частта относно разноските на протоколно определение № 448 от 17. 03. 2022 г., постановено по същото дело.
Обективираният в атакуваното определение правен резултат е съобразен със следните обстоятелства: че предмет на първоинстанционното производство са били два иска на П. Ж. Ч., съответно срещу С. Й. П., Г. М. Ч. и малолетния Й. С. П. на основание чл. 62, ал. 5 СК за оспорване произхода на детето от бащата П. чрез оборване на презумпцията по чл. 61 СК (първия) и срещу Г. М. Ч. и малолетния Й. С. П. за установяване, че детето Й. е заченато и произхожда от ищеца П. Ч. (втория); че с определение от 17. 03. 2022 г. първостепенният (окръжен) съд е прекратил производството по делото поради оттегляне на исковете и че при преценка за основателност на направеното от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК на ответника са присъдени разноски за адвокат в минимален размер от 600 лв. Съдът е установил, че с молбата си по чл. 248 ГПК ответникът С. Й. П. е поискал изменение на определението на окръжния съд в частта на разноските чрез присъждане на пълния размер на уговорения и платен адвокатски хонорар от 1 800 лв. с аргументи, че предмет на делото били два иска и за всеки от тях се дължи възнаграждение, както и че липсват предпоставки за намаляване на размера му с оглед обема на свършената от адвоката работа. Прието е, че съгласно правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК при прекратяване на делото ответникът има право на разноски. Такива в случая посоченият ответник е сторил по делото - заплатил е адвокатски хонорар на процесуалния си представител в размер на сумата от 1 800 лв. Предвид предмета на делото АС - Варна е приел, че ответникът С. П. се е защитавал само срещу един иск, доколкото по втория иск той не е бил ответник. Затова и оплакването му за несъобразяване от окръжния съд с броя на исковете, предявени срещу него при присъждане на сторените разноски е счетено за неоснователно. Развити са доводи, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното от този ответник адвокатско възнаграждение е било своевременно заявено от ищеца и същото е основателно, защото делото в частта по иска по чл. 62, ал. 5 СК за оспорване произхода на детето от бащата не се отличава с фактическа и правна сложност. Изтъкнато е, че за защита по такъв иск нормата на чл. 7, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения предвижда минимално възнаграждение от 600 лв. и съпоставено с него, както и с липсата на фактическа и правна сложност на делото, платеното възнаграждение от ответника на адвоката му в размер на 1 800 лв. се явява прекомерно и следва да бъде намалено до размер на 600 лв. (т. е. разноски се дължат само за адвокатската защита по иска, по който С. П. е бил ответник).
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което е инкорпорирано в частната касационна жалба се поддържа наличие на основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - поради твърдяна очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Последната се обосновава с доводи за допуснато от съда съществено нарушение на чл. 62, ал. 5 СК, доколкото той не е присъдил разноски на ответника С. П. за адвокатско възнаграждение за защита и по втория иск, предмет на делото (прекратено в първото открито заседание поради оттегляне на исковите претенции). Въззивното определение се сочи да е очевидно неправилно и поради възприетото от съда наличие на основание за намаляване на заплатеното от настоящия касатор възнаграждение за защитата му по първия иск, без обаче да се отчита процесуалното поведение на насрещната страна -ищеца, предприел оттегляне на исковете в първото открито заседание.
Иска се също достъп до касация на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси:
1. „При предявяване на искове от трето лице с правно основание чл. 62, ал. 5 СК
вписаният в акта за раждане на детето баща ответник ли е и по двата иска?;
2. „Следва ли при направено възражение от ответник за симулативност на
инициирания съдебен процес, съдът да изследва и да се произнесе по възражението и да
прецени приложима ли е нормата на чл. 2 ГПК в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК, когато
ищецът оттегли исковете си в първото съдебно заседание, а ответникът поиска присъждане
на сторените от него разноски?;
3. „За да се приеме, че не е налице правна и фактическа сложност към момента на
първото съдебно заседание когато ищецът е заявил оттегляне на исковите претенции, трябва
ли да се отчете начинът на организиране на защитата в подадения отговор на исковата
молба, релевираните обстоятелства в исковата молба и в отговора, заявените
доказателствени искания или не е необходимо? Право или задължение за съда е да редуцира
заплатено адвокатско възнаграждение в хипотеза на направено възражение за
прекомерност?;
4. „Дължи ли съдът да формира мотиви по всички възражения в частната жалба и да обсъди всяко едно от тях отделно и да заяви защо ги приема за основателни или не?.
Първото и второто питане се поставят за разглеждане при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото се претендира, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Третото питане се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като страната сочи противоречие с практиката на ВКС, изразена в определение № 113 от 25. 03. 2014 г. по гр. д. № 3863/2013 г. на III г. о., евентуално - тук се поддържа искане за селекция на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Четвъртият въпрос се повдига на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че по него е налице отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 133 от 23. 10. 2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г. и решение № 127 от 21. 05. 2019 г. по гр. д. № 1881/2018 г., и двете по описа на IV г. о.
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях - по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос - т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд - така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Той не може да изведе този въпрос и от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
В случая поставените от страната въпроси не притежават характеристика на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК в смисъла, изяснен с т. 1 от горепосочения тълкувателен акт и не осъществяват общо основание за достъп до касация. Те не произтичат от правните разрешения в обжалваното определение и не обуславят изхода по делото, а са изводими от становището на страната по правилността на съдебния акт. В стадия по селекция на касационните жалби, съответно на частните касационни жалби, Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото. Във въззивното определение липсват мотиви и съображения, че презумптивният баща - в случая С. П. е ответник и по двата предявени от оспорващия бащинството на детето Й. П. и претендиращ да е негов баща П. Ж. Ч. (в контекста на първото питане). Напротив. Изрично е прието, че по иска за оспорване на бащинството - с правно основание чл. 62, ал. 5, изр. 1 СК настоящият касатор е ответник (като съпруг на майката), наред с майката и детето, докато по иска за установяване на произход от бащата - с правно основание чл. 62, ал. 5, изр. 2 СК, с каквато претенция задължително се съединява оспорването на бащинството от трето лице, той не е ответник (искът тук е предявен против майката и детето). Този извод кореспондира изрично на текста на чл. 63, ал. 1 СК, според който при оспорване на бащинство като страни се призовават майката, детето и съпругът, а когато бащинството се оспорва от втория съпруг, като страна се призовава и първият съпруг. Вторият и третият (в първата му част) от повдигнатите въпроси са обвързани с фактите по делото и отговор на тях може да бъде даден от касационната инстанция само след проверка на правилността на изводите на въззивния съд, че при така осъществилите се факти и прекратено производство поради оттегляне на исковете по реда на чл. 232 ГПК ищецът дължи разноски на ответника С. П. за адвокатски хонорар в пълния му заплатен от страната размер. Въпросите от значение за правилността на въззивното решение обаче, както вече се посочи по - горе не удовлетворяват общо основание за допускане на касационен контрол. По отношение на втората част от третото питане следва да се изтъкне, че когато съдът е сезиран с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга (по чл. 78, ал. 5 ГПК), дължимо като разноски той следа да се произнесе по него. Произнасянето изисква съдът да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай -например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар - така мотивите в съобразителната част към разясненията по т. 3 от ТР № 6 от 6. 11. 2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В съответствие с тази задължителна за съобразяване съдебна практика е постановено и обжалваното определение, с което специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос не е осъществена. Наличието на установена съдебна практика по въпроса пък изключва приложно поле на соченото като евентуално селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Последното питане също не може да обоснове предпоставки за достъп до касация, тъй като то е поставено в контекста на тезата, поддържана от касатора за приложение на чл. 2 ГПК и изследване на доводите му за симулативност на водения процес. Атакуваното определение е постановено при пълно съобразяване с принципа, установен в чл. 2 ГПК за дължимост на съдебна защита и съдействие като е приложена санкция за страната, която е инициирала исковия процес, а след това е десезирала съда със спора. Тази санкция се съизмерва с възлагане на отговорността за разноски, намерила израз в разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Дали правилно е определен размера на дължимите разноски е въпрос по съществото на спора, който обаче е предмет на разглеждане при допуснато касационно обжалване, предпоставки за което в случая липсват.
Неоснователно е и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК -поради очевидна неправилност на въззивното определение.
Посочената разпоредба е самостоятелен фактически състав, осъществяването на който изисква и предпоставя обосноваване на особено тежък порок на въззивния съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към него, без да е необходимо да извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая касаторът не е изпълнил това изискване, а е развил доводи за неправилност на обжалваното определение (че незаконосъобразно не било присъдено на страната заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата й и по двата иска, предмет на делото; че присъдените разноски под формата на адвокатско възнаграждение не били съобразени с обема на извършената адвокатска услуга). Така той не аргументира предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предвид посочената по - горе дефинитивност на разглежданото селективно основание.
В обобщение, жалбоподателят не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане на въззивното определение до касационен контрол.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 348 от 21. 06. 2022 г. по ч. гр. д. № 270/2022 г. на Апелативен съд - Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:
1.
2.