Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ЕАД, [населено място] и касационна жалба на З. И. У. и И. В. У. срещу решение №52 от 11. 01. 2022г. по гр. д.3322/20г. на Софийски апелативен съд.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:

По касационната жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ЕАД, [населено място]:

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3,т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е заявил, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос – „ не е отчел съпричиняване на вредоносния резултат по чл. 51, ал. 2 ЗЗД“, след което е възпроизвел текста на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.След като е направил оплакване за неправилност на решението, в контекста на защитната си теза, включваща доводи свързани с принос на пострадалия за вредоносния резултат, и развито разбиране, че отчитането му би намалило присъденото обезщетение е поставен въпросът – „ Допустимо ли е съдът да направи извод въз основа на кредитиране на експертиза, без да са налице данни за такъв извод в самото заключение и следва ли експертизата да бъде обсъдена с всички доказателства по делото.“ Заявено е накратко „ че произнасянето на ВКС по повдигнатите въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото“. Страната е заявила, че твърди още и основанието „ очевидна неправилност“ „ относно извода на съда за липса на съпричиняване“. Направено е и кратко оплакване за това, че съдът не е обосновал извода си. Други доводи не са развити.

Касаторът не обосновава довод за допускане на решението в обжалваната от него част до касационно обжалване. Поставеният първи въпрос е общо оплакване за неправилност за това, че съдът не е възприел защитната теза на страната и не е отчел съпричиняване. В тази насока мотивите на решаващият състав съдържат както позоваване на константната на практика на ВКС относно дефинитивната същност на съпричиняването като акт на пострадалия, а също така и обсъждане на събраните по делото доказателства, заключението на експерта медик, който е посочил, че в случая и при поставяне на предпазния колан, с оглед скоростта и при ексцентрични удари, фатални увреждания биха настъпили. Съобразена е липсата на доказаност на причинната връзка между действията на пострадалия и уврежданията. Съдът подробно е разгледал и другото твърдение на касатора относно това, че водачът е бил неправоспособен, а пострадалия е знаел това. Съставът е констатирал липса на доказателства в тази насока, а и страната не сочи такива, които съдът, според нея, да не е обсъдил.

Вторият поставен въпрос е изцяло фактически и съдържателно обусловен от твърдения на страната, като същия не е свързан с решаващите мотиви на състава. Извън липсата на валидно въведено общо основание., страната не е развила и доводи по допълнителния критерий съобразно изяснената му дефинитивност с тълкувателна практика – т. 4 на ТРОСГТК № 1 / 09г. Възпроизвеждане текста на нормата / каквито са единствените доводи по този критерий/ не съставлява довод за наличие на основанието.

Касаторът е поддържал в заключение и основание по чл. 280, ал. 2, предл 3-то ГПК, с лаконично общо оплакване, че съдът не отчел обстоятелството, че заключението на КМАТЕ не съдържа ясен и точен извод, че мозъчната травма би се избегнала при поставен предпазен колан С това лаконично твърдение страната е направила извод, че в този смисъл имало пряка причинна връзка между настъпилата смърт и поставен предпазен колан.

Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т. е. към основанията по чл. 281, т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл. 281, т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.

С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 предл. 3-то ГПК, тъй като обоснованото чрез лаконично оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т.3 ГПК не установява очевидна неправилност на акта, съобразно разгледаната дефинитивност на основанието.

С оглед така депозираното изложение решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по разгледаната жалба.

По жалбата на З. И. У. и И. В. У.:

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3,т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите, чрез пълномощника си – адв. С. Ч. са поддържали наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В тази връзка е поставен въпросът –1/„ При формиране на изводите относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки?“. Направени са оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд относно размера на определеното обезщетение, като е поддържано, че съдът не се е съобразил с изброена практика на ВКС - тълкувателна и казуална във връзка с правнорелевантните факти, които „ формирали понятието „ справедливост“. Като 2 ри въпрос е посочено – „Следва ли съдът при определяне справедливия размер на обезщетение да съобразява като ориентир размера на присъжданите обезщетения по други сходни случаи за близък период от време“ Изброени и разгледани са съдебни актове, които следвало да се отчитат като ориентир, според касаторите. Поставен е въпросът – 3 / „Как се прилагат критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД - възможно ли е съдът да не съобрази дадени обстоятелства, които макар и обичайно значими за наличието на вреди в сходни случаи, не са налице в конкретния такъв, и обратно – да съобрази обстоятелства, които макар и да са сред неизчерпателно посочените в постановлението, в конкретния случай да се намират във връзка с подлежащите на обезщетение вреди“. Текста на въпроса е преповторен като интерпретация на мотивите на ППВС № 4/68г., от които е направено заключение, че при всеки случай конкретно следва да се съобразяват значимите обстоятелства. Този общ въпрос е пояснен от страната с оплакването, че във въззивната жалба страната е релевирала редица обстоятелства, които счита, че следва да бъдат взети предвид, макар и да не са изрично посочени от ППВС 4/68г. като е изброил установеното по отношение на пострадалия и е направил оплакване, че въззивния съд не го е съобразил при определяне на размера на обезщетенията. Според страната, след като съдът не е взел предвид тези обстоятелства, е постановил акта си в противоречие с цитираната практика и още две посочени решения на ВКС. Поставен е въпрос 4/ „ Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока“. Страната е цитирала част от мотиви на решение на ВКС относно това как се осъществява правораздаването от въззивният съд и относно неговите правомощия и задължения. Конкретно е направено оплакване, че съдът не е уважил доводите на страната и не е възприел нейното разбиране по спора. Така е посочено, че същият не е изпълнил задълженията си като въззивен съд и не е обсъдил всички доводи и оплаквания на страните Изброени са съдебни актове на ВКС, Други доводи не са развити.

Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така възприетата със задължителна практика дефинитивност на основанието, от формулираните от страната въпроси - първи, трети и четвърти/ с еднаква насоченост/ би могъл да бъде изведен релевантен, тъй като основното им съдържание, свързано с критериите за определяне размера на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и задълженията на въззивният съд за обсъждане на данните по делото и излагане на свои мотиви е релевантно по всяко дело, по което се претендират неимуществени вреди от непозволено увреждане. Тези въпроси, обаче, страната е обосновала с оплакване за неправилност на акта, основано на фактически невярната интерпретация на мотивите на съда. Противно на твърденията в изложението, съдът е обсъдил установените факти по спора, именно в контекста на изброените от касатора критерии, в това число и изброените от страната / включени при поставяне на въпросите/- при вземане предвид възрастта на пострадалия, обществено икономическите условия в страната, застрахователните лимити и т. н. и е направил мотивиран извод, свързан с размера на обезщетението, като в тази връзка изцяло се е съобразил с т. 11 ПП ВС №.4/68г. Следователно, цитираните решения на ВКС по поставените въпроси са в съответствие като решаващи изводи, а не в противоречие с акта на въззивния съд. Т.е. по така поставените общи въпроси не е обосноваван релевантен довод за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на страната за наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез посочената и от касатора нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доколкото липсва обосноваване на противоречие по правен въпрос с тази практика изброена от касатора, то не е налице и валидно обосновано основание за допускане на касационно обжалване.

Поставеният втори въпрос не е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същият е насочен изцяло към допълнителното основание, а не към общият критерий, доколкото третира допуснато различно разрешаване на един и същ правен въпрос.Страната е обвързала този въпрос с разбирането си, че независимо от разпоредбата на чл. 52 ЗЗЗД, съдът е обвързан от сходни случаи, при които при различно доказване и различна фактическа обстановка следва да се унифицират обезщетенията. Това разбиране освен, че не установява основание за допускане на решението до касационно обжалване, противоречи и на смисъла на нормата и на понятието „ справедливост“, което във всеки конкретен случай е различно, както е изяснено не само с цитираната от касатора задължителна за съдилищата практика – ППВС № 4 / 68г., но и със собствената им интерпретация на мотивите на постановлението.

Следователно, съобразно изложеното от касаторите по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №52 от 11. 01. 2022г. по гр. д.3322/20г. на Софийски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: