Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ ЕАД, [населено място] срещу решение № 1384 от 21. 12. 2021 г. по в. гр. д. 2926/2021г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение от 22. 04. 2021г. по гр. д. № 4186/2020 г. на Софийски градски съд, І ГО, 17 състав касаторът е осъден да заплати на Б. Б. С. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 27. 05. 2019 г., за сумата над 20 000 лв. до 55 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 07. 11. 2019 г. до окончателното й изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът излага доводи, че съдът неправилно е отхвърлил изцяло възражението му за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец поради неправилно поставена каска, която не е прилягала плътно на главата на ищеца, тъй като е била с по-голям размер и не е била закопчана. Счита, че неправилно съдът не е разгледал доводите му за принос на увреденото лице за вредите поради непровеждане на физиотерапия, което е забавило възстановителния процес на ищеца. Изразява становище, че присъденото обезщетение с обжалваната част на решението не съответства на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, тъй като не е съобразено с обстоятелството, че ищецът се е възстановил без усложнения и остатъчни негативни последици, като оздравителният процес е протекъл в рамките на обичайните срокове за това, както и с конкретните икономически условия в страната към момента на ПТП. Релевира оплаквания, че в противоречие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд не е разгледал доводите във въззивната жалба и не е извършил преценка на събраните по делото доказателства от значение за произнасянето му по размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и възражението за съпричиняване. Моли обжалваното решение за бъде отменено.

Касационният жалбоподател основава допускането на касационно обжалване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя в изложението следните въпроси, за които твърди, че са значими за изхода на делото: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл. 236, ал. 2 вр. чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК?; 2. Неизлагането на мотиви във въззивното решение за размера на присъденото обезщетение води ли до нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК вр. чл. 236, ал. 2 ГПК, до необоснованост и до очевидна неправилност на съдебният акт?; 3. Несъобразяването от съда на социално-икономическия статус на ищеца и конкретните икономически условия в страната като критерии, които изпълват съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД, води ли до нарушение на принципа за справедливост, възприет в чл. 52 ЗЗД?“ Във връзка с първия формулиран въпрос касаторът твърди, че въззивният акт противоречи на т. 7 от ППВС № 17/1963 г., Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 750 от 30. 11. 2010 г. по т. д. № 442/2010 г. на ВКС, решение № 18 от 17. 09. 2018 г. по гр. д. № 60304/2016 на ВКС, ІV г. о., решение № 157 от 11. 02. 2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, І т. о., решение № 42 по гр. д. № 5488/2013 на ВКС, ІV г. о., решение № 42 по т. д. № 799/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 36 по т. д. № 2366/2013г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 197 по гр. д. № 7364/2013г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 146 по т. д. № 2687/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 115 от 17. 09. 2018 г. по гр. д. № 2150/2017 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 28 от 06. 03. 2019 г. по т. д. № 205/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 22 от 02. 07. 2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 97 от 15. 09. 2020 г. по гр. д. № 2479/2019 г. на ВКС, ІV г. о. По въпросите по т. 2 и т. 3 се позовава на произнасяне на въззивния съд в отклонение от формираната практика на ВКС, обективирана в решения по т. д. № 795/2008 г., ІІ т. о., т. д. № 619/2011 г., ІІ т. о., т. д. № 916/2011 г., т. д. № 2143/2014 г., т. д. № 3638/2014 г., І т. о., гр. д. № 5488/2013 г., ІV г. о, т. д. № 799/2011 г., ІІ т. о., т. д. № 2366/2013 г., ІІ т. о., гр. д. № 7364/2013 г., ІІІ г. о., гр. д. № 761/2010 г., ІV г. о., т. д. № 2687/2014 г., ІІ т. о. Касаторът поддържа, че въведените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба Б. Б. С. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – че касационната жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за съществуването на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с оглед влизането в сила на първоинстанционното решение в частта, с която на ищеца е присъдено обезщетение за неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания вследствие ПТП до сумата от 10 000 лв., са установени със сила на пресъдено нещо предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника застраховател на гражданската отговорност на виновния за ПТП, настъпило на 27. 05. 2019 г., водач.

След подробно обсъждане на събраните по делото доказателства е формирал извод, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди във връзка с уврежданията, причинени при процесното ПТП, възлиза на 80000 лв. При произнасяне по размера на обезщетението решаващият съд е съобразил характера и тежестта на уврежданията на ищеца – черепно-мозъчна травма, изразяваща се в лека контузия на мозъка, счупване на основата на черепа в зоната на предна черепна ямка, линейно счупване на дясна челна кост, счупване на челния синус, етмоидалния лабиринт и медиалната стена на дясна орбита, контузионно-кръвоизливни огнища в десните челен и слепоочен мозъчни дялове, травматичен кръвоизлив в сфеноидалния синус, травматичен подкожен кръвоизлив на клепачите на дясно око и разкъсно-контузионна рана на дясна вежда и дясна челна област на главата, лицево-челюстна травма, изразяваща се в многофрагментарно счупване на дясна ябълчна кост, травматичен кръвоизлив в двата горночелюстни синуси, проникваща в устната кухина разкъсно-контузна рана на долна устна и разкъсно-контузна рана на горната устна и травма на опорно-двигателния апарат, изразяваща се в счупвания на дистална част на дясна лъчева кост, на големия туберкул на лява мишнична кост и разкъсно-контузна рана в зоната на лява раменна става, продължителния възстановителен период - близо една година, дългия период на интензивни болки, претърпените рехабилитации, необходимостта на ищеца от грижи и помощ в ежедневието, неудобството, което изпитвал от това да ангажира хора да се грижат за него, промените в характера на ищеца, непълното му възстановяване /ограничен обем на движенията на лява раменна и дясна гривнена става/, момента на настъпване на увреждането – 2019 г. и стандарта на живот в страната към този момент.

След като е анализирал показанията на свидетелите и е възприел заключението на комплексната автотехническа и медицинска експертиза, решаващият състав на апелативния съд е приел, че по делото ответникът не е успял да проведе пълно доказване на възражението си за съпричиняване, поради което същото следва да бъде оставено без уважение. Посочил е, че по делото не се установява ищецът да е имал поведение, което да е противоправно и в причинна връзка с процесното ПТП, същият се е движил със законоустановената скорост по път с предимство и навлизайки в кръстовище, на което е настъпил ударът с управлявания от делинквента лек автомобил м. Фолксваген, не е имал задължение да намали скоростта си. Изтъкнал е, че ищецът е бил с каска, която е изпълнила своите функции, предпазила го е от получаването на по-сериозни травми и след това е паднала от главата му.

С оглед изложеното и като е съобразил доброволно заплатеното от ответника обезщетение за неимуществените вреди на ищеца в размер на 25 000 лв., въззивният съд е заключил, че на ищеца следва да се присъди обезщетение в размер на 55 000 лв.

Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените от касатора въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Поставените от касатора въпроси съставляват оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила и налагат пряк отговор дали тези оплаквания са основателни. В този смисъл не би могло да се приеме, че същите изпълняват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Същевременно следва да се посочи, че в случая не са обосновани и въведените допълнителни предпоставки за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. При преценката за основателност на релевираното от ответника възражение за принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, въззивният съд се е придържал към задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както към и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са и цитираните от касатора. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, за да формира изводите си за неоснователност на защитното възражение на ответника за съпричиняване. Неоснователни са доводите на касатора, че решаващият състав е игнорирал доказателства във връзка с доводите, че пострадалият ищец е управлявал мотопеда без поставена каска. Изводите на съда са изградени на базата на събраните по делото гласни доказателства и заключение на комплексната експертиза, като съдът е изтъкнал, че към момента на ПТП ищецът е бил с поставена каска и че ако е бил без такава получените травми на главата биха били по-сериозни. В съответствие с последователната практика на ВКС /решение № 98 от 29. 06. 2016 г. по т. д. № 1499/15 г. на ВКС, I т. о., решение № 41 от 26. 04. 2017 г. по т. д. № 3133/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 66 от 1. 06. 2017 г. по т. д. № 650/2016 г. на ВКС, І т. о. и решение № 18 от 24. 03. 2021 г. по т. д. № 696/2020 г. на ВКС, ІІ т. о./, че приносът на пострадалия като основание по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение за вреди следва да е релевиран надлежно от ответника с възражение пред първоинстанционния съд, което трябва да е конкретизирано чрез посочване на фактически обстоятелства относно действията на пострадалия, които са в причинна връзка и са допринесли за увреждането, е и становището на въззивния съд, че не дължи обсъждане на възраженията на застрахователя за принос на пострадалия за вредите, доколкото не е спазвал предписаните рехабилитация и физиотерапия, тъй като са направени едва с въззивната жалба. С оглед придържането на въззивния съд към формираната задължителна и постоянна практика на ВКС по въпросите за правомощията на въззивната инстанция и крайния момент, до който може да бъде релевирано възражение за съпричиняване, са изключени въведените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация.

Досежно поставените в контекста на доводите за неправилно определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди вследствие ПТП въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, следва да се изтъкне, че въззивният акт е постановен в съответствие със задължителната и постоянна практика на ВКС по въпроса за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, въззивният съд е съобразил изяснените в практиката на ВС и ВКС критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства, които е подложил на отразен в мотивите подробен анализ. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт, съответно има отношение към правилността на обжалваното решение и не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая не е налице и въведеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В изложението си касаторът не мотивира съществуването на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, поради което е изключен извод за наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

По изложените съображения не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.

С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответника по касация адвокат А. Л. Б. сумата от 1185 лв. адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно представителство пред ВКС, определено от съда на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА и чл. 9, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1384 от 21. 12. 2021 г. по в. гр. д. 2926/2021г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав в обжалваната част.

ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат А. Л. Б., с адрес [населено място], [улица] сумата от 1185 лв. /хиляда сто осемдесет и пет лева/ адвокатско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.