Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 9988/05. 05. 2022г. на А. Й. Ц., подадена чрез пълномощника адв. А. П., против решение №61 от 14. 01. 2022г. постановено по въззивно гр. дело № 4085/2020г. на Софийския апелативен съд, 1 състав. С атакуваното решение е отменено решение № 1989 от 11. 03. 2020г. по гр. д. № 6665/2018г. на Софийския градски съд, І ГО, 21 състав и вместо това, на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД по иск на купувача Н. В. З. против продавача Л. Н. И., е обявен за окончателен предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 31. 03. 2017г., сключен между Л. И. и Н. З., по отношение на поземлен имот в [населено място], Столична община, район „Триадица“, местността „К. в.“ с площ 950 кв. м, съставляващ ПИ № *, нанесен в кадастрален лист № 570, за който е отреден поземлен имот с идентификатор **** по кадастрална карта и кадастрални регистри, с адрес на имота: [населено място], СО, район „Триадица“, местност „К. в.“, [улица]и с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване (до 10 м), номер по предходния план 216, при съседи: **, **, **, **, за сумата 9800 лева, от които 7000 лева платени при подписване на предварителния договор, при условие, че в двуседмичен срок от влизане в сила на решението Н. З. плати на Л. И. остатъка от продажната цена в размер 2 800 лева, за която е договорено в предварителния договор, че се дължи след сключване на окончателен договор; Н. В. З. е осъдена да плати, на основание чл. 364, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 47, ал. 1, пр. 1, във връзка с чл. 46, ал. 1 от ЗМДТ, по сметка на Дирекция „ПАМДТ”-Триадица, местен данък в размер 1603, 07 лева, а по сметка на САС да плати сумата 497, 68 лева за държавна (нотариална) такса.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се извода на съда, че тъй като ответникът не е подал отговор на ИМ, то и за касатора, като трето лице помагач на страната на ответника, е преклудирана, на основание чл. 133 ГПК, възможността да прави възражения за нищожност. Според касатора и двете възражения за нищожност на договора, са надлежно релевирани в производството, като съдът не е съобразил, че подпомагащата страна има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключения на действията, представляващи разпореждане с предмета на спора-чл. 221, ал. 1 ГПК. Според касатора нищожността на предварителния договор произтича пряко от него и от събраните по делото доказателства, поради което и съдът е бил длъжен служебно да се произнесе в мотивите на решението по нея. Оспорва и извода на САС за действителност на предварителния договор, като счита, че след като уговорената между страните продажна цена е 5 пъти по-ниска от пазарната цена на имота, то и договорът е нищожен, поради противоречие с добрите нрави. Искането е да бъде отменено въззивното решение и вместо това да бъде постановено друго, с което искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД бъде отхвърлен.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: 1. Налице ли е нееквивалентност на престациите, водеща до нищожност на сделката поради нарушение на добрите нрави, когато уговорената от страните продажна цена е пет пъти по-ниска от пазарната стойност; 2. Кога съдът има задължение да следи служебно за нищожност на сделката поради нарушение на добрите нрави; 3. Длъжен ли е съдът да се произнесе служебно за нищожността на сделката, когато по делото съществуват достатъчно писмени доказателства за нарушение на добрите нрави и за привидност на сделката; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните. Този въпрос е обоснован с тезата на касатора, че въззивният съд не е обсъдил в мотивите своевременно въведеното възражение за привидност на предварителния договор от 31. 03. 2017г., не е съобразил представената от ответника декларация, с която последният заявява, че договорът е привиден, както и не е обсъден довода, че предварителния договор няма достоверна дата.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът навежда твърдения за наличие на основания за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по следните въпроси, за които твърди, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 5. Кога подпомагащата страна е ограничена от преклузията по чл. 133 ГПК относима към подпомаганата страна; 6. Има ли значение поведението на ответника, който е подпомагана страна, относно обхвата на правата на подпомагащата го страна. Поставя и въпросите 7. Кога е налице нарушение на добрите нрави; 8. Необходимо ли е съдът да изследва и други обстоятелства освен нееквивалентност на престациите, при довод за нищожност поради противоречие с добрите нрави; 9. Какво правно значение има декларация от продавача, че сключеният предварителен договор е привиден и въпрос 10. При какви обстоятелства декларация от продавача, че сключеният предварителен договор е привиден, може да обоснове извод за симулативност на сделката.

Не на последно място са развити съображения, че атакуваното решение е и очевидно неправилно-основание по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Н. В. З., чрез пълномощника адв. Ж. С., в писмен отговор изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за платено адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба на Н. В. З., с която против Л. Н. И. е предявен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е подал отговор на исковата молба. С протоколно определение от 19. 05. 2019г. съставът на СГС е допуснал, на основание чл. 118 ГПК, встъпването на А. Й. Ц., като трето лице помагач на страната на ответника. В производството пред СГС ответникът е подал декларация, с която признава предявения иск. Във въззивното производство, упълномощеният от ответника адвокат е поддържал заявеното в първоинстанционното производство признаване на иска.

От фактическа страна е прието, че на 31. 03. 2017г. ответникът Л. И., като продавач и ищцата Н. З., като купувач, са сключили предварителен договор за покупко-продажба на поземлен имот с площ 950 кв. м, съставляващ ПИ № *, нанесен в кадастрален лист № 570, за който е отреден поземлен имот с идентификатор **, намиращ се в [населено място], общ. Столична, обл. София /столица/, по КККР, одобрени със заповед РД 18-108/13. 12. 2016г. на ИД на АГКК и с адрес на поземления имот: [населено място] район Триадица, кв. К. в., ул. М. В., като уговорената между страните продажна цена е 9 800 лева, платима на части- 7 000 лева-в деня на подписване на предварителния договор в брой, като тази сума служи и като задатък. Посочено е, че предварителният договор представлява и разписка за платената сума. Остатъкът 2 800 лева се заплаща след сключване на окончателния договор. Уговорено е, че окончателен договор ще бъде сключен до 04. 12. 2017г., като най-късно на тази дата страните следва да се явят в 14. 00 ч. при нотариус И. Н. в кантората му в [населено място]. С нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 81 том ІІ рег. № 11505, дело № 224/2017г. от 11. 10. 2017г. на нотариус В. М., Л. И. е признат за собственик на процесния имот по давностно владение. Според представения по делото констативен протокол от 04. 12. 2017г., съставен от нотариус И. Н., на 04. 12. 2017г. в кантората на нотариуса се явила Н. З., която изразила готовност да изпълни задълженията си по предварителния договор от 31. 03. 2017г., сключен с Л. И., но продавачът И. не се явил, нито изпратил свой представител до 15, 50 часа. Установено е от нотариален акт за покупко-продажба № 200 том І рег. № 6755 дело № 183 от 10. 09. 2018г. на нотариус К. Б., че на 10. 09. 2018г. Л. И. продал на А. И. Ц. процесния недвижим имот за сумата 51 000 лева.

Според заключението на неоспорената от страните и приетата в производството съдебно-оценителна експертиза пазарната оценка на процесния имот е в размер на данъчната му оценка, или 52 235 лева.

Първоинстанционният съд е отхвърлил иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като е намерил за основателно направеното от конституирания в производството А. Ц.-трето лице помагач на страната на ответника, възражение за нищожност на предварителния договор, поради нарушение на добрите нрави-сключен при уговорена необосновано ниска цена.

Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба на ищцата, е приел за доказано съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните по предварителния договор от 31. 03. 2017г., тъй като са спазени изискванията за неговата действителност, съобразно чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД. По повод оплакванията във въззивната жалба на ищцата във връзка с приетата от първоинстанционния съд нищожност на договора, поради противоречие с добрите нрави, основана на липса на еквивалентност на насрещните престации по него, въззивният съд е посочил, че съставът на СГС неправилно е разгледал възражение за нищожност, направено от третото лице помагач А. Ц.. Според САС процесуалното поведение на третото лице помагач не е идентично с това на главната страна, на която помага, а възниква едно акцесорно процесуално правоотношение със съда, като именно оттук произтича и невъзможността третото лице да прави правопогасяващи или правоизключващи възражения срещу иска, които ответникът е могъл и е бил длъжен да направи в срока за отговор на исковата молба, но не го е сторил. Съобразил е, че в случая ответникът не е депозирал отговор на исковата молба, поради което и на основание чл. 133 ГПК се е преклудирала възможността за него и за подпомагащата го страна да правят правопогасяващи и правоизключващи възражения извън срока по чл. 131 ГПК. В случая възражението за нищожност е въведено в процеса от третото лице помагач далеч след изтичане на срока по чл. 131 ГПК, поради което това възражение не следва да бъде разглеждано. Въззивният съд е посочил също, че претендираната нищожност не е и от категорията, за която съдът следи служебно, доколкото нищожността е уредена с императивни правни норми и когато страната се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност от гледна точка на формалните основания за нищожност като форма и предмет, дори без да има позоваване на тази нищожност от страните. Цитирал е съдебна практика, според която съдът може служебно да съобразява нищожността на един договор, само ако изводът за нея може да бъде направен единствено въз основа на договора и произтича пряко от него, и не е необходимо установяването на други факти и обстоятелства, за което е необходимо събирането на доказателства. Според състава на САС в случая наличието на нееквивалентност на престациите по предварителния договор не личи пряко от договора, а за установяването й е необходимо събиране на доказателства. Въпреки приетото, въззивният съд за пълнота е изложил съображения защо счита за необоснован изводът на първоинстанционния съд за нищожност на процесния предварителен договор поради нееквивалентност на престациите по него. Посочил е, че като се държи сметка за признатата от законодателя свобода на договаряне по чл. 9 ЗЗД и липсата на законова забрана да се договаря изпълнение на парично задължение в размер под или над обичайния за подобни случаи, за да се приеме, че е налице съставът на чл. 26 ал. 1 т. 3 ЗЗД по отношение на конкретната сделка, следва неравностойността на престациите да е в степен, близка до изобщо липсваща насрещна такава. В различни решения на ВКС е приемано, че неравностойност на престациите, водеща до нищожност е налице при разлика между пазарната цена и уговорената цена равна на 12 и повече пъти и доколкото в случая разликата е от около 5 пъти може да се приеме, че същата е резултат от свободата на договаряне между страните, и не води до практическа липса на насрещна престация.

Съдът е приел, че е установено по несъмнен начин, че ответникът Л. И. е собственик на недвижимия имот, предмет на предварителния договор, приемайки, че е ирелевантно обстоятелството, че към момента на подписване на предварителния договор продавачът все още не е бил признат за собственик на продавания имот, след като той е такъв към момента на обявяване на предварителния договор за окончателен. Приел е за ирелевантно и обстоятелството, че след сключване на предварителния договор Л. И. е прехвърлил собствеността върху имота на третото лице помагач А. Ц. с нотариален акт за покупко-продажба, тъй като този нотариален акт е вписан на 10. 09. 2018г., а исковата молба на Н. З. е вписана на 18. 07. 2018г., поради което и придобитите от третото лице права след вписване на исковата молба са й непротивопоставими – чл. 114, б. „б“ ЗС. Съдът е приел, че ищцата, като купувач по предварителния договор е изправна страна по него, тъй като е заплатила при подписването му сумата 7 000 лева, както е уговорено, а дължима към момента на бъдещия окончателен договор е сумата 2 800 лева, платима едва след сключването му. Посочил е, че е настъпил и падежът на задължението за сключване на окончателен договор – 04. 12. 2017г., като липсват твърдения и доказателства такъв окончателен договор да е сключен. Поради всичко изложено съдът е приел, че са налице законоустановените предпоставки за обявяване на предварителния договор за окончателен, поради което, и е приел, че предявеният иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД следва да бъде уважен, като с оглед разпоредбата на чл. 362, ал. 1 ГПК и предвид уговореното между страните задължение на купувача да заплати 2800 лева след сключване на окончателен договор, съдът е постановил решение за заместване на окончателния договор, при условие, че купувачът изпълни това свое задължение.

При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на Четвърто гражданско отделение на ВКС, намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице.

Не е налице очевидна неправилност на атакуваното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, защото от съдържанието на мотивите не се установява въззивният съд да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и правна норма в смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

Първият поставен от касатора въпрос не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съобразно дадените разяснени с т. 1 от ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, защото освен, че не е обславящ е и фактически (а не принципен) и отговорът му изисква обсъждане на ангажираните по делото доказателства и преценка за правилност на изводите на въззивния съд. Не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК доколкото посочените в изложението решение № 934 от 13. 09. 2010г. по гр. дело № 3657 от 2008г. на ІV ГО и решение № 160/14. 03. 2006г. по гр. дело № 325/2004г. на ІV ГО, на които касаторът твърди, че атакуваното решение противоречи, са напълно неотносими към спора, тъй като касаят нищожност на договор, сключен от представител при договаряне сам със себе си, поради нарушение на добрите нрави, изискващи представителят да не договаря във вреда на представлявания. В случая процесният предварителен договор не е сключен от представител на някоя от страните по него и няма договаряне сам със себе си.

Въпросите 9 и 10, формулирани от касатора с доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са съобразени с решаващите мотиви на въззивния съд, поради което не са от значение за изхода на делото. Тези два въпроса също са фактически и отговорите изискват преценка на събраните по делото доказателства и на приетите за установени факти от съда, което е надопустимо в производството по чл. 288 ГПК. Проверка за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши само ако той бъде допуснат до касационно обжалване. Тъй като въпросите 9 и 10 не са правни въпроси, само на това основание не следва да се допуска по тях касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По поставените от касатора въпроси 2 и 3, свързани с хипотезите, в които съдът следи служебно за нищожността на правни сделки от значение за правния спор, е налице задължителна практика на ВКС, от която въззивния съд не се е отклонил. В пълно съответствие с разясненията, дадени в ТР № 1/27. 04. 2022г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е съобразил, че за нищожност, която е неустановима пряко от съдържанието на процесната сделка, нито безспорно установима от доказателствата по делото, не следва да следи служебно. В цитираното ТР № 1 от 27. 04. 2022г. е разяснено, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността е видима от представените с исковата молба или с отговора на исковата молба доказателства и въз основа на тях установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Съдът няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства, защото това би било в противоречие с принципа на диспозитивното начало. В същото Тълкувателно решение, конкретно за соченото от касатора в поставените въпроси основание за нищожност на сделката – поради противоречие с добрите нрави, е разяснено, че при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността-ТР №1/2009г. на ВКС, ОСТК т. 3, какъвто настоящият случай не е. По отношение на другото сочено от касатора основание за нищожност, в ТР № 1 от 27. 04. 2022г. е разяснено, че при привидна сделка е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение или същинската воля остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тази хипотеза съдът не би могъл да открие нищожността, като на нея трябва да се позове заинтересованата страна.

По поставения процесуалноправен въпрос 4, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводи и възражения на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение на САС не противоречи. Съгласно приетото в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и в трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в множество решения, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации в рамките на въведените във въззивната жалба оплаквания, като за да признае или отрече претендираните от страните права, съдът следва да обсъди и анализира в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои от тях намира за установени и кои намира за недоказани и защо; да обсъди всички процесуални искания на страните, основаващи се на тези факти, както и доводите, които имат значение за решаването на делото в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая, въззивният съд се е произнесъл в рамките на очертаните с въззивната жалба предели на правния спор по оплакванията за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон и като е изпълнил задължението си да извърши анализ на правнорелевантните факти и относимите за спора доказателства, поотделно и в съвкупност, е достигнал до крайния извод за основателност на предявения иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, респ. за неправилност на постановеното първоинстанционно решение.

Не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и по въпросите 5 и 6, формулирани от касатора в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Тези въпроси са значими за изхода на конкретното дело, с което е изпълнено изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсват обаче по отношение на тях допълнителните предпоставки за допускане на касационния контрол. В изложението се поддържа, наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да се сочат съображения за това, извън твърдението, че поставените въпроси са значими за точното прилагане на закона и за развитие на правото и изразеното несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд. По приложението на относимите процесуалноправни норми е формирана съдебна практика, цитирана и от въззивния съд, което изключва наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не излага нито едно съображение, че тази практика е породена от неточно тълкуване на правната норма и следва да бъде променена.

По поставените въпроси 7 и 8 е налице практика на ВКС според която, при преценката дали една сделка противоречи на добрите нрави, се съобразява дали крайният резултат на сделката е съвместим с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. За нищожни като противни на морала се приемат тези сделки, в които нееквивалентността на престациите е „съществена” (решение № 128/17. 01. 2019г. по гр. д.№ 3170/2017г. на І ГО, решение № 24/09. 02. 2016г. по гр. д. № 2419/2015г. на III ГО и др.). Нарушаване на добрите нрави има само при прекрачване на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност, при която не може да се предположи, че договор би бил сключен – при пренебрежимо малка, почти нулева насрещна престация. Така, при договори за продажба на имоти практиката се е ориентирала към разлика над десет, двадесет и повече пъти между договорената цена и действителната пазарна или данъчна оценка на имота, за да се приеме нарушаване на добрите нрави, докато в настоящия случай е установено, че тази разлика е 5 пъти. Именно поради наличието на вече формирана съдебна практика, не може да се счете за осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по отношение на формулираните от касатора въпроси 7 и 8.

Предвид изложеното, решението на Софийския апелативен съд, не следва да се допуска до касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделениеОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 61 от 14. 01. 2022г. постановено по въззивно гр. дело № 4085/2020г. на Софийския апелативен съд, 1 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: