Производството е по реда на гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК.
Образувано е по касационни жалби на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – София и на „Сандрели“ ЕООД, представено от управителя А.К, срещу решение № 7732/14. 12. 2017 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. № 7010/2017 г., с което е изменен ревизионен акт /РА/ № Р-22220215010686-091-001/30. 09. 2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София в частта относно резултата по ЗДДС за данъчен период м. 12. 2012 г., като вместо установените задължения за данък за внасяне в размер 1. 10 лева и лихви в размер 0. 42 лева е определен данък за възстановяване в размер 49. 36 лева и е отхвърлена жалбата на „Сандрели“ ЕООД срещу частта от РА за установените резултати по ЗДДС за м. 03. 2013 г.
Първият касатор оспорва решението в частта му изменяща РА. Твърди процесуални нарушения, допуснати от съда в познавателната му дейност по преценка на доказателствата. Според него не е установено получаването на доставки на гориво от доставчика „Голд петрол 01“ ЕООД с фактура и прикрепени към нея 87 броя касови бележки, издадени на физически лица без посочен ЕИК на получателя. Доказването на доставките било разколебано и от начина на отразяване на продажбите в дневника за продажби на доставчика и от прилагането на презумпцията по чл. 37, ал. 4 ДОПК при непредставяне на изисканите от доставчика документи. Иска отмяна на обжалваната част от решението и отхвърляне на оспорването срещу съответната част от РА. Претендира деловодни разноски.
Вторият касатор обжалва отхвърлителната част от решението. Доводите му са за процесуални нарушения на съда заради пропуск да даде указания по реда на чл. 171, ал. 4 АПК за обстоятелствата, за които не сочи доказателства, включително двете фактури, по които му е отказано право на приспадане на данъчен кредит за м. 03. 2013 г., доказателства за плащането и за предаване и приемане на стоките. Искането му е за отмяна на обжалваната част от решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АССГ, както и за присъждане на разноските по делото.
Като ответници по касация касационните жалбоподатели изразяват становище за неоснователност на насрещната жалба.
Заключението на прокурора е за неоснователност на касационната жалба на търговеца и за основателност на тази на органа по приходите.
Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното:
Пред АССГ е оспорена мълчаливо потвърдената при обжалването по административен ред част от ревизионен акт, с която са коригирани декларираните от „Сандрели“ ЕООД резултати по ЗДДС за данъчни периоди месец декември 2012 г. и месец март 2013 г., като са определени съответно ДДС за внасяне в размер 1. 10 лева с лихви за забава 0. 42 лева и ДДС за внасяне в размер 1 711. 34 лева и закъснителна лихва 601. 52 лева. Източник на данъчното задължение е отказът на органите по приходите да признаят упражнено право на приспадане на данъчен кредит по фактури №№ 5…197/30. 11. 2012 г., 5…248/31. 03. 2013 г. и 6…91/28. 02. 2013 г., издадени от „Голд петрол 01“ ЕООД с предмет но доставката гориво.
По констатациите на първостепенния съд жалбоподателят е декларирал в данъчни периоди м. 12. 2012 г. и м. 03. 2013 г. данък за възстановяване в размери съответно 49. 36 лева и 113. 71 лева. Упражненото в тези два данъчни периоди право на приспадане на данъчен кредит по фактурите на „Голд петрол 01“ ЕООД е 63. 04 лева и 1 825. 05 лева. След корекцията с РА новоопределените резултати са данък за внасяне 13. 68 лева и 1 711. 34 лева. В данъчен период м. 12. 2012 г. е прихванат данък за възстановяване от д. п.м. 11. 2012 г. в размер 12. 58 лева.
В първоинстанционното решение е описан пораждащия правото на приспадане фактически състав и към процесуалните тежести на жалбоподателя е отнесено установяването на елементите му. Указанията за разпределението на доказателствената тежест са дадени с разпореждане от 20. 07. 2017 г.
Според съда правото на данъчен кредит съществува по фактура № 5…197/30. 11. 2012 г. Доставката била установено от приложените към фактурата 87 броя фискални бонове. Количеството на горивото в контекста на икономическата дейност на ДЗЛ /тексиметров превоз с 12 автомобила/ правело логично извършеното зареждане на бензиностанция. Фактурата била издадена в хипотезата на чл. 113, ал. 5 ЗДДС.Оорено е на доводите за липса на ЕИК на получателя в касовите бележки, на бензинова колонка, притежавана от доставчика и на отразяване в дневника му за продажби само на продажби по фактурите.
Изводите на съда са за отсъствие на правото на приспадане на данъчен кредит по фактури №№ 5…248/31. 03. 2013 г. и 6…91/28. 02. 2013 г., доколкото ДЗЛ не притежава данъчния документ, липсват информационни източници за предаване на стоката и за плащане, както и за издаване на фактурата при условията на чл. 113, ал. 5 ЗДДС. Съобразено е количеството на стоката по фактурите – около 5 тона гориво без РЛ да притежава резервоар за съхраняването му и колонка за зареждане. Оспореният съдебен акт е правилен.
Неоснователни са доводите на касаторите за допуснати от съда процесуални нарушения, включително в процеса на доказване. Процесуалното действие на административния съд по чл. 171, ал. 4 АПК е обективирано в разпореждането му 20. 07. 2017 г. Съобразен с процесуалните и логическите правила е отказът му да признае за осъществени недоказаните факти. Коректно е определен предметът и обсегът на доказването. Така освен елементите от пораждащия правото на приспадане фактически състав, чието установяване е в тежест на жалбоподателя, заради твърдението на администрацията и връзката им с главния предмет в обсега на доказване са включени и индициите на плащането и на своенето на оборудване от получателя за придобиването и последващата употреба на предмета на доставките.
С мотивите на РА е въведено отрицателно правно твърдение за отсъствие на упражненото от РЛ право на приспадане на данъчен кредит. Субективните права не са предмет на доказателствена дейност. Затова и защитата на ДЗЛ с въвеждането на насрещно правно твърдение за съществуване на данъчното право /а то е направено още с упражняването на правото по реда на чл. 72, ал. 2 ЗДДС/ предполага доказване на пораждащия правото фактически състав, за което носи доказателствената тежест /арг. чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК/. Придобиването на правото на разпореждане като собственик с материалната вещ е елемент от този фактически състав – чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС и чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО.
Не се основава на позитивното право очакването на ДДОДОП за посочване в касовите бележки на ЕИК на получателя. Съдържанието на фискалната касова бележка е определено в чл. 26, ал. 1 от Наредба № Н-18/13. 12. 2006 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства. Идентифицирането на платеца не е неин реквизит. Съдът е определил доказателствената стойност на фискалните бонове в контекста на вида на стоката, нейното количество при еднократно зареждане на гориво, предмета на дейност на ДЗЛ и броя на автомобилите, с които се осъществява. Конкретните фискални бележки съдържат означение на търговския обект на доставчика /две бензиностанции/, а и данъчната група на стоката по чл. 27, ал. 1, т. 3 и ал. 3, т. 3 от Наредба № Н-18. Издаването на обща фактура за покупки, документирани с отделни касови бележки е допустимо при действието на чл. 32, ал. 2 от Наредбата. Не се отразява на правилността на решението позоваването на неотносимата разпоредба на чл. 113, ал. 5 ЗДДС. Соченото там авансово плащане е за вътреобщностни доставки /съобрази чл. 51, ал. 1 и ал. 4 и 5 ЗДДС/. А и конкретната фактура № 5…197/30. 11. 2012 г. не е за авансово плащане.
Продажбите на горива от бензиностанция през средство за измерване не предполагат създаване на други информационни източници освен фискалната касова бележка. Доказването на покупките с нея не е разколебано от отразяването в дневника за продажби на доставчика само на фактури, а не и на отчети за извършени продажби по чл. 119 ЗДДС /вж. чл. 124, ал. 2 ЗДДС/. Не е невъзможно в конкретния данъчен период да са извършени само продажби, за които да е било задължително издаването на данъчен документ или доставчикът да е пропуснал да състави отчета по чл. 119 ЗДДС. Във всички случаи неизпълнението или неточното изпълнение от доставчика на задълженията му по водене на отчетните регистри по чл. 124 ЗДДС не влияе на правото на приспадане на данъчен кредит на получателя.
Доводът на ДДОДОП за доказателственото значение на непредставянето на поискани от доставчика документи не се основава на процесуалните правила и е резултат на порочно дедуктивно умозаключение. Непредставянето на поискани от доставчиците доказателства не обуславя извод за липса на такива доказателства. Презумпцията на чл. 37, ал. 4 от ДОПК е относима единствено към субекта на процеса - вж.- чл. 37, ал. 1 - 4 от ДОПК и чл. 9, ал. 1, т. 2 от ДОПК. Пропускът на субекта ФЛ или ЮЛ /а не доставчика, който е участник без да е страна - чл. 9, ал. 3 от ДОПК/, поражда процесуалната възможност на другият субект - административния орган, да приеме, че изисканите, но непредставени доказателства, не съществуват. Неизпълнението на задължението на другите участници в производството да представят данните по чл. 37, ал. 5 от ДОПК не е скрепено с процесуалната тежест по ал. 4 от кодекса, а е възможен източник на административнонаказателна отговорност /вж. чл. 273 от ДОПК/.
Притежаването на данъчен документ, съставен в съответствие с изискванията на чл. 114 и чл. 115 ЗДДС е елемент от пораждащия правото на приспадане фактически състав /вж. чл. 71, т. 1 ЗДДС/. Липсата му у претендиращото данъчно предимство лице е достатъчно за обосноваване на отказа да се признае правото. Споделими са и изводите на съда за неустановено придобиване на горивото по липсващите фактури №№ 5…248/31. 03. 2013 г. и 6…91/28. 02. 2013 г.
Съгласието на касационния съдебен състав с изводите на първостепенния съд мотивира оставянето в сила на решението му.
При този изход на спора на ДДОДОП се дължат разноски в размер 380. 24 лева на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7732/14. 12. 2017 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. № 7010/2017 г.
ОСЪЖДА „Сандрели“ ЕООД да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – София деловодни разноски в размер 380. 24 лева. Решението е окончателно.