Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Кайан“ ЕООД, чрез адв. Т. Б., АК-Пловдив срещу въззивно решение № 675/25. 11. 2021г. по в. гр. д. № 12054/2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20135287 от 09. 06. 2021г. по гр. д. № 2341/2021г. на Софийски районен съд. С последното „Кайан“ ЕООД е осъдено на основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да опразни от свои вещи и да върне на Й. Т. С. и Д. Г. Г. фактическата власт върху наетия по силата на договор за наем от 01. 08. 2016 г. недвижим имот, представляващ поземлен имот с пл. № 1926 от кв. № 17 по плана на [населено място], м. Студентски град, целият с площ от 3662 кв. м.

Касаторът счита, че в решението са направени неправилни констатации относно прекратяването на договора с връчването на нотариална покана и относно имота.

В изложението към касационната жалба касаторът поставя следните въпроси: 1/ Обективно невъзможно ли е с нотариална покана от 13. 03. 2019 г., връчена на 25. 04. 2019г., ищците да уведомят ответника, че не е заплащал наемна цена за бъдещ период – м. януари 2020 г., м. февруари 2020 г. и м. март 2020 г.?; 2/ Правилно ли е да се приеме, че с подобна покана те имат основание да прекратят действието на договора и да поканят ответника в тридневен срок от получаване на поканата да предаде ползването на имота и опразни същия от движими вещи?; 3/ Налице ли са цитираните в исковата молба основания за прекратяване действието на процесния договор? Позовава се на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да цитира съдебни актове, на които постановеното решение противоречи, и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност, за което посочва определения и решения на ВКС.

Ответниците по касационната жалба Й. Т. С. и Д. Г. Г., чрез адв. П. в писмен отговор по делото вземат становище за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

По делото е прието за безспорно: сключването на 01. 08. 2016 г. на договор за наем на горепосочения недвижим имот между страните, предоставянето на имота за ползване, както и държането му от ответника към датата на подаване на отговора на исковата молба. Уговорен е месечен наем в размер на 2400 лева, платим от 1-во до 10-то число на текущия месец. Страните са постигнали съгласие срокът на договора да е 28 месеца, считано от 01. 09. 2016 г., като след изтичането на този срок договорът не се прекратява, а действието му се подновява за нов едногодишен срок при същите условия, освен ако някоя от страните не е отправила към другата писмено предизвестие в месечен срок преди изтичане на срока на договора (или продължението му), че не желае продължаването му. Съгласно чл. 13 от договора същият може да бъде прекратен предсрочно и при неизпълнение на уговорените задължения. Посочено е, че наемодателят има право да прекрати договора при забава при плащане на наемната цена повече от 30 дни.

Въззивният съд е отхвърлил доводите на ответника, че ищците не разполагат с активна материална легитимация и е цитирал трайната съдебна практика, съгласно която е ирелевантно дали наемодателят притежават вещно право на собственост върху отдадения под наем недвижим имот. Доколкото задължението по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД е облигационно по своята правна същност, за изхода на спора е единствено от значение, че ищците са наемодатели по прекратеното наемно правоотношение. За неоснователни са приети и доводите, че имотът не е индивидуализиран, съобразно действащия план и не са събрани доказателства, че същият съществува. На първо място, имотът е в достатъчна степен индивидуализиран в договора за наем чрез посочването на всички индивидуализиращи белези. Съдът е приел, че в договора за наем имотът е бил подробно описан, при пълно съвпадане на описанията с тези в исковата молба и нотариалния акт. Ответникът не е твърдял липса на идентичност между наетия имот и имота, предмет на делото, нито че предмет на договора е друг имот; а от изразеното в открито съдебно заседание пред районния съд становище на ответника, чрез процесуалния му представител, се прави извод, че през времето на действие на договора за наем наемателят е бил наясно кой точно имот му е отдаден под наем.

По спорния въпрос дали е прекратен договорът за наем съдът е посочил, че не са събрани доказателства някоя от страните да се е противопоставила на продължаване на първоначално уговорения срок на договора до 31. 12. 2018 г., поради което съгласно чл. 12 от договора срокът му е продължен с още 1 година – до 01. 01. 2020г. С нотариална покана от 13. 03. 2019 г. ищците са уведомили ответника, че не е заплащал наемна цена за м. януари, февруари и март 2019 г., поради което прекратяват действието на договора и канят ответника в 3-дневен срок от получаване на поканата да предаде ползването на имота и опразни същия от движими вещи. Върху поканата е удостоверено, че същата е връчена на 25. 04. 2019 г. на Кайан Х., който е управител на ответното дружество, съгласно информацията от Търговския регистър, поради което възражението на ответника, че покана не му е връчена, е неоснователно.

Въззивният съд е приел, че договорът между страните е прекратен на основание чл. 13 от него поради неплащането на посочените наемни вноски. В производството ответникът е носил тежестта да докаже, че е изпълнил задължението си да ги плати, но не е представил такива доказателства. След прекратяването на наемното правоотношение за ответното дружество е възникнало задължението да върне имота съгласно чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Изпълнението на задължението за връщане на вещта изисква от наемателят не само да опразни или да изостави наетата вещ, а също така да я предаде на наемодателя. Поради тези съображения въззивният състав е потвърдил първоинстанционното решение.

При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Поставените от касатора въпроси не представляват правен въпрос съобразно изясненото в цитираното тълкувателно решение. Първите два въпроса касаят фактическата обстановка по делото и налагат обсъждане на събраните доказателства, каквото не се извършва във фазата по селекция на касационните жалби. Третият въпрос също не е правен въпрос, тъй като е по съществото на спора. Следва да се посочи и че касаторът не обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не посочва практика на ВКС и ВС, на която обжалваното решение противоречи.

Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в директно нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Макар в мотивите на решението действително да се посочва, че не са платени наемите за януари, февруари и март 2020 г. вместо 2019 г., от цялостния му прочит и от контекста на решението става ясно, че се касае за техническа грешка, а не за бъдещо задължение, което е невъзможно да бъде прието за неизпълнено. Правните изводи на съда са ясни и са направени въз основа на установените факти по делото и в този смисъл не са нарушени правилата на логическото мислене, в каквато насока са оплакванията на касатора. Допуснатата техническа грешка не се нуждае от поправка, тъй като съгласно съдебната практика релевантни са явни фактически грешки, допуснати в диспозитива на съдебното решение, но не и само в мотивите към него.

Поради изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на спора право на разноски имат ответниците по касационната жалба, но те не са поискали присъждането на такива, както и не са представени доказателства да са направени разноски за касационното производство.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 675/25. 11. 2021г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 12054/2021г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: