Ж. Н. В. от гр. Д.ад, действаща като ЕТ „Жули – Ж. И.”, чрез пълномощника адв. В. Ч., против решение № 522 /0 . .2013г., постановено по адм. дело № 1873 /2012г. по описа на Административен съд – гр. Пловдив

, с което е отхвърлена жалбата й против ревизионен акт /РА/ № 261105897/13. 02. 2012г. , издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. Пловдив , потвърден с решение № 500 / 09. 05. 2012г. на директор а

на дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” - гр. Пловдив

при ЦУ на НАП. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, представляващо касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в жалбата, касаторът моли решението на бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отменен обжалвания ревизионен акт. Претендира присъждане на направените разноски.

Ответникът по касационната жалба – директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – гр. Пловдив

при ЦУ на НАП /променено наименование на дирекция „Обжалване и управление на изпълнението”/,

представляван от пълномощника юрисконсулт Ц. Д., оспорва жалбата по подробни съображения, изложени в писмени бележки. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение

.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно.

С обжалваното решение на Административен съд гр.

Пловдив

е отхвърлена жалбата на

Ж. Н. В., действаща като ЕТ „Жули – Ж. И.”,

против ревизионен акт

№ 261105897/13. 02. 2012г.

, издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр.

Пловдив

, потвърден с решение №

500

/

09. 05.

2012г. на директор

а

на дирекция „О

УИ

” - гр.

Пловдив

при ЦУ на НАП

, в

частта, с която са установени задължения за задължителни осигурителни вноски за довнасяне, както следва: за държавното обществено осигуряване /ДОО/ в общ размер на 1 580, 56 лв., ведно с прилежащи лихви в размер на 2 244, 62 лв., за допълнително задължително пенсионно осигуряване – Универсален пенсионен фонд /ДЗПО – УПФ/ в общ размер на 296, 55 лв., ведно с прилежащи лихви в размер на 387, 88 лв., лихви за невнесени вноски за фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите” /ГВРС/ в общ размер на 0, 80 лв. и за здравно осигуряване /ЗО/ в общ размер на 84, 59 лв., ведно с прилежащи лихви в размер на 186, 83 лв., както и данък по чл. 38 от Закона за облагане доходите на физическите лица /ЗОДФЛ/ отм. за 2005 г. в размер на 30, 71 лв., ведно с прилежащи лихви в размер на 19, 65 лв. и лихви за 2007 г. в размер на 17, 03 лв. С решението съдът е осъдил жалбоподателката за заплати на дирекция „ОДОП” юрисконсултско възнаграждение в размер на 430, 89 лв.

За да постанови това решение съдът е приел, че посочените задължения са определени законосъобразно. Относно данъка по чл. 35 ЗОДФЛ отм. за 2005г. е посочил, че не е изтекла 5-годишната погасителна давност, тъй като възнагражденията за м. май, юни и юли 2005г. са изплатени на 24. 01. 2006 г., а за м. август – декември 2005 г. – на 06. 12. 2005 г., работодателят е следвало да внесе дължимия за 2005 г. данък през 2006 г. и 2007 г., а ревизията е възложена със заповед за възлагане на ревизия /ЗВР/ от 28. 02. 2011 г.

Относно задълженията за осигурителни вноски по Кодекса за социално осигуряване /КСО/ и Закона за здравното осигуряване /ЗЗО/, както и вноски по Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя /ЗГВРСНР/ съдът е приел, че между страните не се спори относно размера им, а жалбоподателката възразява единствено относно дължимостта на задълженията за периодите до 2005г., като твърди, че са погасени по давност. Съдът е приел това възражение за неоснователно, като е посочил, че според съответните таблици към РА, установените задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО за периода 2003 г. – 2005 г. включително, са прихванати с установени надвнесени от задълженото лице ЗОВ за периода 2003 г. - 2007 г. Според съда, въпреки че погасяването настъпва по силата на издадения ревизионен акт, то има обратно действие – от датата, на която двете вземания са могли да бъдат прихванати. Прихващането се извършва не към датата на издаване на РА, а към датата, на която прихващането е било възможно и поради това че в случая в хронологичен ред надвнесената сума за 2003 г. е прихваната срещу сумата за внасяне за 2004 г. и част срещу част от сумата за 2005 г., то с РА е извършено законосъобразно определяне и прихващане на задължения за периода 2003-2005г.

Относно задълженията за периода след 31. 12. 2005 г. съдът е приел, че давностният срок би изтекъл най-рано на 31. 12. 2011 г., т. е. след възлагане на ревизията и затова РА и в тази част е законосъобразен.

Относно установените задължения за внасяне за самоосигуряващото се лице, съдът е приел, че са определени законосъобразно, поради това че жалбоподателката е упражнявала дейност като едноличен търговец и е била регистрирана като самоосигуряващо се лице, като по делото не се спори относно осигурителния доход, върху който следва да бъдат начислени съответните осигурителни вноски и вида на осигуряването през отделните периоди. Посочил е, че единственият спор е свързан с дължимостта на вноските за периода от 01. 02. 2005 г. до 08. 12. 2006 г., през който жалбоподателката твърди, че не е осъществявала дейност, тъй като е отглеждала дете до навършване на 2-годишна възраст. В тази връзка съдът е приел, че жалбоподателката не е подала декларация за прекъсване на дейността, което е следвало да стори съгласно действащата към процесния период редакция на чл. 4, ал. 2 от Наредбата

за осигуряването на самоосигуряващите се лица и на работещите без трудово правоотношение /вероятно се касае за грешка при изписването на заглавието на нормативния акт, тъй като по номерация и съдържание цитираните текстове съответстват на тези от

Наредбата

за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица

/з

агл. изм. - ДВ, бр. 2 от 2010 г., в сила от 1. 01. 2010 г.

/. Съдът е посочил, че едва с допълнението на разпоредбата, което в сила от 01. 01. 2010 г., е предвидено, че декларация за прекъсване на дейността не се подава за периодите по чл. 9, ал. 2, т. 5 КСО. Наред с това съдът е изложил, че за спорния период жалбоподателката фактически лично е осъществявала дейност като ЕТ – издавала е фактури, разплащателни ведомости, подписвала е договори. Поради тези съображения съдът е приел, че задълженията за самоосигуряващото се лице са определени законосъобразно. Възражението за изтекла давност за задълженията за 2005г. съдът е приел за неоснователно, поради това че не са внесени дължимите авансови вноски, а срокът за внасяне на окончателната осигурителна вноска за ДОО за 2005 г. е до 13. 05. 2006 г. и съгласно разпоредбата на чл. 171, ал. 1 ДОПК давността изтича на 31. 12. 2011 г.

Настоящият касационен състав намира следното по така постановеното решение:

По делото е безспорно установено, че ревизията, по която е издаден обжалваният пред съда ревизионен акт е възложена със ЗВР № 11-1010/28. 02. 2011г., която впоследствие е изменена относно срока за приключване на ревизията.

Относно облагането по чл. 38 ЗОДФЛ отм. за 2005г.

при ревизията е установено, че ревизираното лице е осъществявало търговска дейност като едноличен търговец, като е начислявало и внасяло данък върху изплатените възнаграждения по трудови правоотношения за 2005 г. От констатациите в ревизионния доклад, който съгласно чл. 120, ал. 2 ДОПК представлява неразделна част от ревизионния акт, се установява, че възнагражденията са плащани касово, като за месеците май, юни и юли 2005г. са платени на 24. 01. 2006 г., а за месеците август – декември 2005 г. – на 06. 12. 2005 г. В резултат на прилагането на чл. 38, ал. 4 ЗОДФЛ отм. при ревизията е установено, че за периода не е платен данък в размер общо на 30, 71 лв., върху който е начислена лихва в размер общо на 19, 65 лв.

При тези фактически констатации, изводите на съда са правилни. Съгласно чл. 38, ал. 4 ЗОДФЛ отм. , посочен като правно основание за определяне на допълнителното данъчно задължение, е предвидено, че о

сновният работодател преизчислява окончателно данъка върху доходите по глава седма на годишна база до 31 януари на следващата данъчна година независимо дали лицето работи или не по други трудови договори. След като преизчисляването се извършва през следващата данъчна година, то данъчното задължение, произтичащо от преизчислението, е дължимо най-рано през тази година, т. е. в случая през 2006г. Затова, давностният срок за задължението е започнал да тече от 01. 01. 2007г., която е годината, следваща годината, през която задължението е следвало да се плати. Следователно 5-годищният давностен срок, предвиден в чл. 140, ал. 1 ДПК отм. , респективно – чл. 171, ал. 1 ДОПК би изтекъл на 01. 01. 2012г., а ревизията е възложена на 28. 02. 2011г., т. е. преди изтичането на срока. С възлагането на ревизията, давностният срок е спрял да тече съгласно чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК до издаването на ревизионния акт – 13. 02. 2012г., което е в рамките на едногодишния срок, визиран в същата разпоредба. Следователно, изводът на първоинстанционния съд, че задължението по чл. 38 ЗОДФЛ отм. за 2005г. не е погасено по давност, е правилен.

В разпоредбата на чл. 109, ал. 1 ДОПК е предвидено, че н

е се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация. Към датата на възлагане на ревизията в случая не е бил изтекъл срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК, който започва да тече от същия момент, от който започва да тече и давностният срок. Затова, ревизионният акт относно тези задължения не е издаден в нарушение на изискването по чл. 109, ал. 1 ДОПК.

По изложените съображения съдът правилно е отхвърлил жалбата против РА относно определеното задължение по чл. 38 ЗОДФЛ отм. за 2005г. и начислените лихви. Задължението за лихви за 2007г. не е оспорено по същество от жалбоподателката и съдът правилно е отхвърлил жалбата в тази част, тъй като дължимостта и размера на това задължение се установяват от изчисленията към РА.

Относно задълженията за ДОО, ЗО, ДЗПО-УПФ и фонд „ГВРСНР” за наетите лица по трудови правоотношения за периода 2003-2007г.

, в ревизионния доклад е установено следното:

Вноските за ДОО за 2003г., 2004г., както и за периода от м. 01 до м. 11/2005г. включително са внесени изцяло в срок, а вноските за м. декември 2005г., които са в размер на 84, 45 лв., не са внесени. С РА е прието, че е допуснато нарушение на чл. 7, ал. 1, 2, 7 и ал. 10, вр. чл. 4, ал. 1, т. 1 КСО, начислена е лихва в размер на 96, 71 лв. За останалите периода са начислени единствено лихви за невнесени в срок задължения, които не са били оспорени по същество пред първоинстанционния съд.

Вноските за ДЗПО-УПФ за периода 2003-2005г. са внесени в срок, с изключение на задълженията за м. юли 2004г. и за м. август 2005г., съответно в размер на 6, 41 лв. и 24 лв., върху тях са начислени лихви в размер на 0, 07 лв. и 3, 17 лв.

Относно вноските за ЗО за периода 2003-2005г. в ревизионния доклад е установено, че са начислени и внесени в срок, с изключение на следните: за м. ноември 2003г. е внесена по-малка сума в размер на 1, 28 лв., върху която с РА е начислена лихва в размер на 1, 29 лв., за м. януари 2004г. е внесена по-малка сума в размер на 2, 85 лв., върху която е начислена лихва в размер на 2, 81 лв., за м. януари 2005г. е внесена по-малка сума в размер на 17, 59 лв. За 2006г. е установена надвнесена сума, а за 2007г. е установено закъснение при внасянето, за което е начислена лихва в размер на 3, 47 лв., която не е оспорена по същество.

Задълженията за фонд „ГВРС” за периода 2005-2007г. са начислени в срок, но внесени със закъснение, за което са начислени съответни лихви, които не са оспорени от жалбоподателя.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че от посочените задължения жалбоподателката е оспорила по същество само тези за периодите от 01. 01. 2003г. до 31. 12. 2005г., като е поддържала, че са погасени по давност. Относно останалите задължения не са изложени никакви оплаквания пред първоинстанционния съд, затова твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е посочил в мотивите, че тези задължения не се оспорват, не съответства на съдържанието на жалбата, с която е сезиран съда и е неправилно. Наред с това, в обжалваното първоинстанционно решение е направена проверка относно съответствието на РА в тези части /за периодите от 01. 01. 2006г. до 31. 12. 2007г./ с материалния закон, доколкото в жалбата до съда е изложено бланкетно твърдение за незаконосъобразност на целия РА, като изводите на съда в тази част са правилни.

Настоящият съдебен състав намира за неправилни изводите на първоинстанционния съд в частта относно определените задължения и съответните лихви за задължителни вноски за ДОО, ДЗПО-УПФ и ЗО за периода 01. 01. 2003г. – 30. 11. 2005г. Относно тези задължения ревизията е възложена в нарушение на ограничението по чл. 109, ал. 1 ДОПК, поради което определянето им с РА е незаконосъобразно.

Задължителните осигурителни вноски за лицата работещи по трудов договор, съгласно чл. 7, ал. 1 и 2 КСО и чл. 158 КСО, както и чл. 40, ал. 1, т. 1 ЗЗО /в редакциите на тези норми, приложими за периодите 2003-2005г./ се дължат едновременно с изплащане на дължимото възнаграждение или на част от него. Всички посочени задължения /по видове и за периоди/ са дължими на датата, на която е платено съответното трудово възнаграждение на заетите по трудово правоотношение лица. Следователно, за задълженията за ДОО, ДЗПО-УПФ и ЗО давността е започнала да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която задължението е следвало да се плати. Така, за задълженията за периода 01. 01. 2003г. - 30. 11. 2003г. давността е започнала да тече от 01. 01. 2004г. и е изтекла на 01. 01. 2009г., за задълженията за м. 12/2003г. /които са дължими през м. януари 2004г./, както и за задълженията за периодите от 01. 01. 2004г. до 30. 11. 2004г. давността е започнала да тече от 01. 01. 2005г. и е изтекла на 01. 01. 2010г., за задълженията за м. 12/2004г., както и за периодите от 01. 01. 2005г. до 30. 11. 2005г. давността е започнала да тече от 01. 01. 2006г. и е изтекла на 01. 01. 2011г. Както вече се посочи, срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК започва да тече от същата дата, от която започва да тече и давностният срок. Затова, за задълженията за периодите от 01. 01. 2003г. до 30. 11. 2005г. ревизията е възложена в нарушение на правилото по чл. 109, ал. 1 ДОПК, поради което определянето на задължения за главници и лихви за тези периоди е незаконосъобразно.

Следва да се отбележи, че приложимостта на разпоредбата на чл. 109, ал. 1 ДОПК относно установяването на задължения за задължителни осигурителни вноски, е приета непротиворечиво в практиката на ВАС, изразена например в решение № 14792/23. 11. 2012г. по адм. дело № 6297/2012г., решение № 11141/10. 09. 2012г. по адм. дело № 2221/2012г. решение № 2206/14. 02. 2011г. по адм. дело № 8089/2010г., решение № 3338/15. 03. 2010г. по адм. дело № 6744/2009г., решение № 9633/12. 07. 2010г. по адм. дело № 2503/2010г., всички на шесто отделение, както и цитираните в последните две решения други такива. Разпоредбата на чл. 109, ал. 1 ДОПК установява преклузивен срок, в който е възможно установяването на задължителни осигурителни вноски в резултат на възложена ревизия. Въпреки че в разпоредбата е визирано само установяването на данъци, то същата се отнася и за установяването на задължителни осигурителни вноски, тъй като раздел ІІ от глава четиринадесета от ДОПК се отнася за установяването на задълженията както за данъци, така и за осигурителни вноски.

Установяването на задълженията на ДОО, ДЗПО-УПФ и ЗО за периодите от 01. 01. 2003г. до 30. 11. 2005г. в случая е в нарушение на императивното правило по чл. 109, ал. 1 ДОПК, поради което е незаконосъобразно. Изложените от първоинстанционния съд съображения за допустимостта на извършеното в случая прихващане, са неправилни. По принцип правилно е становището на съда, че е допустимо прихващане с погасени по давност задължения, когато вземането на длъжника е станало изискуемо преди задължението му да бъде погасено по давност, като в този смисъл е изричната разпоредба на чл. 170, ал. 3 ДОПК. Такова прихващане обаче може да бъде направено само ако установяването на задълженията, които се прихващат е направено в рамките на ревизия, осъществена в срока по чл. 109, ал. 1 ДОПК. Настоящият случай не е такъв, предвид изложените по-горе съображения. Затова и прихващането, направено със задължения, които са установени в ревизия, проведена извън срока по чл. 109, ал. 1 ДОПК, е незаконосъобразно.

По изложените съображения, задълженията за главници и лихви за ЗОВ за наетите лица, определени за периодите 01. 01. 2003г. – 30. 11. 2005г., следва да бъдат отменени. Като не е сторил това първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и поради това че спорът е изяснен от фактическа страна на основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде постановено решение по същество, с което да бъдат отменени посочените задължения. Казаното се отнася за следните задължения:

вноски за ДЗПО-УПФ за м. юли 2004г. и за м. август 2005г., съответно в размер на 6, 41 лв. и 24 лв. и начислени лихви върху тях в размер, съответно на 0, 07 лв. и 3, 17 лв.; вноски за ЗО за м. ноември 2003г. в размер на 1, 28 лв. и начислената лихва в размер на 1, 29 лв., за м. януари 2004г. - в размер на 2, 85 лв. и начислената лихва в размер на 2, 81 лв., за м. януари 2005г. - 17, 59 лв.

Задължението за ДОО за м. декември 2005г. в размер на 84, 45 лв., както и начислената върху него лихва в размер на 96, 71 лв. са дължими, тъй като тази вноска е била дължима през м. януари 2006г. и за нея срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК не е бил изтекъл към датата на възлагане на ревизията. В тази част първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Относно задълженията за ДОО, ДЗПО-УПФ и ЗО за самоосигуряващото се лице

:

Безспорно е установено по делото, че през ревизирания период жалбоподателката Ж. И. е осъществявал търговска дейност като едноличен търговец, като съгласно подадените декларации

за започване и прекъсване на дейността, е осъществява дейност от 28. 05. 2003г. до 09. 12. 2007г. С декларация от 16. 07. 2004 г. е променен вида на осигуряването за всички осигурени социални рискове без трудова злополука, професионална болест и безработица, считано от 01. 08. 2004 г. При ревизията е установено, че за част от ревизирания период не са внасяни задължителни осигурителни вноски, за които е прието, че са дължими на основание чл. 4, ал. 3, т. 2, чл. 6, ал. 7 и чл. 158 КСО и чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че спорът относно задълженията за самоосигуряващото се лице се отнася за периода от 01. 02. 2005 г. до 08. 12. 2006 г., през който жалбоподателката счита, че е имала право на обезщетение за отглеждане на малко дете и затова не дължи осигурителни вноски. Съгласно констатациите в ревизионния доклад, при ревизията е установено, че за този период жалбоподателката фактически е осъществявала трудова дейност, тъй като е подписвала фактури, договори за възлагане на букмейкърска дейност, наемала е лица по трудов договор, разписвала е банкови документи и разплащателни ведомост, подавала е годишни данъчни декларации.

Упражняването на дейност като едноличен търговец е основание за задължително осигуряване за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО в приложимата редакция. Жалбоподателката е самоосигуряващо се лице по смисъла на чл. 5, ал. 2 КСО.

В чл. 6, ал. 7 КСО е предвидено, че осигурителните вноски за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово, като според т. 1 за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1 и 2 /каквото е ревизираното лице/ - върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година. В ал. 8 на чл. 6 КСО /в приложимата редакция/ е предвидено, че окончателният размер на месечния осигурителен доход за лицата по ал. 7 се определя за периода, през който е упражнявана трудова дейност през предходната година, въз основа на доходите, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по ЗОДФЛ, и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход; окончателната осигурителна вноска се дължи върху годишния осигурителен доход, определен като разлика между декларирания доход и сбора от доходите, върху които са внасяни авансово осигурителни вноски. Предвид тази законова регламентация се налага извода, че задължението за задължителни осигурителни вноски не е месечно задължение, а е годишно задължение, което се внася авансово по посочения ред и съответно - размери.

Съгласно чл. 10 КСО /в действащите към процесните периоди редакции/ осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват дейност и продължава да прекъсването й, а съгласно чл. 1, ал. 1 от Наредбата

за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица

/НООСЛБГРЧМЛ - з

агл. изм. - ДВ, бр. 2 от 2010 г., в сила от 1. 01. 2010 г.

/ осигуряването за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1 - 4 КСО, сред които попада и жалбоподателката като лице упражняващо дейност като едноличен търговец, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. Поради това че през спорния период жалбоподателката фактически е продължила да осъществява дейност като едноличен търговец, то същата е била задължена да се самоосигурява. Обстоятелството, че жалбоподателката е била осигурена за общо заболяване и майчинство в случая е без значение, тъй като същата не е прекъснала упражняваното на трудова дейност.

За посочения спорен период жалбоподателката не е правила авансови вноски върху избрания авансов месечен доход в минимален размер.

За 2005 г. е подала годишна данъчна декларация по чл. 41 ЗОДФЛ отм. с вх. № 64001408/13. 04. 2005г., поради което срокът за внасяне на вноската върху окончателния размер на осигурителния доход за 2005 г. е до 13. 05. 2005 г.

Относно погасителната давност в случая следва да намерят приложение разпоредбите на ДПК, отменен, който е бил в сила към момента на възникване на спорните публични задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 140, ал. 1 ДПК отм. публичните задължения се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от първи януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Поради това, че задължението за окончателна задължителна осигурителна вноски за ДОО за 2005 г. следва да бъде платено през 2006 г., то давността за това задължение започва да тече от 01. 01. 2007 г. и би следвало на изтече на 01. 01. 2012 г., при положение че не е спирана и прекъсвана през този период.

В случая е налице спиране на давността със започване на данъчната ревизия, която е възложена със ЗВР от 28. 02. 2011г. Към датата на започване на ревизията не е бил изтекъл 5-годишният давностен срок по чл. 140, ал. 1 ДПК отм.

, поради което задълженията за задължителни осигурителни вноски за ДОО за 2005г. не са погасени по давност.

Изложеното се отнася и за вноските за същия период за ДЗПО - УПФ, които съгласно чл. 158 КСО се превеждат едновременно с осигурителните вноски за ДОО, както и за задълженията за ЗО съгласно чл. 33 и чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО.

По аналогични съображения, не са погасени по давност и задълженията за 2006г., давностният срок за които е започнал да тече от 01. 01. 2008г. Към датата на възлагане на ревизията не е бил изтекъл срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК относно задълженията за осигурителни вноски за самоосигуряващото се лице за 2005г. и 2006г.

Предвид изложеното, оспорените задължения за ДОО, ДЗПО-УПФ и ЗО за периода от 01. 02. 2005г. до 08. 12. 2006г. за самоосигуряващото се лице са дължими и правилно са начислени с РА. Като е достигнал до същия извод първоинстанционният съд е постановил правилно решение в тази част, което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, първоинстанционното решение следва да бъде изменено в частта за разноските, като присъденото юрисконсултско възнаграждение в полза на дирекция „ОДОП” бъде намалено на 427, 34 лв., предвид материалния интерес по отхвърлената част от жалбата, за която първоинстанционното решение се оставя в сила – 4789 лв., и разпоредбата на чл. 8, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение. В частта за присъждане на възнаграждение за разликата от 427, 34 лв. до 430, 95 лв. първоинстанционното решение следва да бъде отменено.

Касационният жалбоподател има право на разноски съобразно уважената част от жалбата. От доказателствата по делото се установяват направени разноски за двете инстанции в размер общо на 475 лв., от които 75 лв. – държавни такси за двете инстанции и 400 лв. изплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 139/18. 09. 2012г., представен пред първата инстанция. Съобразно материалния интерес по уважената част от жалбата – 59, 47 лв., от общо направените разноски, на касатора следва да бъдат присъдени 5, 82 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ

решение №

522

/0

.

.2013г., постановено по адм. дело №

1873

/2012г. по описа на Административен съд – гр.

Пловдив

,

В ЧАСТТА

,

с което е отхвърлена жалбата

на Ж. Н. В., действаща като ЕТ „Жули – Ж. И.”,

против ревизионен акт

№ 261105897/13. 02. 2012г.

, издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр.

Пловдив

, потвърден с решение №

500

/

09. 05.

2012г. на директор

а

на дирекция „О

УИ

” - гр.

Пловдив

при ЦУ на НАП

, относно следните задължения: в

носки за допълнително задължително пенсионно осигуряване – Универсален пенсионен фонд за м. юли 2004г. и за м. август 2005г., съответно в размер на 6, 41 лв. и 24 лв. и начислени лихви върху тях в размер, съответно 0, 07 лв. и 3, 17 лв.; вноски за здравно осигуряване за м. ноември 2003г. в размер на 1, 28 лв. и начислената лихва в размер на 1, 29 лв., за м. януари 2004г. - в размер на 2, 85 лв. и начислената лихва в размер на 2, 81 лв., за м. януари 2005г. - 17, 59 лв., и вместо това

ПОСТАНОВАВА:

ОТМЕНЯ

ревизионен акт № 261105897/13. 02. 2012г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. П., потвърден с решение № 500/09. 05. 2012г. на директора на дирекция „ОУИ” - гр. П. при ЦУ на НАП,

В ЧАСТТА

, с която на Ж. Н. В., действаща като ЕТ „Жули – Ж. И.”, са определени следните задължения: в

носки за допълнително задължително пенсионно осигуряване – Универсален пенсионен фонд за м. юли 2004г. и за м. август 2005г., съответно в размер на 6, 41 лв. и 24 лв. и начислени лихви върху тях в размер, съответно 0, 07 лв. и 3, 17 лв.; вноски за здравно осигуряване за м. ноември 2003г. в размер на 1, 28 лв. и начислената лихва в размер на 1, 29 лв., за м. януари 2004г. - в размер на 2, 85 лв. и начислената лихва в размер на 2, 81 лв., за м. януари 2005г. - 17, 59 лв.

ОТМЕНЯ

решение №

522

/0

.

.2013г., постановено по адм. дело №

1873

/2012г. по описа на Административен съд – гр.

Пловдив

,

В ЧАСТТА

,

с която

Ж. Н. В., действаща като ЕТ „Жули – Ж. И.” е осъдена да заплати на дирекция „ОДОП” при ЦУ на НАП гр. П., разноски за разликата над 427, 34 лв.

ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 522/06. 03. 2013г., постановено по адм. дело № 1873/2012г. по описа на Административен съд - гр. П.,

В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.

ОСЪЖДА

дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – гр.

Пловдив

при ЦУ на НАП

да заплати на Ж. Н. В., действаща като ЕТ „Жули – Ж. И.” – гр. Д.ад, ул. ”Г. С. Р.” № 3, вх. Б, ет. 10, ап. 36 , сумата 5, 82 лв. /пет лева и 82 ст./, представляваща разноски за двете инстанции, съразмерно на уважената част от жалбата.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ Н. М.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ А. Д./п/ Т. Т.

А.Д.