определение по гр. д.№ 2862 г. от 2024 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1973
гр.София, 16.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на девети април две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Т. Г.
М. Д.
като изслуша докладваното от съдия Т. Г. гр. д.№ 2862 по описа за 2024 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Главпроект- 07“ ЕООД и „Главпроект 2006“ ЕООД срещу решение № 250 от 06.03.2024 г. по в. гр. д.№ 3342 от 2022 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав.
Ответникът по делото „Главпроект- 07“ ЕООД обжалва въззивното решение в следните негови части:
- частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 261182 от 04.04.2022 г. по гр. д.№ 5312 от 2018 г. на Софийския градски съд, I-6 състав за уважаване на предявените от „Главпроект 2006“ ЕООД срещу „Главпроект- 07“ ЕООД иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца и за осъждане на ответника да предаде на ищеца 27,3 % идеални части от обособената част от т. нар.“топла връзка“, припадаща се на 11-етажната административна сграда, находяща се в [населено място], [улица], респ. на намиращите се в тази топла връзка четири отделни помещения /търговско помещение с площ от около 150 кв. м. и с посочени в решението граници, ползвано за ресторант пица „Доминос“; търговско помещение с площ от около 104 кв. м. и с посочени в решението граници, ползвано за банков офис; търговско помещение с площ от около 104 кв. м. и с посочени в решението граници, ползвано за копирен център и търговско помещение с площ от около 286 кв. м. и с посочени в решението граници, ползвано за заведение „Д. Д. / и иск с правно основание чл.30, ал.3 ЗС за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 127 963,25 лв., представляваща неплатена припадаща се част от ползване чрез отдаване под наем на съсобствените помещения, описани по-горе, през периода от 20.04.2013 г. до 06.07.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска- 20.04.2018 г. до окончателното изплащане на сумата,
- частта, с която е отменено решение № 262046 от 21.06.2022г. по гр. д.№ 5312 от 2018 г. на Софийския градски съд, I-6 състав в частта, с която е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение от 04.04.2022 г. досежно периода на иска по чл.30, ал.3 ЗС и
- частта, с която са присъдени разноски по делото.
В касационната жалба на ответника „Главпроект- 07“ ЕООД се твърди, че решението на Софийския апелативен съд в обжалваните части е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението към жалбата по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:
1. Допустим ли е иск за ревандикация на общи части по предназначение между етажни собственици ? По този въпрос се сочи противоречие на въззивното решение в обжалваните му части с решение с решение № 113 от 18.01.2021 г. по гр. д.№ 1160 от 2020г. на ВКС, ГК, I г. о.
2. Възможно ли е да съществуват общи части в сграда при липса на етажна собственост върху нея /когато последната е собственост само и единствено на едно лице/ ? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 27 от 23.09.2022 г. по гр. д.№ 2665 от 2021 г. на ВКС, ГК, II г. о. и решение № 67 от 11.06.2015 г. по гр. д.№ 528 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г. о.
3. Образува ли се етажна собственост /чл.38 ЗС/ при образуване и преобразуване на търговски дружества с държавно имущество, когато на бившите държавни фирми им е била предоставена за управление и стопанисване сграда /или части от сграда/, която впоследствие е била включена в уставния капитал на преобразуваните търговски дружества ? По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение в обжалваните му части с решение № 81 от 28.11.2011 г. по т. д.№ 674 от 2009 г. на ВКС, ТК, II т. о, решение № 237 от 11.01.2012 г. по т. д.№ 190 от 2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 373 от 08.06.2010 г. по гр. д.№ 4230 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 619 от 06.06.2011 г. по гр. д.№ 1092 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г. о.
4. Направеното от владелец на недвижим имот до собственика му признание на правото на собственост на последния върху същия имот, прекъсва ли течащата в полза на владелеца придобивна давност? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр. д.№ 1519 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 1369 от 27.11.2008 г. по гр. д.№ 4729 от 2007 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 136 от 11.11.2011 г. по гр. д.№ 144 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г. о.
5. Може ли частен документ да има достоверна дата спрямо посочения в него издател ? Съставлява ли касаторът „трето лице“ по смисъла на чл.181 ГПК по отношение на оспорения частен документ ? Необходимо ли е да бъде направено оспорване на истинността на частен документ /по реда на чл.193 ГПК/, представен по делото от ответника по касация, с посочен като негов издател касатора ? По тази група въпроси се сочи противоречие на въззивното решение в обжалваните му части с решение № 213 от 15.01.2018 г. по гр. д.№ 856 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 249 от 27.12.2011 г. по гр. д.№ 1037 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 261 от 22.01.2014 г. по гр. д.№ 2354 от 2013 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 84 от 23.06.2009 г. по т. д.№ 681 от 2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 17 от 13.06.2019 г. по т. д.№ 1104 от 2018г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 167 от 03.07.2018 г. по гр. д.№ 4020 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о.
6. Длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество като мотивира своя съдебен акт - да обсъди доказателствата по делото, относими към предмета на въззивната дейност, както и доводите и възраженията на въззивника ? По този въпрос се сочи противоречие с т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д.№ 674 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д.№ 34 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т. о.
Ищецът по делото „Главпроект 2006“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта му, с която е обезсилено решение № 262046 от 21.06.2022 г. по гр. д.№ 5312 от 2018 г. на Софийския градски съд, I-6 състав в частта, с която е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение от 04.04.2022 г. досежно размера на предявения иск по чл.30, ал.3 ЗС.
В касационната жалба на ищеца „Главпроект 2006“ ЕООД се твърди, че решението на Софийския апелативен съд в обжалваната част е недопустимо, неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществени нарушения на процесуалните норми - основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
В изложението към жалбата по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:
1. При какви условия може да се приеме, че съдебно решение е недопустимо ? По този въпрос се сочи противоречие с т.1 и т.9 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г. и решение № 389 от 13.05.2015 г. по гр. д.№ 6626 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о.
2. При какви условия следва да се приеме, че е налице противоречие между мотиви и диспозитив на съдебно решение, обосноваващо отстраняване му чрез решение за поправка на очевидна фактическа грешка ? По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение в обжалваната му част с решение № 54 от 07.04.2021 г. по гр. д.№ 2081 от 2020 г. на ВКС, ГК, III г. о.
3. Как се отстранява допусната техническа /математическа/ грешка в сбора на сумите, при формирана от съда воля относно размера на исковете ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 111 от 06.10.2020 г. по т. д.№ 1843 от 2019 г. на ВКС, ТК, II т. о.
Страните взаимно оспорват жалбите си.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите счита следното: Жалбите са допустими: подадени са от легитимирани лица /страни по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижима вещ, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска и по иск с правно основание чл.30, ал.3 ЗС с цена на иска над 5 000 лв., което също подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че не е било спорно между страните и от представения акт за държавна собственост № 11249 от 16.09.1982 г. се установявало, че теренът и двете сгради, намиращи се в [населено място], [улица] /11-етажна сграда и 6-етажна сграда, т. нар. високо и ниско тяло/ са били държавна собственост, предоставена за оперативно управление на КНИПИАТ „Главпроект“. Според АДС високата сграда /посочена в АДС като 12-етажна/ е построена през 1966 г., а по-ниската /посочена в АДС като 7-етажна/- през 1964 г. Свързващото двете сгради обслужващо ниско тяло, включващо входно антре, стол и кухня към стола е с обща площ от 650 кв. м.
През 1991 г. КНИПИАТ „Главпроект“ е преобразувано в ДФ „Главпроект“. От тази държавна фирма впоследствие били обособени още две държавни фирми- „Градоустройство Главпроект“ ЕООД и ДФ „АСИ - Главпроект“. При това разделяне, със заповед № РД-02-14-78 от 01.04.1992 г. на МТРЖКС, на ДФ „Главпроект“ се предоставят за оперативно управление 10 етажа от високото тяло /от 2 до 11 етаж/, на „Градоустройство Главпроект“ ЕООД - три етажа от ниското тяло /от 4 до 6 етаж/, а на ДФ „АСИ - Главпроект“- два етажа от ниското тяло /2 и 3 етаж/. Разпределени са били и общите части на сградите както следва: 57 % за ДФ„Главпроект“, 23,7 % за „Градоустройство Главпроект“ ЕООД и 18,6 % за „АСИ - Главпроект“.
С протокол № 13 от 16.03.1994 г. е извършена физическа делба на двете сгради, находящи се на [улица] между „Главпроект“ ЕООД и „Градоустройство Главпроект“ ЕООД. Според този протокол, „Главпроект“ ЕООД получава високата сграда, състояща се от сутерен и 11 етажа, както и топлата връзка, включваща фоайе и столова, а „Градоустройство Главпроект“ ЕООД и „АСИ - Главпроект“ ЕООД - ниската сграда, заедно с част от топлата връзка, а абонатната станция и трафопоста остават общи. В протокола е посочено, че сутеренът е с площ от 232,96 кв. м. до абонатната станция и 17,08 кв. м. след абонатна станция или общо 280,64 кв. м. С протокол № 14 е извършена физическа делба на ниската сграда между „АСИ - Главпроект“ ЕООД и „Градоустройство Главпроект“ ЕООД. Съответно на това разделяне със заповед № РД-02-14-287 от 05.06.1995 г. е извършено намаляване и увеличаване на капитала съответно на „Главпроект“ ЕООД, „АСИ - Главпроект“ ЕООД и „Градоустройство Главпроект“ ЕООД.
С договор за покупко-продажба от 07.06.1995 г. на „част от административна сграда - София“, обособена част от „Главпроект“ ЕООД, Държавата чрез МТРС е продала на СД „ПроСофт - Генов“ обособена част от 11-етажната сграда, включваща 9, 10 и 11 етажи от сградата, заедно с 27,3 % ид. ч. от общите части на сградата и толкова ид. ч. от земята, върху която е построена. Със заповед № РД-02-14-435 от 30.04.1996 г. е намален капиталът на „Главпроект“ ЕООД с 4271 дяла, като е извадено правото на собственост на следните обекти: обособена част от административната сграда на [улица] припадащите се общи части от входно фоайе, стълбища, асансьори в размер на 27,3 % ид. ч., включително идеални части от застроения терен на сградата с обща стойност 3 978 000 лв.
На 06.08.1997 г. е постановено решение на СГС за преобразуване на СД „ПроСофт - Генов“ в „ПроСофт - Генов“ АД. С решение от 04.04.2006 г. е вписано „А. П. ЕООД с едноличен собственик на капитала „ПроСофт“ АД. „ПроСофт“ АД е апортирало в „А. П. ЕООД притежаваната от него част от 11 етажната сграда. С договор за покупко-продажба на дружествени дялове от 15.05.2006 г. „ПроСофт - Генов“ АД е прехвърлило на „Стройинвест 2003“ ООД 100 % от капитала на „А. П. ЕООД, с внесен с непарична вноска недвижим имот на стойност 1 698 000 лв. С договор от 08.07.2010 г. „Стройинвест 2003“ ООД е продало на „М.С.Прожект“ ЕООД 100 % от капитала на „Главпроект 2006“ ЕООД.
Относно правата на ответника е установено, че с договор за приватизационна продажба от 02.06.2003 г. „Стройинвест 2003“ ООД е закупило 100 % от капитала на „Главпроект“ ЕООД. С решение от 29.06.2007 г. СГС е регистрирал „Главпроект- 07“ ЕООД с едноличен собственик на капитала „Главпроект“ ЕООД. В устава на „Главпроект- 07“ ЕООД е описана непаричната вноска - апорт на притежаваната от „Главпроект“ ЕООД част от 11-етажната сграда, находяща се в [населено място], [улица].
Относно преустройството и ползването на помещенията в т. нар. топла връзка съдът е обсъдил приетите по делото основно и допълнително заключение на съдебно-техническата експертиза и представените по делото писмени доказателства. От тях е приел за установено, че процесната едноетажна пристройка е била изградена, за да осигурява общ достъп до двете високи сгради и е имала обслужващо предназначение. През 1995-1996 г. двете сгради са обособени с отделни входове, като е изградена преградна стена между двете части на едноетажната пристройка /топлата връзка/. По-късно бившите фоайе и стол, намиращи се в тази пристройка, са били обособени в 5 самостоятелни търговски обекта: четири от тях към 11-етажната сграда, а петото - към 6- етажната сграда. За някои от тези преустройства са били издадени разрешения за строеж и строителни книжа, например за обособяването на пицария „Доминос“, на банковия офис и на помещението за размножителна техника. Кухнята към бившия стол също е част от пристройката, осигуряваща топлата връзка между 11-етажната и 6-етажната сграда /няма отделна пристройка, извън т. нар. топла връзка/. Достъпът към всеки от сега съществуващите търговски обекти е самостоятелен, през дворното място от към [улица]. Общата площ на трите отдавани под наем обекта е 358 кв. м. През 2005-2006 г. е изграден нов самостоятелен вход към 11-етажната сграда.
Във връзка с направеното от ответника възражение за придобивна давност на процесните помещения, съдът е обсъдил събраните по делото свидетелски показания на Ю. О., З. М., Б. Т. и Я. Б.. От показанията на свидетелите О. и М. е прието за установено, че към 1989 г. двете сгради са имали общ вход през т. нар. топла връзка. Според свидетеля М. /съуправител на “Главпроект“/, до 2018 г. ищцовото дружество /респ. неговите праводатели/ не са имали претенции за процесните помещения и не са извършвали строително-монтажни работи по обектите. Такива са извършвани само от ответното дружество и са били само за негова сметка. Свидетелят Т. /наемател на едно от помещенията, ползвано за ресторант през периода от 2006- 2015 г./ свидетелства затова, че първоначално се е договарял с Я. Б. от „Стройинвест“. Според свидетеля Б., той и свидетелят М. били съдружници в „Стройинвест 2003“ ООД. Преди приватизацията в пристройката имало голямо фоайе, столова и едно по-малко помещение - копирен център. След приватизацията решили да извършат преустройство, като направят ресторант и банков офис, които да отдават под наем. Това се случило 2008 г., 2009 г. и 2010 г. След това М. регистрирал нова фирма на името на съпругата си с наименование „Главпроект- 07“ ЕООД /ответникът по делото/ и тази фирма започнала да сключва договорите за наем. До лятото на 2014 г. приходите за наеми били делени по равно между „Главпроект- 07“ ЕООД и „Главпроект 2006“ ЕООД /ищецът по делото/, но след това ищецът е бил отстранен. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до извод, че предявеният иск по чл.108 ЗС е допустим, тъй като се отнася до обособени самостоятелни обекти в сграда - етажна собственост /11-етажна сграда, в която страните по делото са собственици на отделни етажи/. Приел е за безспорно доказано, че ищцовото дружество притежава 27,3 % от общите части на 11-етажната сграда. По спорния въпрос /дали към момента на възникване на етажната собственост едноетажното тяло, наречено топла връзка, е било обща част на 11-етажната сграда или е било част от първия етаж на сградата или самостоятелен обект/ съдът е приел, че към момента на изграждането му то е било предназначено да осигурява достъп до двете високи сгради. При разделянето на сградите между трите търговски дружество през 1994 г. компетентен да определи кои помещения в капитала на кое дружество се включват е била Държавата, тъй като към онзи момент тя е била едноличен собственик на капитала и на трите дружества. Видно от посоченото в протоколите № 13 от 16.03.1994 г. и № 14, както и в Информационния меморандум от м.01.2003 г. и приватизационна оценка от м.12.2002 г. на „Главпроект“ ЕООД, при това разделяне входното антре и обслужващото ниско тяло /т. нар топла връзка/ не са участвали в разпределението, а са запазили функционалността си на обща част на сградите - за достъп до тях. Съответно, при приватизацията на праводателя на ответника са били прехвърлени само ид. ч. от т. нар. топла връзка. Поради това съдът е приел, че смяната на предназначението на т-.нар. топла връзка и преустройството й в 5 самостоятелни търговски обекта /със самостоятелни входове откъм улицата/ от ответника „Главпроект- 07“ ЕООД е можело да стане само със съгласието на другия етажен собственик - ищецът „Главпроект 2006“ ЕООД, респективно неговия праводател, като това съгласие е следвало да бъде дадено в писмена форма /чл.185, ал.1 ЗУТ/. В случая, в съответствие със закона, на 13.11.2003 г. е било дадено такова писмено съгласие с нотариална заверка на подписа на етажния собственик „ПроС. Г. АД /праводател на ищцовото дружество/. Съгласието е било за промяна на партерните помещения на сградите в самостоятелни търговски обекти. От този момент тези помещения /помещенията, предназначени за пицария „Доминос“, за банков офис и за размножителна техника/ са престанали да бъдат обща част на сградата и са станали обикновена съсобственост между етажните собственици. Поради това съдът е приел за неоснователно възражението на ответника, че процесните помещения са изцяло негова собственост, респективно - че са били изключителна собственост на неговия праводател „Главпроект“ ЕООД.
За неоснователно е прието възражението на ответника за придобиване на процесните помещения на основание апорт, тъй като видно от решение № 1 от 29.06.2007 г. на СГС с него е бил вписан апорт на обособена част от сграда, заедно с 72,7 % ид. ч. от общите части на сградата, включително топлата връзка с площ от 628,57 кв. м.
За неоснователно е прието и възражението за придобиване на процесните помещения по давност за периода от 1993 г. до 2018 г., евентуално за периода от 2007 г. до 2018 г. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е приел, че ответникът, чиято е била доказателствената тежест, не е доказал да е превърнал държането на притежаваните от ищеца идеални части от процесните помещения във владение - не е извършило действия, с които да демонстрира пред ищеца намерението си да свои неговите идеални части за себе си. Посочено е, че сключването на договори за наем не може да обоснове намерение за своене, а е само действие на обикновено управление на съсобствената вещ. Освен това е посочено, че в периода от 1993 г. до 1995 г. давност не е текла, тъй като собственик на капитала е била държавата, а към 1995 г. топлата връзка е била обща част и като такава не е можела да бъде придобивана по давност. Тя е била такава до 2006 г., когато е било променено предназначението й и според показанията на свидетелите са били обособени самостоятелните търговски обекти. До 2010 г. обаче давност също не е могла да тече, тъй като дотогава едноличен собственик на капитала и на двете дружества /ищецът и ответникът/ е бил един и същ- „Стройинвест 2003“ ООД. Едва след 2010 г. е можело да тече давност, но до предявяване на иска през 2018 г. не е изтекъл необходимият съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок на владение. Посочено е също така, че писмото, изпратено от управителя на ответното дружество, получено от управителя на ищцовото дружество на 02.12.2011 г., находящо се на лист 90 от първоинстанционното дело, съдържало признание на правото на собственост на ищеца, поради което и съгласно чл.84 ЗС във връзка с чл.116, б.“а“ ЗЗД водело до прекъсване на придобивната давност на ответника. По отношение на това писмо съдът е приел, че становището на ответника, че това писмо е създадено за нуждите на процеса, не представлява оспорване по смисъла на чл.193 ГПК /доколкото не е оспорено авторството на документа и положения върху писмото подпис на управителя на ответното дружество/. Тъй като датата на това писмо кореспондирала с изложеното в писма, изходящи от СО - район Слатина с изх.№ 26-00-186/1/ от 11.11.2011 г., № 26-00-186 от 03.12.2011 г. и № 26-00-979/4 от 29.09.2011 г., съдът е приел, че това писмо има достоверна дата от 02.12.2011 г. и е истински частен документ. Що се отнася до помещението № 4 на схемата на вещото лице, съдът е приел, че тъй като това помещение е останало обща част, то не може да се придобива по давност.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му за уважаване на иска по чл.30, ал.3 ЗС за сумата 127 963,25 лв., представляваща неплатена припадаща се част от ползване чрез отдаване под наем на процесните съсобствени помещения, през периода от 20.04.2013 г. до 06.07.2016 г., въззивният съд е приел, че тъй като ищецът и ответникът са съсобственици на трите отдавани под наем помещения и ищецът е отправил покана от 07.12.2016 г., то на основание чл.30, ал.3 ЗС ответникът дължи на ищеца съответна на притежаваните от него 27,3 % ид. ч. в съсобствеността част от наемната цена за исковия период. Предвид заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, съдът е приел, че за исковия период ответникът дължи на ищеца сумата 127 963,25 лв.
За да отмени решението на СГС за поправка на очевидна фактическа грешка в основното първоинстанционно решение досежно периода на предявения иск по чл.30, ал.3 ЗС /20.04.2013 г.- 20.04.2018 г., вместо посочения в основното решение период от 20.04.2013 г. до 06.07.2016 г./, въззивният съд е отчел, че видно от исковата молба, само по отношение на помещението - банков салон се претендира обезщетение за периода от 20.04.2013 г. до 06.07.2016 г., а за останалите помещения претенцията е за периода от 20.04.2013 г. до 20.04.2018 г. В мотивите на основното първоинстанционно решение, обаче, като исков период е посочен този от 20.04.2013 г. до 06.07.2016 г. и същият период е отразен в диспозитива на решението. Затова въззивният съд е приел, че няма допусната очевидна фактическа грешка в основното решение.
За да обезсили решението на СГС за поправка на очевидна грешка в основното първоинстанционно решение в частта му досежно размера на иска по чл.30, ал.3 ЗС /165 396,18 лв. вместо посочения в основното решение размер от 127 963,25 лв./, въззивният съд е приел, че в тази част решението по чл.247 ГПК е недопустимо. В исковата молба ищецът е предявил иск по чл.30, ал.3 ЗС за сумата 37 675,93 лв., представляващ частичен иск върху сумата 170 499,04 лв. С молба от 17.03.2020 г. /лист 612 от делото/ ищецът е поискал промяна на размера на иска от 37 675,93 лв. на 127 963,25 лв. Изрично е посочил, че това е пълен размер на иска за целия исков период. В съдебно заседание от 29.06.2021 г. съдът е допуснал увеличение на иска до размер на 127 963,25 лв. за целия исков период. Тоест, предявен е бил вече не частичен иск, а иск в пълен размер и този пълен размер е посочен в основното решение от 04.04.2022 г. Поради това, допускайки поправка на очевидна фактическа грешка относно размера на претенцията /за 165 396,18 лв. вместо посочения в основното решение размер от 127 963,25 лв./, съдът се е произнесъл извън искането на ищеца - за непредявен размер на иска, както и при липса на очевидна фактическа грешка в решението.
I. С оглед тези мотиви на въззивния съд решението в частта му, касаеща иска с правно основание чл.108 ЗС, не следва да се допуска до касационно обжалване поради следното:
1. По първия поставен въпрос /Допустим ли е иск за ревандикация на общи части по предназначение между етажни собственици ?/ не се констатира противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. В посоченото от касатора решение № 113 от 18.01.2021 г. по гр. д.№ 1160 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г. о. няма произнасяне по поставения въпрос /в него съдът е приел, че предявеният по конкретното дело иск за ревандикация е неоснователен, а не недопустим/, а и решението касае различен от случая по настоящото дело: спор между етажни собственици за помещения, които са били общи части на сградата и са присъединени към един от самостоятелните обекти в етажната собственост.
2. Вторият поставен въпрос /Възможно ли е да съществуват общи части в сграда при липса на етажна собственост върху нея /когато последната е собственост само и единствено на едно лице/?/ не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: не е обусловил решаващите изводи на съда в обжалваното решение. В него съдът не е приел, че процесните помещения са били обща част на сграда, която не е била етажна собственост, а че първоначалното предназначение на пристройката /т. нар. топла връзка/, в която по-късно са обособени процесните помещения, е било да осигурява достъпа до двете високи сгради на КНИПИАТ „Главпроект“ и че при възникване на етажната собственост върху тези сгради между трите фирми /ДФ „Главпроект“, „Градоустройство Главпроект“ ЕООД и ДФ „АСИ - Главпроект“/ тази пристройка не е била разделена между тях, а е останала обща част на двете сгради - етажна собственост.
3. По третия поставен въпрос /Образува ли се етажна собственост /чл.38 ЗС/ при образуване и преобразуване на търговски дружества с държавно имущество, когато на бившите държавни фирми им е била предоставена за управление и стопанисване сграда /или части от сграда/, която впоследствие е била включена в уставния капитал на преобразуваните търговски дружества ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС /решение № 81 от 28.11.2011 г. по т. д.№ 674 от 2009 г. на ВКС, ТК, II т. о, решение № 237 от 11.01.2012 г. по т. д.№ 190 от 2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 373 от 08.06.2010 г. по гр. д.№ 4230 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 619 от 06.06.2011 г. по гр. д.№ 1092 от 2009г. на ВКС, ГК, I г. о./. В нея се приема, че с включването в капитала на търговско дружество внесеното държавно имущество от уставния фонд на държавната фирма става собственост на новообразуваното търговско дружество и вече не е държавна собственост. В обжалваното решение по същество е прието същото, като е отчетено, че в капитала на търговското дружество - праводател на ответника представителят на Държавата е включил само ид. ч. от пристройката, наречена топла връзка. В съответствие с практиката на ВКС е и приетото от съда, че Държавата като едноличен собственик на държавната фирма, от която след преобразуването са образувани три търговски дружества, е имала право да определи как да бъдат разпределени между новообразуваните дружества двете сгради, включени в уставния фонд на ДФ, включително и коя част от тези сгради да остане обща част на сградите по предназначение.
Приетото във въззивното решение, че през периода от 1993 г. до 1995 г. придобивна давност не е текла, тъй като през този период едноличен собственик и на трите дружества - етажни собственици е била Държавата, макар и неправилно като извод, не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като няма отношение към главния мотив на съда, за да приеме за неоснователно направеното от ответника възражение за придобивна давност. Видно от мотивите на въззивното решение, главният мотив на съда е, че ответникът въобще не е бил владелец на притежаваните от ищцовото дружество идеални части от процесните помещения, тъй като не е доказал да е превърнал тяхното държане във владение - не е извършил действия, с които да демонстрира пред ищеца намерението си да свои неговите идеални части за себе си.
4. Четвъртият поставен въпрос /Направеното от владелец на недвижим имот до собственика му признание на правото на собственост на последния върху същия имот, прекъсва ли течащата в полза на владелеца придобивна давност ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като също няма отношение към главния мотив на съда, за да приеме за неоснователно направеното от ответника възражение за придобивна давност. Както бе посочено и по-горе във връзка с третия поставен въпрос, главният мотив на съда, за да отхвърли като неснователно възражението за придобивна давност не е, че давностният срок не е изтекъл поради прекъсването му /с признание на правото на собственост на собственика от страна на владелеца или със загубването на владението за период повече от 6 месеца/, а че ответникът въобще не е бил владелец на притежаваните от ищцовото дружество идеални части от процесните помещения, тъй като не е доказал да е превърнал тяхното държане във владение - не е извършил действия, с които да демонстрира пред ищеца намерението си да свои неговите идеални части за себе си.
5. Петата група поставени въпроси /Може ли частен документ да има достоверна дата спрямо посочения в него издател ? Съставлява ли касаторът „трето лице“ по смисъла на чл.181 ГПК по отношение на оспорения частен документ ? Необходимо ли е да бъде направено оспорване на истинността на частен документ /по реда на чл.193 ГПК/, представен по делото от ответника по касация, с посочен като негов издател касатора ?/ са свързани не с основния, а с допълнителния мотив на въззивния съд за отхвърляне на направеното от ответника възражение за придобивна давност: че придобивната давност на ответника е прекъсната с направено от него признание на правото на собственост на ищеца, съдържащо се в писмо, получено от представител на ищцовото дружество на 02.11.2011 г. Тези въпроси също не могат да обусловят допускане на касационното обжалване по съображенията, изложени във връзка с четвъртия поставен въпрос.
6. По шестия поставен въпрос /Длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество като мотивира своя съдебен акт - да обсъди доказателствата по делото, относими към предмета на въззивната дейност, както и доводите и възраженията на въззивника ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика въззивният съд е изложил собствени мотиви по всички съдържащи се във въззивната жалба и в отговора към нея доводи и възражения на страните, обсъдил е събраните по делото доказателства, относими към тези доводи и възражения и е постановил решение по съществото на спора. Обсъдени са включително и доводите на въззивника, свързани с това кога са били преустроени и обособени като самостоятелни процесните помещения, кога е било дадено съгласие за промяната на тяхното предназначение и има ли издадени строителни книжа за тези преустройства. Несъгласието на касатора с изводите на съда по тези въпроси не е основание за допускане на касационното обжалване, а представлява довод за неправилност и необоснованост на решението, които не подлежат на преценка в настоящото производство по чл.288 ГПК.
Не е налице и соченото от касатора основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по иска с правно основание чл.108 ЗС. Решението по този иск не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Не са налице и останалите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационно обжалване на решението по иска с правно основание чл.108 ЗС: Няма вероятност решението по този иск да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.
II. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в частта му, касаеща иска по чл.30, ал.3 ЗС, поради следното: Касаторът - ответник не е поставил правни въпроси, касаещи конкретно решението по иска с правно основание чл.30, ал.3 ЗС. Единствено шестият поставен въпрос е относим и към решението по този иск, но по този въпрос няма противоречие с практиката на ВКС /доколкото въззивният съд е изложил мотиви и е обсъдил всички относими към основателността на иска по чл.30, ал.3 ЗС доводи и възражения на страните/. Поради това и доколкото не са налице основания по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по обуславящия иск с правно основание чл.108 ЗС, то и в тази част въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
III. Не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решението и в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение по чл.247 ГПК досежно периода, за който се присъжда обезщетението по чл.30, ал.3 ЗС. Първите пет поставени от касатора - ответник въпроси не са свързани с въззивното решение в тази негова част, а по шестия въпрос няма противоречие с практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика въззивният съд е приел, че не следва да се допуска поправка на очевидна фактическа грешка, тъй като няма противоречие между посоченото в мотивите и в диспозитива на основното първоинстанционно решение: и в мотивите и в диспозитива на основното решение като период на претенцията по чл.30, ал.3 ЗС съдът е посочил 20.04.2013 г.- 06.07.2016 г. Тоест, няма несъответствие между формираната и обективирана в основното решение воля на съда.
Обстоятелството, че първоинстанционният съд е посочил в мотивите и в диспозитива на основното си решение, че присъжда обезщетение по чл.30, ал.3 ЗС за периода от 20.04.2013 г. до 06.07.2016 г., въпреки че в исковата молба е заявена претенция за три от процесните четири помещения за периода от 20.04.2013 г. до 20.04.2018 г., сочи на непълнота или евентуално на неправилност на първоинстанционното решение. Те обаче са можели да бъдат поправени по пътя на допълване или въззивно обжалване на това решение, но не и чрез поправка на очевидна фактическа грешка в решението.
Въззивното решение в тази част не и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Не са налице и останалите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационно обжалване на решението в тази част: Няма вероятност решението в тази част да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането й.
IV. Няма основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в обжалваната от касатора - ищец част /частта, касаеща обезсилването на първоинстанционното решение по чл.247 ГПК досежно цената на иска по чл.30, ал.3 ЗС/, поради следното:
1. По първия поставен от касатора - ищец въпрос /При какви условия може да се приеме, че съдебно решение е недопустимо ?/ не се констатира противоречие с посочената практика на ВКС: В т.1 и т.9 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г. и в решение № 389 от 13.05.2015 г. по гр. д.№ 6626 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о. е прието, че съдебно решение е недопустимо, когато е постановено по непредявен иск, извън обхвата на търсената от ищеца защита. В обжалваното решение, напълно в съответствие с тази практика на ВС и ВКС е прието, че решението по чл.247 ГПК в частта му, с която е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното първоинстанционно решение, досежно сумата, до която се уважава искът по чл.30, ал.3 ЗС, е недопустимо, тъй като с него по същество се постановява решение по иск за парична сума над предявения от ищеца размер. Въпросът за каква сума е предявен искът по чл.30, ал.3 ЗС след неговото увеличение е фактически, а не правен въпрос и като такъв не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението.
2. Вторият и третият поставени въпроси /При какви условия следва да се приеме, че е налице противоречие между мотиви и диспозитив на съдебно решение, обосноваващо отстраняване му чрез решение за поправка на очевидна фактическа грешка ? и Как се отстранява допусната техническа /математическа/ грешка в сбора на сумите, при формирана от съда воля относно размера на исковете ?/ не могат да обусловят допускане на касационното обжалване на въззивното решение в тази част, тъй като не са правни въпроси, съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите не са свързани с основния мотив на въззивния съд да обезсили решението по чл.247 ГПК, досежно цената на иска по чл.30, ал.3 ЗС, който е следният: че допускайки поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение с промяна на сумата, която присъжда като обезщетение по чл.30, ал.3 ЗС /165 396,18 лв., вместо посочения в основното решение размер от 127 963,25 лв./, първоинстанционният съд се е произнесъл по иск над предявения от ищеца размер от 127 963,25 лв.
В тази част решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, както твърди касаторът - ищец: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Неправилните, според касатора - ищец, изводи на въззивния съд по въпроса какъв е размерът на предявения иск по чл.30, ал.3 ЗС, след направеното увеличение на иска в съдебно заседание от 29.06.2021 г., не водят до очевидна неправилност на решението, доколкото не са изводими само от мотивите и диспозитива на въззивното решение и не са явно необосновани.
Не са налице и останалите основания по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението в тази негова част. Няма вероятност решението в тази част да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.
Поради всичко гореизложено, касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите следва да понесат за своя сметка направените от тях разноски за подаването на касационните жалби /касаторът - ответник сумата 30 лв. държавна такса по жалбата и 15 000 лв. адвокатско възнаграждение за подаване на тази жалба и процесуално представителство по делото пред ВКС, а касаторът - ищец- 30 лв. държава такса по жалбата и 3 700 лв. адвокатско възнаграждение за подаване на тази жалба и процесуално представителство по делото пред ВКС/. Касаторът - ответник обаче дължи и следва да бъде осъден да заплати на касатора - ищец адвокатското възнаграждение, уговорено и заплатено за изготвянето и подаването на отговор на подадената от касатора - ответник касационна жалба, в размер на 7 600 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 15.07.2024 г., находящ се на лист 189 от касационното дело. От своя страна, касаторът - ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на касатора - ответник адвокатското възнаграждение, уговорено и заплатено за изготвянето и подаването на отговор на подадената от касатора - ищец касационна жалба, в размер на 10 000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 15.07.2024 г., находящ се на лист 136 от касационното дело.
Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, първо гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 250 от 06.03.2024 г. по в. гр. д.№ 3342 от 2022 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав.
ОСЪЖДА Главпроект- 07“ ЕООД със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.А. Ж. № 6, да заплати на „Главпроект 2006“ ЕООД със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.6, офис 21, чрез адв.А. Д., на основание чл.78 ГПК сумата 7 600 лв. /седем хиляди и шестстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
ОСЪЖДА „Главпроект 2006“ ЕООД с горепосочения адрес да заплати на „Главпроект- 07“ ЕООД на основание чл.78 ГПК сумата 10 000 лв. /десет хиляди лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.