Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на А. И. Б. и В. Д. Б., двамата чрез адвокат И. Д. от АК-В. Т, срещу решение № 9/15. 01. 2021 г. по в. гр. д.№ 71/2020 г. на Окръжен съд В. Т, с което се потвърждава решение № 1516/02. 12. 2019 г. по гр. д.№ 1073/2019 г. на Районен съд В. Т и е уважен предявения иск на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ EАД против А. И. Б. и В. Д. Б., на основание чл. 79 ЗЗД, за сумата 22 491, 75 лева – главница по договор за банков кредит от 11. 02. 2010 г., ведно със законната лихва от 23. 10. 2015 г. до изплащане на сумата.

В касационната жалба се твърди, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по осъдителен иск след срока по чл. 415 ГПК, а исковата молба е нередовна, което налага допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. В касационната жалба се съдържат и доводи за неправилност поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към нея се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради липсата на мотиви на решаващия състав в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04. 01. 2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, без да е формулиран конкретен правен въпрос.

От „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ EАД е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба и счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да постанови решението, въззивният съд е приел, че делото е образувано по предявени от банката обективно евентуално съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК и 79ЗЗД срещу съдлъжници по договор за банков кредит от 11. 02. 2010 г. и анекси от 21. 05. 2010 г. и 02. 03. 2012 г. Съдът е установил, че производството по предявения установителен иск е прекратено поради обезсилване на издадената по ч. гр. д. № 4036/2013 г. от РС В. Т заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК,поради което е приел, че следва да се произнесе само по евентуалния осъдителен иск. Според мотивите на въззивния съд, решението на първата инстанция по осъдителния иск не е недопустимо, тъй като няма пречка ищецът да въведе друго основание, от което произтича вземането, различно от това посочено в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Съобразявайки заключението на вещо лице, съдът е приел, че банката има вземане за остатъка от кредита на обща стойност 22 491, 75 лева, представляваща частта от неизплатената главница по кредита от 11. 02. 2010 г., поради което предявения осъдителен иск е основателен.

При тези фактически и правни изводи, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК поради следното: Допустимостта на иска се определя от наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки за съществуването и упражняването на правото на иск, поради което няма пречка осъдителен иск да се предяви за съвместно разглеждане в едно производство с иск по чл. 422 ГПК. Възприетото от въззивния съд разрешение за допустимостта на производството е в същия смисъл и е съобразено с разясненията в т. 11б на ТР № 4/18. 06. 2014 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, с оглед на което доводите за недопустимост на обжалваното решение са изцяло неоснователни. Въззивният съд е приел, че след подаденото в срок възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК ищецът е предявил положителен установителен иск и обективно съединен, при условията на евентуалност, осъдителен иск за неплатената и обявена за предсрочно изискуема главница по договора за банков кредит от 11. 02. 2010 г. със законната лихва от подаване на исковата молба - 23. 10. 2015 г., до изплащането на сумата, но след като производството по установителния иск е прекратено, съдът следва да се произнесе само по висящия пред него осъдителен иск. Тези изводи са съобразени с цитираната задължителна съдебната практика на Върховния касационен съд, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

В задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, формирана с т. 4 на ТР № 1/17. 07. 2001 г. на ОСГК и т. 7 на ТР № 2/02. 07. 2004 г. на ОСГТК се възприема становището, че когато въззивният съд констатира нередовности на исковата молба, той дава надлежни указания на ищеца да ги отстрани. При неизпълнение на тези указания от страна на ищеца в дадения му срок, въззивният съд с решението си обезсилва първоинстанционното решение и прекратява производството. В случая, обаче, въззивният съд приема, че първата инстанция се е произнесла по фактическите обстоятелства в исковата молба, с която ищецът претендира неизплатена част от обявената за предсрочно изискуема главница по договора за банков кредит и анекси към него, ведно със законната лихва до изплащането й и е определила правната квалификация на иска, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради евентуална недопустимост чл. 280, ал. 2 ГПК.

При проверка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице изискванията за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Съгласно дадените указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, при липсата на релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на Върховния касационен съд, обжалваното решение не може да бъде допуснато до касация независимо дали е налице соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В случая, в изложението към касационната жалба не е формулиран правен въпрос, а се твърди липсата на мотиви в решението в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04. 01. 2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, Крайните изводи за възприетата от съда фактическа обстановка и преценката му за събраните по делото доказателства, не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на решението до касация по конкретно поставен от касатора правен въпрос, по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Липсата на въведен правен въпрос, като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, е достатъчно за недопускане на касационно обжалване, според цитираното ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ВКС, ОСГТК.

От РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ) EАД чрез юрисконсулт Л. Х. са поискани сторените разноски в касационната инстанция, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 9 от 15. 01. 2021 г. по в. гр. д.№ 71/2020 г. на Окръжен съд В. Т.

ОСЪЖДА А. И. Б., ЕГН [ЕГН] и В. Д. Б., ЕГН [ЕГН], да заплатят на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ EАД, ЕИК831558413, сторените разноски в касационното производство в размер на 450 (четиристотин петдесет) лева, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.