Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Министерството на външните работи против решение № 235 от 06. 11. 2020 г., постановено по гр. д. № 494 по описа за 2020 г. на Пернишкия окръжен съд, ГО, 3-ти въззивен състав, с което е отменено решение № 2 от 19. 02. 2020 г. по гр. д. № 198 по описа за 2019 г. на Районен съд - Трън, 47-ми състав, в частта, с която е признато за установено, че П. Т. П. дължи на Министерството на външните работи общо сумата 12 792, 23 лв., представляваща както следва: 5766, 10 лв. - командировъчни средства за неработещ съпруг, пребиваващ в страната заедно с командирования за периода 19. 07. 2017 г. - 31. 12. 2017 г. на основание чл. 6, ал. 2, т. 3 НКСЗМ; 2883, 05 лева -командировъчни средства за дете до 18-годишна възраст, пребиваващо в страната заедно с командирования за периода 19. 07. 2017 г. - 31. 12. 2017 г. на основание чл. 6, ал. 2, т. 1 НКСЗМ; 333, 35 лв. - учебни такси за едно дете за периода 19. 07. 2017 г. - 31. 12. 2017 г. на основание чл. 15, ал. 1 от НКСЗМ; 2151, 41 лв. - медицинска застраховка на съпруга и дете, пребиваващи е страната заедно с командирования за периода 19. 07. 2017 г. - 31. 12. 2017 г. на основание чл. 14 НКСЗМ; 1658, 32 лева - лихви за забава от датата на обогатяването до 15. 04. 2019 г. - датата на подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от страна на МВнР, както и лихвите върху сумите от 15. 04. 2019 г. до окончателното изплащане на задължението. Вместо това въззивният съд е отхвърлил като неоснователни предявените искове.

Касаторът твърди, че решението на Пернишкия окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност и всички точки на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. Прилагат ли се на общо основание в хипотезата на чл. 5 ЗДиплСл. разпоредбите на КТ по отношение на служители в дипломатическата служба, които са държавни служители, освен когато е предвидено изрично препращане в ЗДСл (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ) към Кодекса на труда?

2. В случаите по чл. 271, ал. 1 КТ, чия е доказателствената тежест за установяване наличието на добросъвестност на служителя?

Касаторът твърди, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 791 от 17. 01. 2011 г. по гр. д. № 271/2010 г. на IІІ ГО на ВКС; решение № 89 от 20. 06. 2013 г. по гр. д. № 1184/2012 г. на ВКС; решение № 739 от 15. 11. 2010 г. по гр. д. № 316/2010 г. на ВКС; решение № 556 от 13. 07. 2010 г. по гр. д. № 46/2009 г. на ВКС; решение № 721 от 03. 01. 2011 г. по гр. д. № 401/2009 г. на ВКС; решение № 211 от 26. 11. 2013 г. по т. д. № 1082/2012 г. на ВКС; решение № 138 от 07. 10. 2009 г. по т. д. № 375/2009 г. на ВКС; решение № 148 от 06. 02. 2017 г. по т. д. № 2637/2015 г. на ВКС.

П. Т. П. не е подал отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

След възражение от страна на ответника П. Т. П. срещу заповед за изпълнение Министерството на външните работи е предявило искове по чл. 415 от ГПК да бъде признато за установено, че ответникът дължи сумата 12 792, 23 лв., представляваща неоснователно заплатени командировъчни средства през периода от 19. 07. 2017 г. - 31. 12. 2017 г., както и лихва за забава, считано от датата на обогатяването до 15. 04. 2019 г. - датата на подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от страна на МВнР. Според исковата молба в периода от 19. 07. 2017 г. до 18. 07. 2021 г. ответникът е бил дългосрочно командирован за изпълнение функциите на „въоръжена охрана на ЗП“ в посолството на Р. Б в Москва. Посочената длъжност била определена за служители, непридружавани от членовете на семействата им. Въпреки това ответникът е пътувал с личен автомобил до страната на задграничния мандат, придружаван от съпругата и детето си, без да уведоми МВнР и без да е получил разрешение. С оглед на изложеното Министерството е поискало връщане на получените в периода от 19. 7.2017 г. до 31. 12. 2017 г. неоснователно завишени командировъчни средства за пребиваващите с него съпруга и едно дете до 18-годишна възраст.

В отговора на исковата молба П. Т. П. е възразил, че е получил добросъвестно паричните средства на основание разпореждане на ръководителя на ЗП-Москва, поради което не дължи връщането им.

Трънският районен съд е приел, че ответникът дължи връщането общо на сумата от 12 792, 23 лв. съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Счел е, че ответникът още от командировъчната заповед е знаел за недължимостта на тази сума, а нормата на чл. 271, ал. 1 от КТ се отнася за трудово възнаграждение и не се прилага в настоящия случай, понеже в специалния закон/ЗДСл/ няма препращане към Кодекса на труда.

Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявените искове. Съгласил се е с извода, че ответникът е работил на длъжност, определена за заемане от служители, непридружавани от членовете на семействата им, затова е получил без основание увеличение на дължимите командировъчни средства в установения от съдебно-счетоводната експертиза размер от 11 133, 91 лв. Приел е обаче, че съгласно чл. 5 от ЗДС (ЗАКОН ЗА ДИПЛОМАТИЧЕСКАТА СЛУЖБА) следва да се приложи разпоредбата на чл. 271, ал. 1 от КТ за недължимост на получените добросъвестно трудови възнаграждения и обезщетения по трудово правоотношение, които включват и командировъчните средства. Посочил е, че правото на командировъчни средства по чл. 71, ал. 2 и 3 и чл. 75 от ЗДС (ЗАКОН ЗА ДИПЛОМАТИЧЕСКАТА СЛУЖБА) представлява частен случай на правото по чл. 215 КТ, което е вид обезщетение по трудово правоотношение. Констатирал е, че работодателят не е опровергал презумпцията, установена в чл. 8, ал. 2 от КТ, поради което следва да се приеме, че ответникът е бил добросъвестен при получаване на процесните суми и не дължи връщането им.

При тези мотиви на въззивния съд поставеният от касатора първи въпрос е от решаващо значение за изхода на спора, но не са налице другите предпоставки на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Касаторът твърди, че в решение № 336 от 19. 10. 2018 г. по възз. гр. д. № 406/2018 г. на Окръжен съд гр.Перник, което не е представил, се застъпва противоположно разрешение на въпроса от даденото в обжалваното решение. Според това решение разпоредбата на чл. 271, ал. 1 от КТ не се прилага по отношение на държавните служители. Дори да се приеме, че такова противоречие е налице, с изменението на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК в ДВ, бр. 86 от 2017 г. противоречивата практика на съдилищата вече не е основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът не е обосновал наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като не е представил решения на ВКС, които да са в противоречие с даденото от въззивния съд разрешение, а и при служебна проверка такава практика на ВКС не се установи. Не е необходимо да се допуска касационно обжалване по първия въпрос и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като разпоредбата на чл. 5 от ЗДС (ЗАКОН ЗА ДИПЛОМАТИЧЕСКАТА СЛУЖБА) е ясна и не се нуждае от тълкуване. За неуредените в този закон въпроси, какъвто е проблемът с връщането на получени без основание възнаграждения и обезщетения въз основа на служебното правоотношение, се прилагат Законът за администрацията, Законът за държавния служител и Кодексът на труда. Кодексът на труда е нормативен акт, който урежда обществените отношения, предмет на цял клон на правната система, регулиращ по общ начин възнагражденията и обезщетенията при престиране на работна сила/чл. 4, ал. 1 от ЗНА (ЗАКОН ЗА НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ)/. Затова при липса на изрична правна уредба в ЗДС (ЗАКОН ЗА ДИПЛОМАТИЧЕСКАТА СЛУЖБА) следва да се приложат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи/чл. 46, ал. 2 от ЗНА (ЗАКОН ЗА НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ)/, както изрично е предвидено в чл. 5 от този закон. Следователно позоваването на разпоредбата на чл. 271, ал. 1 от КТ в случая е прилагане на действаща, а не на несъществуваща правна норма, поради което въззивното решение не може да се окачестви като очевидно неправилно, както счита касаторът.

Даденото от въззивния съд разрешение на втория въпрос на касатора относно разпределението на доказателствената тежест за установяване наличието на добросъвестност на служителя произтича от ясната разпоредба на чл. 8, ал. 2 КТ. Добросъвестността при упражняване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното. Ето защо е в тежест на работодателя да докаже недобросъвестността на служителя при получаване на сумата/“Коментар на КТ, В. М., Кр. С., А. В. 11 издание от 2013 г., стр. 844/. Цитираното от касатора решение № 791 от 17. 01. 2011 г. по гр. д. № 271/2010 г. на III ГО на ВКС касае доказателствената тежест при установяване на допусната техническа грешка при начисляване на възнаграждение, а не тежестта на доказване на добросъвестността. Останалите посочени от касатора решения на ВКС също не са относими към втория въпрос, тъй като се отнасят до доказателствената тежест в общия случай на дължимост на дадено без основание, а не хипотези на добросъвестност по смисъла на чл. 271, ал. 1 от КТ.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пернишкия окръжен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, Трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 235 от 06. 11. 2020 г., постановено по гр. д. № 494 по описа за 2020 г. на Пернишкия окръжен съд, ГО, 3-ти въззивен състав.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: