Р Е Ш Е Н И Е

№ 105

гр. София, 09. 09. 2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

ЛЮБКА АНДОНОВА

при участието на секретаря С. Т. като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 2256 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Столичната община (СО) срещу решение № 1023/20. 05. 2020 г., постановено по възз. гр. дело № 6081/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановена отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение № 3941/13. 06. 2018 г. по гр. дело № 12415/2016 г. на Софийския градски съд (СГС), общината-касатор е осъдена да заплати на ищеца Младежка кооперация (МК) „Ялта“, на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, следните суми: сумата 742 000 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди под формата на претърпяна загуба, в резултат от неупражнен контрол при унищожаването и невъзстановяването на луксозно изпълнени и работещи търговски обекти на площ от общо 1 249. 40 кв. м., находящи се в гр. София, бул. Ц. О. № 22, в подлеза на Ректората на Софийския университет (СУ), при изграждането на метростанция № 8; както и сумата 1 158 000 лв., представляваща пропуснати ползи от невъзможността кооперацията-ищец да отдава под наем общо 397. 14 кв. м., върнати по-малко след изграждане на метростанция „Софийски университет“, първостепенни търговски площи с лице към пешеходен подлез „Ректората“, за периода 11. 12. 2009 г. - 11. 12. 2014 г.; ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 10. 12. 2014 г. до окончателното им изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.

В касационната жалба на ответната СО се излагат оплаквания и доводи за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение в частта му по иска за обезщетение на имуществени вреди под формата на претърпяна загуба, а също и за неправилност на цялото решение поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.

Ответникът по касационната жалба – ищецът МК „Ялта“ в отговора на жалбата, в откритото съдебно заседание и в представени в същото писмени бележки излага подробни съображения за неоснователност на жалбата.

С определение № 16/21. 01. 2021 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: относно очертаването на предмета на делото с обстоятелствената част и петитума на исковата молба (чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК), по реда за отстраняване на нередовности на исковата молба (чл. 129 от ГПК) и по реда за изменение на иска (чл. 214, ал. 1 от ГПК), и конкретно – относно посочването и индивидуализацията чрез твърденията на ищеца на имуществените вреди (претърпени загуби и пропуснати ползи) при предявени деликтни искове за обезщетения.

По така поставения процесуалноправен въпрос съдът намира следното:

Съгласно разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК, спорният предмет на делото се въвежда от ищеца – поначало с исковата молба. Фактическите твърдения, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, съставляват основанието на иска, а петитумът на исковата молба (изложеното в нея искане към съда) указва вида и съдържанието на търсената съдебна защита. Въз основа на фактическите твърдения и на заявения петитум съдът определя правната квалификация на иска. Когато с петитума ищецът претендира парична сума като обезщетение, в обстоятелствената част на исковата молба той следва да изложи твърдения относно самите вреди, които е претърпял, и как те са му причинени от страна на ответника. Имуществените вреди (каквато е постановката на въпроса) следва да са ясно описани – в какво точно се изразява твърдяното от ищеца намаляване на имуществото му (унищожаване на вещ или намаляване на нейната стойност, понасяне на разноски или извършване на други плащания, възникване на задължения и др.) или/и твърдяната неосъществена възможност за увеличаване на имуществото му (нереализирана сигурна печалба, други доходи или граждански плодове и пр.). Когато ищецът претендира обезщетения за различни вреди, в обстоятелствената част на исковата молба всяка отделна вреда трябва да бъде точно индивидуализирана – в какво се състои, както и ясно да бъде разграничена от останалите твърдяни вреди. За различните посочени от него имуществени вреди ищецът не може да претендира едно общо обезщетение, а в петитума на исковата молба следва да заяви отделно по размер обезщетение, което търси за всяка една вреда, тъй като в тези случаи е налице обективно съединяване на искове (чл. 210 от ГПК). Ищецът може, но не е длъжен да дава квалификация на твърдените от него вреди – дали те са претърпени загуби или пропуснати ползи. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът следва да изложи и обстоятелствата, които според него са причинили всяка от вредите (човешко поведение – действия или бездействия, поведение на животно или въздействие от друга вещ и пр.), както и връзката им с ответника (деяния на самия ответник – физическо лице, дейност на ответника – юридическо лице или конкретни действия или бездействия на негови служители и т. н. – хипотезите могат да са най-различни). Ищецът може, но не е длъжен да изложи и доводи за противоправност на поведението на ответника, както и доводи за приложимата според него материалноправна норма (една или повече) относно отговорността на ответника за заплащане на претендираното обезщетение (едно или повече – за различни вреди). Съгласно трайно установената съдебна практика, съдът не е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация (включително – относно вида отговорност – договорна или деликтна), а задължение на съда е да подведе фактическите твърдения на ищеца под приложимите материалноправни норми и по този начин да посочи действителното правно основание на иска (исковете) за обезщетение.

Когато фактическите твърдения в исковата молба са неясни, непълни и/или противоречиви, или има противоречие между тях и петитума на молбата, съгласно разпоредбите на чл. 129 от ГПК съдът служебно следва да даде указания на ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата молба. Такива указания съдът следва да даде, и в случаите когато при предявен деликтен иск (един или повече) ищецът не е посочил и индивидуализирал ясно имуществените вреди, които твърди да е претърпял и за които претендира обезщетение – не е описал точно вредата (една или повече); не ги е разграничил една от друга; неясно е посочил деянията на ответника (или други обстоятелства, свързани с последния), които са причинили вредите; не е посочил отделно по размер обезщетение за всяка процесна вреда, за която претендира такова; налице е несъотвествие между размера (паричната оценка) на вредите, посочен в обстоятелствената част, в сравнение с размера на претендираното обезщетение, посочен в петитума на исковата молба и т. н. Ищецът може и сам (без да са му дадени указания от съда) да уточни и поясни исковата си молба. Съгласно чл. 129, ал. 5 от ГПК, поправената искова молба се счита за редовна от деня на подаването . Поначало отстраняването на нередовностите на исковата молба следва да стане преди връчването на препис от нея (и от уточняващата я молба – една или повече) на ответника и преди доклада на първоинстанционния съд. Когато исковата молба е останала нередовна, уточняването на основанието и петитума на иска (исковете) може и следва да се направи и по-късно (за редовността на исковата молба служебно следи всяка от съдебните инстанции по делото), включително – пред въззивния съд (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/17. 07. 2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 5 от ТР № 1/09. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС). В тези случаи поправената искова молба също се счита за редовна от деня на подаването, но съдът следва отново да даде указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест и възможността да извършат процесуални действия по посочване на относими доказателства – съобразно уточнените искове (първата инстанция следва да направи нов доклад по делото, а въззивната – да процедира съобразно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 от ТР № 1/09. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Изменението на иска представлява предприета от ищеца промяна на основанието или петитума на иска, при която процесуалните действия, извършени при първоначално предявения иск запазват силата си. Изменението на иска може да доведе до намаляване на първоначално предявения иск чрез частично оттегляне или отказ от иска, до увеличаване на първоначално предявения иск чрез предявяване на допълнителен петитум за размер над първоначално заявения, до заменяне на първоначално заявения иск с друг иск – при замяната на посоченото в исковата молба основание на иска с ново основание, или до обективно съединяване на искове – при предявяването на ново основание на иска наред с първоначално заявеното основание (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 2-В от ТР № 4/14. 03. 2016 г. на ОСГК на ВКС). Когато ищецът, който е предявил деликтен иск за обезщетение на дадена имуществена вреда, след подаването на исковата молба изложи ново обстоятелство – посочи друга вреда, която твърди да е претърпял, и за която претендира същото по размер обезщетение от ответника, е налице въвеждане на нов юридически факт, респ. – налице е изменение на основанието на иска. Последното е допустимо в хипотезата на заменянето на първоначално заявеното основание, т. е. – ищецът продължава да претендира обезщетението, но вече за новопосочената вреда, вместо за първоначално посочената в исковата молба вреда. Такава замяна на основанието на деликтния иск е допустима най-късно в първото открито съдебно заседание за разглеждане на делото пред първата инстанция, ако съдът намери за уместно въвеждането на новото основание на иска с оглед защитата на ответника, и ако ищецът не изменя размера на претендираното обезщетение – чл. 214, ал. 1 от ГПК. Ако още с исковата си молба ищецът е предявил срещу ответника обективно съединени искове за обезщетения на няколко различни имуществени вреди, посочената замяна на основанието на един от тези искове е допустима, ако не се нарушават и изискванията на чл. 210, ал. 1 от ГПК, а именно – обективно съединените искове (включително измененият такъв) да са подсъдни на същия съд и да подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство. При спазване на същите изисквания на чл. 210, ал. 1 и чл. 214, ал. 1 от ГПК е допустимо новопосочената вреда да бъде и добавена като ново основание на деликтния иск, но само при условията на евентуалност, т. е. – ищецът може да заяви, че претендира същото по размер обезщетение на основание новопосочената вреда, ако (при процесуалното условие, че) съдът не уважи иска на вече заявеното основание – първоначално посочената в исковата молба вреда; допустимо е и ищецът да посочи новото основание като главно, а първоначално заявеното – като евентуално. В горните случаи на допустимо изменение на основанието му, деликтният иск за претендираното обезщетение се счита предявен на новото основание, не от датата на исковата молба, а от датата на заявяването на новото основание по делото като такова. Недопустимо е по реда за изменение на иска ищецът да претендира – при условията на обективно кумулативно съединяване – едновременно както обезщетение за новопосочената вреда, така и обезщетение за първоначално посочена в исковата молба вреда, дори и в рамките на размера на последното. Това е така, защото по този начин се стига до едновременно изменение, и на основанието, и на петитума – претендират се две различни обезщетения за различни вреди (а не едно и също обезщетение на различно основание), което е недопустимо съгласно разпоредбите на чл. 214, ал. 1 от ГПК.

От друга страна, когато исковата молба е останала нередовна (включително пред въззивната инстанция), то предприетото от ищеца (по негова инициатива или по указание на съда по реда на чл. 129 от ГПК) уточнение на исковата молба, не съставлява изменение на иска (исковете) по смисъла на чл. 214, ал. 1 от ГПК, и посочените там изисквания не важат в тези случаи. Това е така, защото спазването на тези изисквания може да се провери от съда само при редовна (включително – вече поправена) искова молба, т. е. – когато обстоятелствата, съставляващи основанието на иска (исковете), както и самото искане към съда, са вече ясно, пълно и непротиворечиво очертани. И в тези случаи обаче, ако наред с уточняването на неясните, непълни и/или противоречиви обстоятелства, ищецът посочи и други факти, които нямат никакво отношение към уточнението (поправянето на исковата молба), а съставляват ново основание на претендираното обезщетение, то ще е налице изменение на иска, което следва да отговаря на посочените по-горе изисквания по чл. 210, ал. 1 и чл. 214, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – също т. 4 от ТР № 1/17. 07. 2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 5 от ТР № 1/09. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2-В от ТР № 4/14. 03. 2016 г. на ОСГК на ВКС). Исковата молба не е нередовна в случаите, когато в обстоятелствената част са изложени твърдения на ищеца за множество претърпени от него имуществени вреди, но както от обстоятелствената част, така и от петитума на исковата молба е ясно, че той претендира обезщетения само за част от така твърдяните вреди. В такива случаи, съгласно диспозитивното начало в гражданското производство (чл. 6 от ГПК), ищецът сам и по своя воля въвежда в предмета на спора само част от вредите, като твърденията му за останалите вреди са ирелевантни за делото. Ако след подаването на исковата молба той заяви пред съда, че претендира обезщетение и за тези имуществени вреди, то също ще е налице изменение на иска, което – за да е допустимо, следва да отговаря на посочените по-горе изисквания по чл. 210, ал. 1 и чл. 214, ал. 1 от ГПК.

При така възприетия отговор на поставения по делото процесуалноправен въпрос, при извършената служебна проверка (предвид и оплакванията и доводите на касатора) относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира следното:

В исковата молба, която е подадена пред Административния съд София-град (АССГ) на 10. 12. 2014 г. (както и в множество молби-уточнения, подадени в изпълнение на указания на АССГ), кооперацията-ищец ясно и безпротиворечиво е изложила следните основни твърдения, на които се основават исковете по делото: Въз основа на реализирано през 2002 г. право на строеж, учредено от ответната СО, ищцовата кооперация е собственик на търговски обекти, находящи се в подлез „Ректората“ в [населено място]. С решение от 14. 07. 2005 г. Столичният общински съвет (СОС) е приел начин на уреждане на отношенията между ответната СО и кооперацията-ищец във връзка с изграждането на метростанция № 8 – Ректората и необходимостта от временното демонтиране и разрушаване на тези търговски обекти. С договор от 02. 08. 2005 г. ответната СО е възложила на „Метрополитен“ ЕАД да сключи договори за уреждане на отношенията със засегнатите от строителството лица. На 03. 08. 2005 г. е подписан между „Метрополитен“ ЕАД и кооперацията-ищец договор „за наем“, както и анекс към него и окончателен приемо-предавателен протокол от 15. 09. 2005 г., съгласно които предадените от ищеца – за нуждите за извършване на строителството на метростанцията – търговски обекти са на обща площ от 1 258 кв. м., а съгласно експертна пазарна оценка от 28. 07. 2005 г. те са на обща стойност 4 111 000 EUR. Изложени са и твърдения, че ответната СО е собственик на транспортната инфраструктура „Софийско метро“ и е възложител на работата по изграждането на метростанция № 8 – Ректората, по договор с японската фирма „Тайсей корпорейшън“ – главен изпълнител и с „Падеко“ – дружество, осъществяващо надзор.

Също още в исковата молба са изложени и твърдения, че в резултат на извършеното строителство търговските обекти (помещения) са били разрушени (унищожени) и не са били възстановени и върнати в същия вид на кооперацията-ищец. Тя за своя сметка е възстановила – изградила е наново търговски обекти на обща площ 852. 26 кв. м., като останалата площ от 405. 74 кв. м. (разликата между 1 258 кв. м. и 852. 26 кв. м.) не е могла да бъде възстановена – също в резултат на извършеното строителство. По-конкретно в тази връзка в исковата молба се твърди, че по искане на ищцовата кооперация на 17. 07. 2009 г. ответната СО е издала разрешение за строеж, а след изпълнение на реконструкцията е издала и разрешение за ползване на 19. 09. 2009 г., като съгласно одобрения на 03. 09. 2009 г. архитектурен проект, общата разгърната застроена площ (РЗП) на възстановените от ищеца търговски обекти е 852. 26 кв. м., като разликата от 405. 74 кв. м не е възстановена и върната. Също в тази връзка се твърди, че на 11. 12. 2009 г. между „Метрополитен“ ЕАД и кооперацията-ищец е бил подписан приемо-предавателен протокол за „връщането“ на „възстановените“ търговски обекти, без посочване на тяхната площ.

Също в обстоятелствената част на исковата молба процесните по делото имуществени вреди са описани по следния начин: 1) Претърпени загуби, изразяващи се в унищожената и невъзстановена част от търговската площ (във вид на работещи, луксозно изпълнени развлекателни заведения) на ищцовата кооперация, която част е около 406 кв. м. (около 1/3 от общата площ 1 258 кв. м.) и е на стойност 1 326 619. 70 EUR, изчислена на база експертната пазарна оценка от 28. 07. 2005 г. за общата стойност от 4 111 000 EUR на всички обекти. 2) Пропуснати ползи, изразяващи се в това, че кооперацията-ищец е пропуснала да реализира ползи от отдаване под наем на същата площ от около 406 кв. м. през периода 11. 12. 2009 г. - 11. 12. 2014 г., при твърдения, че ищецът е влизал в преддоговорни отношения с потенциални наематели, включително и тези, които са наели възстановените площи, както и че средната наемна цена, която ищецът е могъл да договори, възлиза на 100 EUR за 1 кв. м. – 40 600 лв. месечно, или общо за 5-годишния период – 2 436 000 лв. С петитума на исковата молба са претендирани посочените суми: сумата 1 326 619. 70 EUR – обезщетение за твърдените претърпени загуби и сумата 2 436 000 лв. – обезщетение за твърдените пропуснати ползи.

С така подадената искова молба, макар да е изложила твърдения за всички претърпени от нея имуществени вреди, изразяващи се в разрушаването (унищожаването) при строителството на метрото на всички нейни търговски помещения на обща площ 1 258 кв. м., кооперацията-ищец (както с твърденията си в обстоятелствената част, така и с петитума на исковата молба) е въвела в предмета на делото – като процесни по него – само част от тези вреди – търговските помещения на площ около 406 кв. м., които са били окончателно разрушени (унищожени) при строителството на метрото и не са могли да бъдат възстановени от нея. Така подадената искова молба не е нередовна (не е налице противоречие между обстоятелствена част и петитум), тъй като (както вече беше посочено при отговора на процесуалноправния въпрос) съгласно диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство (чл. 6 от ГПК) ищецът по своя воля е въвел в предмета на спора по делото само част от вредите, които твърди да е претърпял.

С молба, представена в първото открито съдебно заседание, проведено на 12. 03. 2015 г. от АССГ, уточнена устно в самото заседание и в последващи молби, от страна на ищеца, под формата на „уточнение на исковата молба“, всъщност е предприето изменение на иска за обезщетение за претърпяната загуба, чрез въвеждане в предмета на делото и на останалите твърдяни в исковата молба вреди – унищожените при строежа на метрото, но и възстановени за сметка на кооперацията търговски обекти на площ 852. 26 кв. м., като по отношение на тях ищецът е заявил, че претендира обезщетение в размер 1 000 000 лв., равняващо се на разходите за възстановяването. По отношение на останалите около 406 кв. м., уточнени в първото заседание на 397. 14 кв. м. (въведени в предмета на спора още с исковата молба), ищецът е заявил, че продължава да претендира обезщетение в размер 1 500 000 EUR. С определения от 29. 04. 2015 г. и от 13. 05. 2015 г. АССГ е допуснал това изменение на първия иск, заявен с исковата молба. Това изменение на иска е недопустимо, тъй като в противоречие с изложеното по-горе при отговора на въпроса и в нарушение на чл. 214, ал. 1 от ГПК, е довело до едновременно изменение, и на основанието, и на петитума – претендират се при условията на обективно кумулативно съединяване две различни обезщетения за различни вреди (разграничени от самия ищец), а не едно и също обезщетение на различно основание. Допустимо е единствено уточнението, с което ищецът е прецизирал точния размер на въведените в предмета на спора още с исковата молба, унищожени търговски площи без възможност за възстановяването им – от около 406 кв. м. – на 397. 14 кв. м., което уточнение на квадратурата е несъществено по размер в случая и не съставлява изменение на предявените искове.

Същевременно – в течение на развитието на производството пред АССГ, а и след изпращането на делото (в съответствие с т. 3 от тълкувателно постановление (ТП) № 2/19. 05. 2015 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС) от АССГ на СГС, същите (в качеството си на първа инстанция по делото – чл. 118, ал. 2 от ГПК) неправилно са давали указания на ищцовата кооперация за отстраняване на несъществуващи нередовности на исковата молба, а именно – с оглед правната квалификация на предявените искове – по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, респ. – по чл. 49 от ЗЗД. Както вече беше посочено при отговора на процесуалноправния въпрос, правната квалификация на иска е правоприлагаща дейност на съда, а не процесуално задължение на ищеца, поради което съдът не може да му дава указания с оглед подвеждане на твърденията му под съответната приложима материалноправна норма (една или повече).

Именно по повод изпълнението на такива неправилни указания, дадени с разпореждане от 14. 03. 2017 г. на СГС, с молба от 05. 05. 2017 г. кооперацията-ищец е „уточнила“ исковите си претенции, както следва: 1) Претърпени загуби („преки вреди“), изразяващи се в унищожаването и невъзстановяването на всичките нейни търговски обекти – уточнени на обща площ от 1 249. 40 кв. м., разрушени в резултат от изпълнението на метростанция № 8; при твърдения, че ищецът определя размера на тези вреди на сумата 742 000 лв., на база стойността на разходите за изграждането и изпълнението им към 11. 10. 2002 г., когато са разрешени за експлоатация, със съответната амортизация – в съответствие с приетата по делото от АССГ техническа експертиза. 2) Пропуснати ползи, изразяващи се в невъзможност кооперацията-ищец да реализира доходи от отдаване под наем на отнетите (окончателно унищожените) при изпълнението на метростанцията, 397. 14 кв. м. първостепенни търговски площи с лице към пешеходния подлез, през периода 11. 12. 2009 г. - 11. 12. 2014 г., при твърдения, че размерът на тези вреди възлиза на 1 158 000 лв. В молбата-уточнение от 05. 05. 2017 г. също е формулиран петитум, с който са претендирани така посочените в нея суми: сумата 742 000 лв. – обезщетение за твърдените претърпени загуби и сумата 1 158 000 лв. – обезщетение за твърдените пропуснати ползи. Така направеното „уточнение“ също е процесуално недопустимо, тъй като (както вече беше посочено) исковата молба е била редовна още при подаването, а „уточнението“ е предприето от страна на ищеца с оглед изпълнение на незаконосъобразните указания на СГС, както и предвид направеното пред АССГ недопустимо изменение на иска за обезщетението за претърпените загуби. В молбата-уточнение от 05. 05. 2017 г. отново процесуално недопустимо се поддържа ненадлежно въведеното в предмета на делото – като ново (добавено при условията на кумулативно съединяване с първоначалното) основание на първия иск – на вредите, изразяващи се в унищожаването (разрушаването) на търговските площи, които кооперацията-ищец е успяла да възстанови за своя сметка. От друга страна, с молбата от 05. 05. 2017 г. се поддържа допустимото уточнение, с което ищецът е прецизирал точния размер на въведените в предмета на спора още с исковата молба, унищожени търговски площи без възможност за възстановяването им – от около 406 кв. м. – на 397. 14 кв. м. Също процесуално допустимо с молбата от 05. 05. 2017 г. е направено намаление на размера на двете искови претенции, предявени с исковата молба – от сумата 1 326 619. 70 EUR на сумата 742 000 лв. – на иска за обезщетение за претърпените загуби и от сумата 2 436 000 лв. на сумата 1 158 000 лв. – на иска за обезщетение за пропуснатите ползи. Това намаление на размерите предявените по делото искове е допустимо, тъй като е направено до приключването на съдебното дирене пред първоинстанционния съд (чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 от ГПК), и доколкото е направено без съгласието на ответника и след първото по делото открито съдебно заседание, същото съставлява частичен отказ от предявените искове, който може да бъде направен във всяко положение на делото (чл. 233 от ГПК).

Предвид всичко гореизложено, настоящият съдебен състав намира, че като постановено по исковете – така, както те са заявени („уточнени“) с молбата на ищеца от 05. 05. 2017 г., обжалваното въззивно решение е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено в частта, с която САС е присъдил обезщетение за претърпяната от ищеца загуба в резултат от унищожаването и невъзстановяването на търговските му обекти – за процесуално недопустимо въведената в предмета на делото разлика над 397. 14 кв. м. до 1 249. 40 кв. м., като производството по делото следва да бъде прекратено в тази недопустима негова част.

В останалата му част въззивното решение е процесуално допустимо, но е неправилно, като съображенията за това са следните:

Правилно – въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е установил, че кооперацията-ищец е претърпяла вреди, изразяващи се в унищожаването на търговските обекти, които са били нейна собственост и са били напълно разрушени вследствие строителството и изграждането на метростанция № 8 „Софийски университет“. Правилен е и изводът на САС, че ответната СО (сега касатор) е материалноправно легитимирана съгласно чл. 49 от ЗЗД да отговаря за репарирането на тези вреди, в качеството си на собственик на транспортната инфраструктура „Софийско метро“ и на възложител на дейностите по организацията, проектирането и строителството на тази метростанция, осъществени чрез общинското дружество „Метрополитен“ ЕАД, японската фирма „Тайсей корпорейшън“ – главен изпълнител и „Падеко“ – дружество, осъществяващо надзорни функции при изграждането на метрото. Неоснователно при оспорването на тази пасивна материалноправна легитимация общината-касатор се позовава на т. 3 от ППВС № 17/18. 11. 1963 г., тъй като в случая е налице последната разгледана там хипотеза, а именно – съгласно обсъдените от въззивния съд договори между посочените фирми и ответната СО, именно последната е осъществявала цялостната организация, ръководството и контролът по строителството и изграждането на метростанция № 8 „Софийски университет“. Без никакво значение за настъпването на тези вреди, изразяващи се в разрушаването на всичките търговски обекти на ищеца на обща площ 1 249. 40 кв. м., както и за отговорността по чл. 49 от ЗЗД на ответната СО за репарирането на допустимо въведената от ищеца в предмета на делото част от тези вреди – унищожената търговска площ от 397. 14 кв. м., която не е могла да бъде възстановена, са установените по делото обстоятелства, че кооперацията-ищец сама и за своя сметка е възстановила (поправила е) останалата част от тези вреди, както и дали тя е възстановила изцяло всички вреди, респ. – дали при това възстановяване тя е изградила (също за своя сметка) търговска площ, по-голяма по размер от унищожената, каквито – също напълно неоснователни доводи, се поддържат в касационната жалба. Това е така, защото поправянето от самия увреден ищец и за негова сметка на част или на всички вреди, претърпени от него, по никакъв начин не освобождава ответника от отговорността по чл. 49 от ЗЗД за репарирането им.

Основателни са обаче оплакванията и доводите на общината-касатор, че са необосновани и в нарушение на материалния закон изводите на въззивния съд за неоснователност на възражението за погасяването по давност на вземането на кооперацията-ищец за обезщетението за тези претърпяни загуби. Неправилен е изводът на апелативния съд, че петгодишният давностен срок е започнал да тече от 11. 12. 2009 г. – датата на подписването на приемо-предавателния протокол между „Метрополитен“ ЕАД и кооперацията-ищец за „връщането на владението“ върху търговските обекти. В тази връзка въззивният съд не е съобразил спецификата на процесния деликт, а именно: Още при предаването, съгласно договора „за наем“ от 03. 08. 2005 г. и окончателния приемо-предавателен протокол към него от 15. 09. 2005 г., на търговските обекти от кооперацията-ищец на „Метрополитен“ ЕАД за нуждите за изграждането и строителството на метростанция № 8, е било предвидено, че при извършването на това строителство тези обекти ще бъдат разрушени или съществено повредени. Тъй като обаче те не са били отчуждени, а и съгласно уговореното при предаването им, кооперацията-ищец е имала правното очакване, че те ще бъдат възстановени и върнати във вида и обема, в който тя ги е предала. При това положение, унищожаването (разрушаването) при строителството на метростанцията на търговските обекти, първоначално не е било противоправно. Този елемент от фактическия състав на деликта се е осъществил с отказа на ответната СО да възстанови разрушените търговски обекти, обективиран в обсъденото и от въззивния съд, нейно писмо с изх. № 0878/13. 04. 2009 г., с което тя е уведомила кооперацията-ищец, че тъй като до момента не са предприети никакви действия по възстановяване на обектите, е „наложително“ кооперацията сама да извърши работите по ремонта и преустройствата на помещенията си в подлеза. По този начин фактическият състав на непозволеното увреждане (деликта) е бил завършен, като именно от момента на получаването на това писмо кооперацията-ищец вече е била наясно, че разрушените търговски обекти на обща площ 1 249. 40 кв. м., неправомерно няма да бъдат възстановени от страна на ответната СО, а кооперацията сама и за своя сметка ще следва да поправи тези вреди. Следователно, от този момент ищецът е могъл да иска от ответника парично обезщетение за репарирането на претърпяната загуба в размер на действителната (пазарната) стойност на разрушените търговски обекти на обща площ 1 249. 40 кв. м., в които се включва и допустимо въведената в предмета на делото площ от 397. 14 кв. м., т. е. – още от този момент е настъпила и изискуемостта на това процесно вземане за обезщетение. Писмото е било получено от кооперацията-ищец не по-късно от 12. 05. 2009 г., на която дата тя е подала отговор на същото, заведен с вх. № 0878/12. 05. 2009 г., в който отговор е посочила, че тя е в процес на съгласуване на работни проекти и след одобряването им ще пристъпи към реализирането им. По делото е установено и че кооперацията е поискала и е било издадено разрешение за строеж № 190/17. 07. 2009 г., на 03. 09. 2009 г. е бил одобрен архитектурен проект, издадено е и разрешение за ползване № ДК-501/19. 09. 2009 г. на възстановените за нейна сметка търговски обекти, като със свидетелските показания по делото е установено и че ищцовата кооперация със свои работници е извършила строително-ремонтните работи по възстановяването на обектите, т. е. – от съвкупната преценка на тези доказателства следва, че тя е осъществявала и фактическа власт върху тях още през месец септември 2009 г. При това положение въззивният съд напълно необосновано е приел, че давностният срок е започнал да тече от подписването на приемо-предавателния протокол от 11. 12. 2009 г. за „връщането на владението“ върху търговските обекти. Необоснован е и изводът на въззивния съд, че писмо № 3900-72(1)/29. 04. 2009 г. на ответната СО до кооперацията-ищец съдържало признание за дължимостта на процесното обезщетение, като САС неправилно е възприел и датата на това писмо – 24. 09. 2009 г., вместо действителната дата 29. 04. 2009 г. Предвид приетото по-горе относно изискуемостта на процесното вземане, настоящият съдебен състав намира, че петгодишният давностен срок е започнал да тече на 12. 05. 2009 г. и е изтекъл на 12. 05. 2014 г. – преди подаването на исковата молба на 10. 12. 2014 г. пред АССГ. Дори и предвид обстоятелството, че с исковата молба в предмета на делото са въведени като процесни само част от всички претърпени вреди (разрушените търговски обекти на площ 397. 14 кв. м., които не са могли да бъдат възстановени), да се приеме, че от значение за началото на давността е и установяването от страна на ищеца именно на тези вреди, то в самата искова молба ищецът твърди, че ги е установил от архитектурния проект, одобрен на 03. 09. 2009 г., с който ищецът е разполагал най-късно към датата на издаването на разрешението за ползване № ДК-501/19. 09. 2009 г. В последния случай давността би изтекла на 19. 09. 2014 г. – също преди подаването на исковата молба на 10. 12. 2014 г. Следователно, във всички случаи процесното вземане на кооперацията за обезщетение на вредите, изразяващи се в претърпените от нея загуби от разрушаването на процесните нейни търговски обекти на площ 397. 14 кв. м., е било погасено по давност преди подаването на исковата молба в съда, поради което този неин иск е следвало да бъде отхвърлен, а въззивният съд неправилно го е уважил с процесуално допустимата част от решението си.

Неправилно възивният съд е уважил и иска за обезщетение на вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в невъзможност кооперацията-ищец да реализира през периода 11. 12. 2009 г. - 11. 12. 2014 г. доходи от отдаване под наем на окончателно унищожените и отнети при строителството на метростанцията, търговски площи от 397. 14 кв. м. Правилни, съобразени със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 3/12. 12. 2012 г. на ОСГТК на ВКС, са принципните съображения на апелативния съд, че пропуснатите ползи представляват неосъществено увеличаване на имуществото от нереализирана печалба или друг доход; че установяването на пропуснатите ползи се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на увредения би се намирало ако не беше настъпило вредоносното събитие; както и че тези вреди са бъдещи и за тяхното настъпване трябва да съществува висока степен на сигурност. Неправилен е обаче изводът на САС, че в случая пропуснатата полза била доказана с представените по делото четири договора за наем със срок на действие 10 години, сключени от кооперацията-ищец с трети лица, съответно – на 07. 07. 2009 г., на 22. 07. 2009 г., на 29. 09. 2009 г. и на 28. 10. 2009 г., като в тази връзка съдът е изтъкнал, че те са сключени преди приемо-предавателния протокол от 11. 12. 2009 г. Неправилно въззивният съд е приел и че тази пропусната полза се съизмерява със средния пазарен наем за търговската площ от 397. 14 кв. м. за процесния период 11. 12. 2009 г. - 11. 12. 2014 г.

Настоящият съдебен състав намира, че непозволеното увреждане, изразяващо се в унищожаването на вещ (имот), която е собственост на увреденото лице, поначало съставлява претърпяна загуба, тъй като имуществото на увредения собственик се намалява с действителната (пазарната) стойност на унищожената вещ, в случая – разрушената и отнета без възможност за възстановяване търговска площ от 397. 14 кв. м. Увреденият собственик несъмнено би пропуснал да получи сигурен наем, ако към момента на унищожаването вещта е била предмет на вече сключен от него договор за наем – за срока на действие на същия. Само в такива случаи пропуснатата полза е сигурна, а не хипотетична, тъй като ако отдадената под наем вещ не беше унищожена, съществуващото наемно правоотношение не би било прекратено поради погиването на вещта, и нейният собственик – наемодател по договора за наем би получил вече уговорената и дължима (макар и още неизискуема) наемна цена до края на уговорения срок. И в тези случаи обаче увреденият собственик не може да претендира от делинквента едновременно обезщетение, и за претърпяната загуба, и за пропуснатата полза, а само по-голямото от тях, тъй като обратното би довело до неоснователно обогатяване на увредения (това е така, защото ако към момента на унищожаването вещта е била предмет на продажба (а не на наем), пропуснатата полза очевидно би се изразявала в разликата между действителната (пазарната) стойност и договорената цена, ако последната е по-голяма). Делинквентът не дължи обезщетение за пропусната полза в случай, че собственикът на вещта не е бил страна по вече съществуващо договорно (наемно, продажбено и пр.) правоотношение към момента на унищожаването на вещта. В такива случаи възможността за сключването на такъв бъдещ договор – ако не беше погинала вещта, е изцяло хипотетична, а не сигурна.

В случая от доказателствата по делото е установено, че процесните търговски обекти към момента на разрушаването им са били предмет на договора „за наем“ от 03. 08. 2005 г. между „Метрополитен“ ЕАД и кооперацията-ищец. Този договор обаче, макар и наименован „за наем“, по своята същност (тълкуван съгласно чл. 20 от ЗЗД – с оглед и останалите установени по делото обстоятелства) е целял обезщетяване на ищцовата кооперация за времето на строежа на метростанцията, през което ищецът няма да може да ползва процесните обекти, именно с оглед тяхното предстоящо разрушаване и до възстановяването и връщането им в същия вид при завършването на строежа, т. е. от този договор не е възникнало същинско наемно правоотношение, а паричните престации по него имат характер на обезщетение и не биха могли да съставляват пропусната наемна цена. Освен това действието на този договор е изтекло и той е бил прекратен със завършването на строежа на метростанцията и възстановяването на процесните търговски обекти за сметка на ищцовата кооперация през месец септември 2009 г. – преди началото на процесния период 11. 12. 2009 г. - 11. 12. 2014 г. по иска за обезщетение за пропуснати ползи.

Обсъдените от въззивния съд четири договора за наем също не доказват наличието на пропусната полза от страна на кооперацията-ищец. Те са сключени след разрушаването на процесните търговски обекти и нямат, и не биха могли да имат за предмет процесните по този иск търговски площи от 397. 14 кв. м., за които по делото е установено, че е било невъзможно тяхното възстановяване, тъй като са приобщени към инфраструктурата на метростанцията, т. е. – отнети са, но без проведена процедура за отчуждаване и без получено от ищеца надлежно обезщетение. Ответната община не дължи на ищцовата кооперация обезщетение за пропуснати ползи и поради тази обективна невъзможност процесните търговски площи от 397. 14 кв. м. да бъдат включени в предмета на тези четири договора за наем (макар те да са реално сключени, а не хипотетични – предвид изложените по-горе съображения), тъй като и при нормално развитие на правоотношенията – при надлежно проведена процедура по отчуждаване, ищецът единствено би получил еднократно обезщетение по пазарна или данъчна оценка (по-високата от тях – чл. 29, ал. 1, във вр. с чл. 22, ал. 4 от ЗОС – в приложимата им редакция – ДВ, бр. 54/13. 06. 2008 г.), т. е. – би получил единствено обезщетение, съизмеряващо се с претърпяната от него загуба (която негова претенция, както беше установено, е погасена по давност), но не и обезщетение за пропусната полза, изразяваща се в нереализирани доходи от наем. Приемането на обратното също би довело до неоснователно обогатяване на ищеца.

Предвид гореизложеното, обжалваното въззивното решение, като неправилно в процесуално допустимата му част, следва да бъде отменено в тази част и вместо това настоящата касационна инстанция следва да постанови отхвърляне на предявените по делото искове по чл. 49 от ЗЗД – този за обезщетението за претърпяната загуба – като погасен по давност, а този за обезщетение за пропусната полза – като неоснователен.

Предвид частичното обезсилване на въззивното решение и отмяната на останалата му част, респ. – предвид промяната на крайния резултат по делото, съгласно разпоредбата на чл. 81 от ГПК касационната съдебна инстанция следва да се произнесе относно разноските за цялото производство по делото. Предвид частичното прекратяване на производството и отхвърлянето на предявените искове, на ищеца не се дължат и не следва да се присъждат разноски. Също предвид крайния изход на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски по делото в общ размер 79 777. 40 лв. (от които: 38 045 лв. – заплатени държавни такси, 40 982. 40 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение и 750 лв. – внесен депозит за заплатено възнаграждение на вещи лица).

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 1023/20. 05. 2020 г., постановено по възз. гр. дело № 6081/2018 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която е присъдено обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпяна загуба в резултат от унищожаването и невъзстановяването на луксозно изпълнени и работещи търговски обекти – за разликата над 397. 14 кв. м. до 1 249. 40 кв. м., като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта за тази разлика.

ОТМЕНЯ решение № 1023/20. 05. 2020 г., постановено по възз. гр. дело № 6081/2018 г. на Софийския апелативен съд, – в останалата част, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Младежка кооперация „Ялта“ срещу Столичната община искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД, както следва: за заплащане на сумата 742 000 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпяна загуба, в резултат от унищожаването и невъзстановяването на луксозно изпълнени и работещи търговски обекти на площ от 397. 14 кв. м., находящи се в гр. София, бул. Ц. О. № 22, в подлеза на Ректората на Софийския университет, при изграждането на метростанция № 8 „Софийски университет“, като погасен по давност; както и за заплащане на сумата 1 158 000 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от невъзможността кооперацията-ищец да отдава под наем същите 397. 14 кв. м., унищожени и върнати по-малко след изграждането на метростанция „Софийски университет“, първостепенни търговски площи с лице към пешеходен подлез „Ректората“, за периода 11. 12. 2009 г. - 11. 12. 2014 г.; ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 10. 12. 2014 г. до окончателното им изплащане.

ОСЪЖДА Младежка кооперация „Ялта“ с ЕИК 121469105 да заплати на Столичната община с ЕИК 000696327 сумата 79 777. 40 лв. (седемдесет и девет хиляди седемстотин седемдесет и седем лева и четиридесет стотинки) – разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: