Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на М. Г. Х. против решение № 787/20. 04. 2015 г., постановено по адм. дело № 2838/2014 г. по описа на Административния съд – Пловдив. Излага доводи за неправилност на решението, поради което е поискано отмяната му и връщането на делото на първоинстанционния съд или исковата претенция да бъде уважена, ведно с дължимата лихва.

Ответната страна – Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" при Министерство на правосъдието (ГДИН), чрез процесуален представител юрисконсулт Николова, с писмено становище и в съдебно заседание оспорва касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски за юрисконсултско представителство.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. За да постанови обжалваното решение съдът е направил цялостен анализ на представените доказателства и е изяснил релевантните факти. С оглед проверката по чл. 168 АПК, съдът е обсъдил възраженията на страните, относимата и приложимата правна уредба. Законосъобразно съдът е приел, че неучастието на ищеца в културно-информационните мероприятия в затвора на гр. [населено място], предвид краткотрайните му престои през конкретния период, не е породило у него страдание, надвишаващо неминуемото ниво на страдание и не е довело до превишаване степента на строгост по изпълнение на наказанието по чл. 3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Не се установява незаконосъобразно бездействие на администрацията на затвора в гр. [населено място], което да е провокирало у ищеца някакви отрицателни емоции.

Върховният административен съд – ІІІ отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

Административният съд е бил сезиран с иск от М. Г. Х., изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в Затвора гр. [населено място], против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГД „ИН“/ за присъждане на обезщетение в размер на 1200 лв., ведно със законните лихви, считано от момента на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на обезщетението, за претърпени от него неимуществени вреди, в резултат на незаконосъобразно бездействие на администрацията на Затвора гр. [населено място] и Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“, състоящо се в неизпълнение на задължението на ответника да осигури на ищеца ежедневни културно-информационни мероприятия в рамките на час и половина съгласно чл. 150, ал. 1 ППЗИНЗ по време на престоя му в Затвора гр. [населено място] през периода 02. 02. 2010 г. - 09. 09. 2014 г., като чужд делегат, и изразяващи се в силни, интензивни по своя характер и с трайно отражение във времето, негативни изживявания и състояния на неудобство и дискомфорт, безпокойство, тревожност, нервност и страх, отчаяност, апатия, главоболие, безсъние, невъзможност да оползотворява ефикасно свободното си време с градивни занимания, чрез които да се информира за случващото се извън затвора, както и да поддържа и не губи умението да води социални контакти и общуване с други хора.

Съдът е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието за присъждане на обезщетение в размер на 1200 лв., ведно със законните лихви, считано от момента на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на обезщетението. Ищецът е осъден да заплати на ГД „ИН“ разноски в размер на 314 лв., представляващи възнаграждение за осъществената пред първоинстанционния съд юрисконсултска защита.

От фактическа страна по делото е прието, че според наложеното наказание и съответния режим, осъдените на доживотен затвор дошли за дела в гр. [населено място], не са при останалите „чужди делегати“ в приемно отделение, а се настаняват в стая в зоната за засилен надзор и охрана. В решението подробно са посочени периодите, през които Х. е пребивавал в Затвора гр. [населено място] – общо 20 пъти за исковия период. Посочено е, че Х. не е бил ангажиран в трудов процес и с него не са се провеждали отделни културно-информационни мероприятия, тъй като същият не само че не е лишен от свобода от Затвора гр. [населено място] – той е „чужд делегат“, ами и също така престоява кратко, само за явяване на дела. Поради това, мероприятията предвидени за ищеца по смисъла по чл. 150, ал. 1 ППЗИНЗС следва да се осъществяват в затвора, в който той постоянно се намира, съгласно индивидуалния му план, изготвен от съответните служители там.

За установяване на обстоятелствата по делото е бил разпитан свидетел, който е посочил, че за периода от 02. 02. 2010 г. до 09. 09. 2014 г. също се е намирал в зоната за засилен надзор и охрана. Свидетелят е посочил, че всеки четвъртък от 15. 00 ч. до 16. 00 ч. имали групова работа с отрядните, като това били инспектори социална дейност и възпитателна работа, а през другите дни не ползвали групова работа. Обяснил е, че многократно ставал свидетел на искания от страна на ищеца, отправени към надзорно-охранителния състав и лично към инспектора социална дейност, да бъде включен и да присъства в горепосочените мероприятия. Обикновено му отказвали, поради това че е чужд делегат и нямал план за присъда.

Съдът е изложил в мотивите си, по-голямата част от посещенията на Х. в Затвора гр. [населено място] са само престой за една нощ по път към гр. С., то графикът на Затвора гр. [населено място] за провеждане на културно-информационни мероприятия няма как да бъде съобразен с индивидуалния график на ищеца. С оглед на това негативните емоции на ищеца от липсата на ежедневни културно-информационни мероприятия в рамките на час и половина съгласно чл. 150, ал. 1 ППЗИНЗ по време на престоя му в Затвора гр. [населено място], не може да обоснове надвишен минимален праг на строгост по изпълнение на наложеното наказание „доживотен затвор без право на замяна“, следователно в настоящия случай не е налице умишлено поставяне на ищеца в положение, което да уронва човешкото му достойнство като осъден. Решението е валидно, допустимо и правилно.

Съдът е анализирал подробно събраните по делото доказателства и е приложил правилно материалния закон. Изведените правни изводи са обосновани и законосъобразни, поради което напълно се споделят от настоящата инстанция.

Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност, настъпила вреда, причинна връзка между отмененото действие или бездействие и вредата.

Настоящата инстанция напълно споделя изложеното от първоинстанционния съд, че с оглед приложените по делото доказателства не е установено наличието на незаконосъобразни бездействия на орган или длъжностно лице при осъществяване на административна дейност. За исковия период от 02. 02. 2010 г. до 09. 09. 2014 г. М. Г. Х. е пребивавал в затвора в гр. [населено място] двадесет пъти като „чужд делегат“. Повечето от тези престои са били само за една нощ, а само един път престоят му е бил 5 дни. От съществено значение за настоящия случай е, че постоянното място за изтърпяване на наложеното наказание на Х. е Затвора гр. [населено място]. Следователно, и с оглед честите пътувания на ищеца във връзка с множеството водени от него дела, няма как графикът на Затвора гр. [населеноо място] за провеждане на културно-информационни мероприятия да бъде съобразен с индивидуалния график на М. Х. по повод явяването му по заведените от него съдебни дела. Също така от значение за случая е и обстоятелството, че режимът, при който Х. изтърпява наложеното му наказание „доживотен затвор без право на замяна“ е специален и същият се настанява в зоната за засилен надзор и охрана, който не може да бъде нарушаван за провеждане на индивидуални културно-информационни мероприятия от съображения за сигурност. Тук следва да бъде отбелязано, че разпоредбите на чл. 150 ППЗИНС, отменена с ДВ бр. 14 от 10. 02. 2017 г., и чл. 152 ЗИНЗС посочват, че с лишените от свобода се осъществява групова и индивидуална социална дейност и възпитателна работа. Колективната форма на провеждане на културно-масовите мероприятия по чл. 150 ППЗИНЗС, не би могла да се приложи в пълния обем на тази разпоредба по отношение на осъдените на доживотен затвор, които са изолирани от останалите лишени от свобода в обособени зони с повишена сигурност.

Въз основа на изложеното дотук, напълно обосновано административният съд е приел, че неучастието на М. Г. Х. в културно-информационните мероприятия в Затвора гр. [населено място] не е породило у него страдание, надвишаващо неминуемото ниво на страдание и не е довело до превишаване степента на строгост по изпълнение на наказанието по чл. 3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Не е налице първата предпоставка на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ – наличие на незаконосъобразно бездействие на орган при упражняване на административна дейност.

Посочените съображения водят до извод, че не са налице твърдените касационни основания за неправилност на решението. Изводите на административния съд за неоснователност и недоказаност на иска са обосновани и постановени при правилно приложение на материалния закон. Предвид изложеното обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

Следва да бъде уважено искането на ответната страна за присъждане на разноски за настоящата инстанция, изразяващо се в юрисконсултско възнаграждение. Същото следва да е в размер на 50 лв., съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд – трето отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 787/20. 04. 2015 г., постановено по адм. дело № 2838/2014 г. по описа на Административния съд – Пловдив.

ОСЪЖДА М. Г. Х., ЕГН [ЕГН], да заплати в полза на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 50 лв. (петдесет лева). Решението е окончателно.