О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1179
гр.София, 15.04.2025 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: Б. Б.
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 2742 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Арасшугър“ЕООД против решение № 232/01.08.2024 г. по в. т.д. № 134/2023 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 79/12.12.2023 г. по т. д. № 20/2023 г. на Окръжен съд - Силистра за прекратяване на основание чл. 517, ал. 4 от ГПК на търговското дружество-касатор.
В касационната жалба се поддържат доводи за недопустимост, евентуално за неправилност на въззивното решение, както и за наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В писмения си отговор ответниците по касацията М. А. М. и М. С. М. /изрично посочени като страни, от които изхожда отговора в заглавната му част/ оспорват основателността на касационната жалба. Претендират разноски по чл.38, ал.2 ЗАдв.
Не е постъпил писмен отговор от Г. Р. И..
Настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че М. А. М., М. С. М. и Г. Р. И. /ищци по иск с правно осн. чл.517, ал.4 ГПК/ са взискатели по изпълнително дело с длъжник Х. Н. А.. По молба на взискателите е бил наложен запор върху притежаваните от длъжника дружествени дялове в „Арасшугър“ЕООД, съставляващи 100 % от капитала му, като запорът е бил вписан в търговския регистър по партида на дружеството на 06.07.2023 г. С постановления от 12.06.2022 г. ЧСИ е възложил на взискателите по изпълнителното дело да предявят пред окръжния съд по седалището на ЕООД иск за прекратяване на дружеството. ВнАС е приел, че твърдения и доказателства, че дружеството, трето лице или длъжникът са заплатили дълговете на едноличния собственик на капитала, не са били навеждани и респ. не са били ангажирани в процеса.
За неоснователно са били приети възраженията на касатора относно легитимацията на взискателите. ВнАС е посочил е, че процесният запор е бил наложен по изпълнителното дело, към което преди това са били присъединени кредиторите по издадените други изпълнителни листи, поради което относно правата им е приложил разпоредбата на чл.457 ГПК. Счел е за допустимо издаването на три постановления за овластяване на всеки един от взискателите. Предявяването на конститутивния иск от тримата овластени взискатели не довело до недопустимост на исковата молба. Не е налице хипотеза на плащане на дълга към някой от взискателите, в който случай би се стигнало до недопустимост на процеса само относно удовлетворения взискател. ВнАС е отчел, че ответното дружество не е било обявено в несъстоятелност и не е била прекратена търговската му дейност с влязло в сила решение, т. е. не е била изпълнена целта на конститутивния иск, и за ищците е налице правен интерес от него. Допълнително е изложил аргументи за неприложимост на съдебна практика във връзка със съобразяване на баланса на дружеството към момента на прекратяване на участието на съдружника-длъжник, която е относима към хипотеза на чл.517, ал.3 ГПК, но не и по спорове по чл.517, ал.4 ГПК - спрямо ЕООД.
Заключил е, че посочването в диспозитива на обжалваното първоинстанционно решение на воденото от ищците по конститутивния иск и длъжника-едноличен собственик на капитала исково производство, респ. решение по него, въз основа на които са били издадени и конкретни изпълнителни листи, не води до недопустимост на съдебното решение по иск с правно осн. чл.517, ал.4 ГПК. Макар и излишни тези данни не разширяват предмета на спора, спрямо който са отразени всички релевантни елементи: индивидуализиране на страните по спора и постановяване на правната промяна – прекратяване на търговското дружество-ответник по иска.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не поставя правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Твърди единствено, че въззивното решение е било постановено в противоречие с изброена от него съдебна практика и практика на СЕС относно несъответствие между мотиви и диспозитив на съдебния акт по отношение излагане на лични данни, които ще бъдат инкорпорирани в ТРРЮЛНЦ. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е винаги конкретен, включва се в предмета на спора и обуславя решаващата воля на съда, обективирана в съдебния акт. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречела на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението му по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
Дори с оглед цялостното изложение и наведените оплаквания в касационната жалба да се заключи, че същите касаят хипотеза по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, настоящата инстанция намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е недопустимо.
С първоинстанционното решение № 79/12.12.2023 г. по т. д. № 20/2023 г. на Окръжен съд - Силистра е постановено прекратяване на „АРАСШУГЪР“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] поради неудовлетворяване на вземанията на Г. Р. И., с адрес [населено място], [улица], М. А. М. и М. С. М., двамата с адрес [населено място], [улица], за които са издадени №13, №14 и №15, всички от 28.04.2023г., въз основа на решение №105/13.10.2022г. по гр. дело 343/2021г. по описа на Окръжен съд – Силистра, отменено в една част и потвърдено в друга част, съобразно решение №31/27.02.2023г. по в. гр. д. № 553/2023г. по описа на Апелативен съд – Варна, и образувано изпълнително дело № 20233410400240 по описа на ДСИ П. М. при РС - Дулово, на основание чл. 517, ал. 4 ГПК.
В частта, в която в диспозитива, с която са посочени съдебното решение и изпълнителните листи, респ. образуваното изп. дело, въз основа на които ищците в производството по чл.517, ал.4 ГПК подкрепят своите доводи относно активната си легитимация на взискатели в конкретно изпълнително производство срещу длъжник-съдружник в дружеството ответник по иск с правно осн. чл.517, ал.4 ГПК, не е налице недопустимост, основана според твърдението на касатора на защита на лични данни или противоречие между диспозитив и мотиви.
От една страна очевидно с посочване в мотивите и диспозитивите на първоинстанционното и въззивното решение на предмета на спора – иск по чл.517, ал.4 ГПК, не се твърди и не се установява от ищците, респ. не се изследва от съдилищата във висящото производство, че „Арасшугър“ЕООД е длъжник по изпълнението. Интерпретацията от страна на касатора на постановените диспозитиви в смисъл, че като се цитират: в. гр. д. № 553/2023г. по описа на Апелативен съд – Варна и образувано изпълнително дело № 20233410400240 по описа на ДСИ П. М. при РС – Дулово означава, че „Арасшугър“ЕООД е длъжник по тях, излиза извън формалната и правна логика. Не е налице твърдяното от кастора нарушение на лични данни, което едновременно с това да прави постановеното въззивно решени недопустимо.
От друга страна липсва противоречие между мотиви и диспозитив, което да прави решението на СОС, респ. на ВнАС недопустимо. Съобразно цитираното от касатора решение по т. д. № 2081/2020 г. на ВКС, III г. о. в същото се застъпва последователната практика на ВКС, че едно съдебно решение е недопустимо, когато решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнесъл се е по непредявен иск, извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита (чл.6 ГПК). При противоречие между формираната воля на съда и изразената такава в диспозитива на решението е налице очевидна фактическа грешка (чл. 247 ГПК), като изразената воля подлежи на поправка в съответствие с формираната воля на съда. Следователно при противоречие между диспозитив и мотиви, едно решение ще е недопустимо, само когато формираната воля на съда нарушава диспозитивното начало в процеса.
Доказването на качеството взискател в конкретно изпълнително производство е елемент от фактическия състав на чл.517, ал.4 ГПК, както са посочили и първоинстанционният, и въззивният съд и подробно са обсъдили доказателства във връзка с този факт в мотивите на съответното решение. Отразяването и в диспозитива на индивидуализиращи белези относно воденото исково производство и производство по принудително изпълнение, представлява допълнителна конкретизация, но не и произнасяне по непредявен иск, защото решаващите съдебни инстанции не са се произнасяли по други спорове извън предмета на иска по чл.517, ал.4 ГПК.
С оглед на гореизложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
В полза на ответниците по касацията се дължат разноски само за касационната инстанция. На осн. чл.38,ал.2 ЗАдв, доколкото се касае за дело без фактическа и правна сложност, разглеждано само в закрито заседание и осъществената правна помощ и съдействие /при това предоставена от страна в същото производство, което има еднакъв правен интерес като касаторите от изхода от спора/ се изразява единствено в подаване на писмен отговор, следва на адв. Г. И. да се присъди възнаграждение в размер на 250 лв.
Мотивиран от изложеното, ВКС, състав на Първо т. о.
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение 232/01.08.2024 г. по в. т.д. № 134/2023 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Арасшугар“ЕООД да заплати на адв. Г. И. от АК-Добрич сумата от 250 лв., представляваща адв. в.ие за представителство на М. А. М. и М. С. М., на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: