О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1880

гр. София, 14.04.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 5299/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Е. Г. Г., Д. А. Г. и И. А. Г., чрез пълномощника им адвокат К. Д. от АК – П., срещу въззивно решение № 762/06.06.2023 г. по в. гр. д. № 661/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е постановено следното спрямо обжалваното първоинстанционно решение № 260049/10.06.2022 г. по гр. д. № 62/2021 г. на Районен съд – Асеновград, така: обезсилва се първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторите срещу А. Р. А., Б. Р. М., М. А. Б. и Ш. А. И. иск за обявяване на решение на ПК Асеновград по чл.17 ЗСПЗЗ за възстановяване право на собственост върху земеделски земи съгласно план за земеразделяне № ДВ 24/23.02.2011 г. по преписка вх. № ДВ 24/11.12.1991 г. за нищожно: първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторите против А. Р. А., Б. Р. М., М. А. Б. и Ш. А. И. иск за отмяна на нотариален акт № 72, т. ІІІ, рег. № 4228, дело № 406/2017 г. на нотариус А. П. с район на действие РС-Асеновград, и е потвърдено в останалата част (частта, в която е отхвърлен предявеният иск по чл.108 ЗС за признаване на установено по отношение на А. Р. А., Б. Р. М., М. А. Б. и Ш. А. И., че касаторите са собственици на 1/2 ид. ч. от нива с ИД № *** с площ 2998 кв. м., находяща се в землището на [населено място]). С въззивното решение е потвърдено и решение № 260083/29.12.2022 г. по гр. д. № 62/2021 г. на Районен съд – Асеновград, с което е отхвърлена молбата за допълване на решение № 260049/10.06.2022 г. по същото дело, като съдът се произнесе с нарочен диспозитив по предявения инцидентен установителен иск.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се решението да бъде отменено и вместо да него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, по въпроса: Следва ли въззивният съд при проверка на първоинстанционното решение да събере доказателство, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което да се направи извод, че част от постановеното решение е недопустимо? Твърди се, че съдът е постановил решението си в противоречие с ТР № 5/2011 г. на ВКС, ОСГТК и с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответниците по касационната жалба А. Р. А., Б. Р. М., М. А. Б. и Ш. А. И. не вземат становище по нея в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, като взе предвид касационната жалба и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е допустима.

Пред първоинстанционния съд са предявени субективно кумулативно съединени искове с правна квалификация по чл. 108 ЗС. Ищците Е. Г. Г., Д. А. Г. и И. А. Г. са твърдели, че са придобили 1/2 ид. ч. от нива с ИД № *** с площ 2998 кв. м., находяща се в землището на [населено място], по наследство от А. М. Г.. Същият със заявление от 25.02.1992 г., в качеството си на наследник на М. Г. Г. (който е внесъл нивата в ТКЗС), е поискал тя да му бъде възстановена. Образувана е преписка № ГВ 192А от 25.02.1992 г. и е постановено решение № 29/02.07.1998 г., с което нивата е възстановена. Поискали са ищците, на основание чл.537 ГПК, да се отмени н. а.72/2017 г. по дело 406 на А. П. с район на действие РС-Асеновград, с който първите трима ответници са продали на четвъртата ответница, същия процесен поземлен имот. Ищците са предявили и инцидентен установителен иск за обявяване на решение на поземлена комисия по чл. 17, ал. 1 ЗСПЗЗ № ДВ24/23.02.2011 г. със заявител Р. А. Ш.-наследодател на първите трима ответници, , за нищожно.

Въззивният съд е приел за установено следното: От приетите удостоверения за наследници, е видно, че М. Г. Г. е починал на 12.08.1961 г., като е оставил за свои законни наследници А. М. Г. - син и С. М. И.. От своя страна, А. М. Г. е починал на 13.01.2017 г., като неговите наследници по закон са Е. Г. Г. - съпруга, Д. А. Г. – дъщеря и И. А. Г. – дъщеря. Съответно че А. М. Ш. е починал на 25.02.1977 г., като е оставил за свои законни наследници А. Р. А., Б. Р. М., М. А. Б..

От събраните по делото писмени доказателства е установено, че нива, находяща се в местността „С. п.“ в землището на [населено място], кв. Д. в., е придобита от А. М. Ш. през 1946 г. съгласно протокол на асеновградски околийски съдия по гр. дело № 174/1945 г., нотариален акт за покупко-продажба от 1946 г. и записка за вписване на нотариален акт за продажба от 1946 г. С решение № 29/02.10.1996 г. на ПК гр. Асеновград, на наследниците на А. М. Ш. е възстановена собствеността на нива с площ от 2.999 дка, ІІІ категория, находяща се в землището на [населено място], кв. Д. В., местност „С. п.“, с номер *, която нива по сегашните КК и КР представлява ПИ с идентификатор ***. Това решение не е обжалвано и е влязло в законна сила. То е потвърдено и с решение № ДВ 24/23.02.2011 г. на ОбСЗ гр. Асеновград. От друга страна, по плана за земеразделяне на кв. Долни воден, на наследниците на М. Г. Г. е възстановен имот: нива от 5.403 дка., находящ се в землището на [населено място], кв. Д. в., местност „Ч.“ с номер *. Един от наследниците на М. Г. Г. – С. И., е обжалвала този план за земеразделяне, и с протокол от 15.12.1997 г. на комисия за разглеждане възраженията против влезли в сила планове за земеразделяне, жалбата е уважена и е предложена размяна на двата имота - този с номер * и спорния, като възстановеният на първите трима от ответниците като наследници на А. Ш., да бъде възстановен на наследодателя на С. И.. Заключението на комисията е да се извърши частична преработка на парцел * в масив 7. С. З. № РД 46-549/15.04.1998 г. на Министъра на ЗГАР е наредено да бъде преработен частично влезлият в сила план за земеразделяне на кв. Долни воден, съгласно цитирания Протокол от 15.12.1997 г. В заповедта обаче не е допусната частична преработка на плана за земеразделяне относно масиви с номера 007 и 018, и въззивният съд е приел, от посочената заповед не следва изменение на влезлия в сила план за земеразделяне относно процесния имот, поради което, считано от 1996 г. до момента, в който първите трима ответници са продали процесния имот на четвъртия ответник – Ш. И., същият е бил тяхна собственост.

С оглед възникналия между наследниците на М. Г. Г. и тези на А. М. Ш. спор относно собствеността върху процесния поземлен имот, С. И. е предявила против наследниците на А. Ш. иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.). С решение № 74/15.01.2008 г., по гр. д. № 1577/2007 г. на Окръжен съд – Пловдив, потвърдено с решение № 901/26.01.2010 г., по гр. д. № 1959/2008 г. по описа на ВКС, III г. о., възникналият спор е разрешен със сила на пресъдено нещо, като съдът е установил по задължителен за страните начин, че наследниците на М. Г. Г. – А. М. Г. и С. М. И., не са собственици на имот с идентификатор ***. През 2018 г. по искова молба на С. М. И. е образувано ново гр. д. № 574/2018 г. по описа на РС-Асеновград, по която ответници са ответниците и в настоящия процес. Предмет на делото е ПИ с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], кв. Д. В., като на основание чл. 108 ЗС ищцата по него И. – като наследник на М. Г. Г., е претендирала да бъде признато за установено, че е собственик на 1/2 ид. ч. от същия имот, както и да и бъде предадено владението на същия. С решение № 25/22.01.2019 г. по гр. д. № 574/2018 г. по описа на РС-Асеновград предявеният иск е отхвърлен изцяло, а решението е потвърдено с решение № 982/19.07.2020 г. по в. гр. д. № 956/2019 г. по описа на ОС-Пловдив, което с определение № 380/14.07.2020 г., постановено по гр. д. № 4516/2020 г. по описа на ВКС не е допуснато до касационно обжалване.

При така установените факти, въззивният съд е преценил, че обжалваното пред него основно решение е валидно, и частично недопустимо, а в останалата част правилно.

Направеното от възражението на жалбоподателите за нищожност на решение на ПК по чл. 17 ЗСПЗЗ с № ДВ 24/23.01.2011 г., е прието за неоснователно. Съдът е посочил, че доколкото в АПК не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове, теорията и съдебната практика са възприели критерия, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл. 146 АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени - т. е. порокът трябва да е толкова тежък, че да прави невъзможно и недопустимо оставането на административния акт в правната действителност. В случая съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, в съответствие с материалноправни разпоредби и целта на закона, без да са налице съществените нарушения на административнопроизводствените правила, поради което и не е нищожен, какъвто решаващ извод е направил и първоинстанционния съд.

По предявеният от ищците инцидентния установителен иск, съдът най-напред е посочил, че косвеният съдебен контрол за законосъобразност върху административни актове по чл. 17, ал. 2 ГПК е допустим в случаите, когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Под участници в производството по издаване и обжалване на административния акт законът има предвид лицата, които са обвързани от административния акт или от постановеното съдебно решение, когато същият е бил оспорен - страните по делото и техните правоприемници. В резултат от осъществяването на косвен съдебен контрол съдът не може с нарочен диспозитив да прогласи нищожността или да измени или отмени административния акт, а само да зачете или да не зачете породените от него гражданскоправни последици, които обуславят съществуването или несъществуването на претендираното с иска материално право, т. е. самостоятелен иск за установяване нищожност или унищожаемост на административен акт пред общия граждански съд би бил недопустим. Поради това първоинстанционното решение е обезсилено като недопустимо в частта, в която съдът с нарочен диспозитив е отхвърлил иска за обявяване за нищожно на решение на ПК Асеновград № ДВ 24/23.02.2011 г. по преписка с вх. № ДВ 24/11.12.1991 г. по чл. 17 ЗСПЗЗ със заявител Р. А. Ш.. С оглед изложеното съдът е потвърдил първоинстанционното решение № 260083/29.12.2022 г., с което съдът е отхвърлил искането на ищците за допълване на решение № 260049/10.06.2022 г. с изричен диспозитив по предявения инцидентен установителен иск.

Относно иска по чл. 108 ЗС: Въззивната инстанция е посочила, че за уважаване на този иск е необходимо да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: ищецът да е собственик, респективно съсобственик на движимите вещи предмет на иска; вещите да се намират във владението или държане на ответника и ответникът да владее или държи вещта без правно основание, като установяването на първите две от горепосочените предпоставки е в тежест на ищеца. Съдът е приел, че макар с решение на ПК № ГВ 192/23.02.2011 г. в полза на наследниците на М. Г. Г. да е възстановена собствеността върху нива с площ 3 дка в м. „Ч.“, № 99088.7.150 по КК на землището на [населено място], това решение е прогласено за нищожно с влязло в сила решение от 31.01.2012 г. на РС – Асеновград по адм. дело № 861/2011 г., постановено по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, и така същото не е годно да породи правни последици. Същевременно от приложените по делото писмени доказателства: протокол на Асеновградски околийски съд по гр. д. № 174/1945 г., нотариален акт за покупко-продажба и записка за вписване на нотариален акт от 1946 г., се установява, че А. Ш. – наследодател на първите трима ответници, е придобил собствеността върху нива с площ от 3.3 дка в м. „С. п.“, и с влязлото в сила решение от 02.10.1996 г. на ПК – Асеновград, на наследниците на последния е възстановено правото на собственост върху процесната нива. Посочено е още, че спорът между наследниците на М. Г. Г. и тези на А. Ш. за собствеността досежно процесната нива, е разрешен със сила на пресъдено нещо с решението по гр. д.№ 1577/2007 г. на ОС-Пловдив, като е прието, че наследниците на М. Г. Г. – С. М. И. и А. М. Г., чийто наследници са жалбоподателите, не са собственици на процесния имот. В заключение е прието, че предявеният иск по чл. 108 ЗС следва да се отхвърли, обусловило и потвърждаване на основното първоинстанционно решение по него.

Досежно предявения конститутивен иск за отмяна на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 27.07.2017 г., въззивният съд е съобразил дадените с ТР № 3/12 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, според които на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК подлежат само констативни нотариални актове, удостоверяващи право на собственост върху недвижим имот, а не и нотариалните актове, удостоверяващи правни сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот, какъвто е разглеждания случай. В разглеждания случай е прието, че нот. акт № 72/2017 г., обективиращ договор за покупко-продажба на процесния имот, не може да бъде отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, иск по чл.537, ал.2 ГПК няма, а това е една правна последица, и първоинстанционният съд не е следвало да постановява решение за отхвърля такъв иск з-а посочения нотариален акт.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

Поставеният в изложението въпрос е некоректно формулиран и не може да се отнесе към мотивите на въззивния съд, доколкото не става ясно от нито от въпроса, нито от обосновката към него, събирането на какво доказателство е било поискано и по повод на какво въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение. Оплакванията на жалбоподателите (сега касатори) пред въззивната инстанция са свързани с липсата на диспозитив по предявения инцидентен установителен иск, с неправилните констатации относно акта, от който ответниците черпят правата си и на който се позовават, както и с обсъждането на доказателства по друго дело, по които оплаквания така формулираният въпрос не се отнася. Ето защо въпросът се явява необуславящ и по него не е налице общата предпоставка за селекция, което препятства преценката дали е налице и допълнителната кумулативна такава по чл.280, ал.1, т.1 ГПК-противоречие с посочена практика на ВКС. Следва да се отбележи, че в съответствие с цитираното от касаторите ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГК на ВКС, въззивният съд в случая е осъществил косвен административен контрол върху посочения по инцидентния установителен иск административен акт, по който косвен административен контрол е длъжен да изложи само мотиви в решението си, поради което не е имал задължение да преценява наличие на основание за спиране на делото до произнасяне на друг съд по този инцидентен установителен иск, поради което въззивното решение не е недопустимо в тази част. Също така, противно на доводите на касаторите, първоинстанционният съд се е произнесъл с изричен отхвърлителен диспозитив относно предявения инцидентен установителен иск с предмет именно посоченото с този иск решение на ПК № ДВ 24/23.02.2011 г. по преписка вх. № ДВ 24/11.12.1991 г. със заявител Р. А. Ш., и в тази част решението му е обезсилено, а допълнителното първоинстанционно решение по чл.250 ГПК, касаещо същия иск, е потвърдено, като за това са изложени съответните аргументи от въззивния състав. Въззивният съд е приел, че първите трима ответници (праводатели на четвъртия ответник) са собственици на процесния имот по реституция и наследяване, въз основа на друго решение на ПК, влязло в сила – № 29/02.10.1996 г., по който извод поставеният въпрос не се отнася, и правилността на който извод не може да се проверява в производството по чл.288 ГПК.

Касаторите бланкетно се позовават на чл.280, ал.2 ГПК, без излагане на конкретни доводи за някой от пороците по този текст - вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. В резултат от извършената от касационната инстанция служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци по чл.280, ал.2 ГПК.

С оглед изхода на спора, касаторите нямат право на възмездяване за разноски в касационното производство. Ответните страни не е поискали присъждане на разноски в касационното производство.

Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Г. К. състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 762/06.06.2023 г. по в. гр. д. № 661/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: