Производството е по чл. 290 ГПК.

Д. И. Г. и С. К. М. са подали обща касационна жалба против въззивно решение № 1787/15. 07. 2019 г., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 780/2017 г.

Поради смъртта на С. М., тя е заместена от своите наследници. Касационната жалба по отношение на тях е върната с влязло в сила разпореждане от администриращия съд, без точно указание относно коя част от въззивното решение касае, както от субективна, така и от обективна страна. То е постановено по субективно съединени искове, предявени от Д. И. Г. и от С. К. М., против “М. К. Г“ ООД, [населено място], представлявано от управителя Д. Д., за унищожаване, поради заплашване от И. А. М., кредитор по договор за заем и цедент, както и от В. П. Д., съдружник и собственик в „М. К. Г“ ООД – цесионер и ипотекарен кредитор, на договор, сключен с нотариален акт №. , том. , рег. №. , дело №, г. от, г. на нотариус М. И., рег. № 260 към НК, за учредяване на ипотека върху следните недвижими имоти: апартамент №, в [населено място],[жк], притежаван в съсобственост от Г. и М., гараж №, с описана в акта индивидуализация, изключителна собственост на М. и гараж №. , с индивидуализация в нотариалния акт, изключителна собственост на Г., на осн. чл. 30 ЗЗД.

Касаторът Д. И. Г. няма право да защитава чужди материални интереси и съдът приема, че неговата жалба е срещу въззивното решение, с което искът за прогласяване нищожност на ипотеката, учредена върху негови лични имоти (гараж № 4) и до 1/2 ид. ч. от общия с М. имот (апартамент 11), е отхвърлен.

Касационното обжалване на въззивното решение в указаната част е допуснато по следните процесуалноправни въпроси: кога и при какви условия гражданският съд следва да спре производството пред себе си, за да изчака произнасяне на Наказателен съд; длъжен на съдът да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните и следва ли съдът да обсъди всички доказателства в тяхната цялост и взаимосвързаност или да разглежда всяко доказателство само за себе си.

Съставът на Върховния касационен съд приема следното:

При отговора на въпроса кога и при какви условия гражданският съд следва да спре производството пред себе си, за да изчака произнасяне на Наказателен съд, следва да се изходи от правилото, че за факти, които са съставомерни по НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС), съществува забрана да бъдат установявани от граждански съд, освен в случаите, когато това не може да бъде сторено в наказателното производство, защото: 1. наказателно преследване не може да бъде възбудено или то е прекратено в следните хипотези - деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия; наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност; деецът е починал; след извършване на престъплението е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта; 2. наказателното преследване е спряно, когато разглеждането на делото в отсъствието на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина или е спряно по отношение на един или няколко обвиняеми при престъпления, извършени в съучастие, когато не са налице условията за разделяне; 3. извършителят на деянието е останал неоткрит. Това е изрично разпоредено в чл. 124, ал. 5 ГПК. За разлика от другите преюдициални правоотношения, гражданският съд не може да установява инцидентно, по повод на иска, наказателното правоотношение извън посочените хипотези. В чл. 17, ал. 1 ГПК е въздигнато правилото, че гражданският съд взема становище по всички обуславящи въпроси, от значение за решаването на делото, освен по въпроса дали е извършено престъпление. Това е разяснено и в мотивите към ТР № 7/2013 г. ОСГК на ВКС - гражданският съд, извън хипотезите на чл. 124, ал. 5 ГПК, няма правомощия да установява по гражданскоправен ред престъпен състав, вкл. и по повод преюдициално правоотношение. От всичко изложено следва, че при предявяване на иск, когато са изложени правопораждащи юридически факти, сочещи на престъпен състав, сезираният съд, ограничен сам да се произнася в горните рамки, следва да изиска от ищеца да уточни, съответно да представи доказателства, за това има ли произнасяне на наказателен съд, образувано ли е наказателно производство, дали същото е спряно или прекратено и на какво основание. Казаното се отнася и за случаите, когато в хода на производството, по надлежен ред, са въведени от ищеца или ответника релевантни фактически твърдения за деяние, съставомерно по НК. Във всички случаи, когато не са налице условията гражданският съд сам да се произнесе по установяване на престъпното деяние, поради наличие на някоя от посочените по-горе хипотези по чл. 125, ал. 5 ГПК, той задължително спира производството по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, аналогичен на чл. 182, ал. 1, б. „д” ГПК отм. г. (отм.). (Подобни препоръки са дадени и с т. 8 от ПП 5/1985 г. на ВС на РБ по гр. д. № 5/84 г., така е посочено и в мотивите към т. 2 от ТР № 5/05. 04. 2016 г. по т. д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС). Гражданският съд постановява спиране на висящото пред него гражданско дело, без значение дали вече има образувано наказателно производство в досъдебната или съдебната фаза – сам сезира прокуратурата или следи движението на вече образувано досъдебно или съдебно наказателно производство. Ако бъде отказано образуване на наказателно производство или наказателното производство бъде прекратено, без да се стигне до осъдителна присъда, или бъде спряно по чл. 25, ал. 1, т. 2 или по чл. 26 НПК, гражданското дело се възобновява, като съдът сам установява деянието. Ако подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или налагане на административно наказание, гражданското производство се възобновява след влизане в сила на съответния, посочен по-горе акт на Наказателен съд, който е задължителен за гражданския относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца (чл. 300 ГПК). Най-общо страни в Наказателен процес са разследващите органи, прокурорът, съдът и лицето, извършило престъплението. Пострадалият не е страна в наказателното производство. Той придобива това качество, ако предяви граждански иск или встъпи като частен обвинител. Без значение е дали насрещните страни по гражданския спор са страни и в наказателното производство, за да се приложи чл. 229, ал. 5 ГПК – същественото е дали по висящото гражданско дело следва да се установят обстоятелства, обуславящи решението по материалноправния спор, които са инкриминирани от НК.

По втория процесуалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е формирана многобройна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд и Върховния съд, напълно споделена и от настоящия съдебен състав, а именно, че при постановяването на своя съдебен акт съдът дължи изследване на релевантните доводи и възражения на страните, допустимите и относими доказателства и доказателствени средства и установява всички факти и обстоятелства, включени в предмета на делото, от значение за разрешаване на материалноправния спор. Казаното се отнася и до въззивната инстанция, която трябва да анализира всички допустими и относимите към предмета на въззивната проверка доказателства, събрани пред нея и пред първата инстанция – поотделно и в съвкупност, да направи собствени заключения, които обосновава логично и в съответствие с научните знания, по вътрешно убеждение.

По касационните оплаквания:

Касаторът излага доводи за недопустимост на въззивното решение, като постановено, въпреки наличието на висящи преюдициални дела, а също и като неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна “М. К. Г“ ООД, представлявано от управителя Д. Д., чрез адвокат Б. Т., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

В. С апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, отхвърлил исковете, предявени от С. К. М. и Д. И. Г. срещу “М. К. Г“ ООД иск за унищожаване поради заплашване, на договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот, сключен с нотариален акт №., том. , рег. №. , дело №, г. от, г. на нотариус М. И., рег. №, към НК, на осн. чл. 30 ЗЗД.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че с договор за заем от 01. 02. 2011 г. и допълнително споразумение от 07. 02. 2011 г. С. К. М. и Д. И. Г. като заематели получили от И. А. М. като заемодател сума в общ размер на 200 000 лева, като поели задължение да я върнат в срок от 18 месеца. С договора за заем заемателите поели задължение да обезпечат изпълнението на задължението за връщане на заетата сума чрез учредяване на договорна ипотека върху апартамент №, и гаражи №, и №. , находящи се в жилищна сграда с адрес [населено място], кв. В., [улица]. Установено било още, че с договор за цесия от 13. 10. 2011 г. заемодателят И. М. прехвърлил на “М. К. Г“ ООД вземанията си по договора за заем от 01. 02. 2011 г. и допълнителното споразумение от 07. 02. 2011 г. срещу цена от 50 000 лева, а заемателите са уведомени за цесията. На 14. 10. 2011 г. С. К. М. и Д. И. Г. учредили в полза на “М. К. Г“ ООД ипотека върху описаните по-горе недвижими имоти за обезпечаване изпълнението на задълженията по договора за заем от 01. 02. 2011 г. и допълнителното споразумение от 07. 02. 2011 г. – до размера на получения заем от 200 000 лева, ведно с акцесорните вземания към него, прехвърлени от И. М. на “М. К. Г“ ООД ( нотариален акт №. , том. , рег. №. , дело №, г. от, г. на нотариус М. И., рег. №, към НК). Съдът установил още, че за част от задължението за връщане на заетата сума – в размер на 100 000 лева, ведно със законна лихва от 28. 02. 2012 г. до окончателното изплащане, е налице влязла в сила заповед за изпълнение и издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 10367/2012 г. на СРС; за ипотекираните апартамент и гараж №, е налице влязло в сила постановление за възлагане от 31. 05. 2013 г.

Съдът, като приел, че всички възражения срещу действителността на договора за заем, ведно с допълнителното споразумение, са преклудирани, намерил, че е без значение кога точно е извършено плащането по цесията, по какви причини длъжниците в заповедното производство не са оспорили заповедта, също и дали договорът за заем е оформен поради заплашване, какви са действителните отношения между страните по него, има ли валидно взето решение и как от ОС на дружеството цесионер за сключване на договора за цесия и учредяване на ипотека; по какъв начин М. и Г. са били уведомени за прехвърлянето на вземането по договора за заем. Според съда, извън основанието на исковата претенция са следните обстоятелства: спирането на плащания към банка – ипотекарен кредитор поради „непоправими обстоятелства“, за което банката е изрично уведомена; евентуалната родствена връзка между лицето, на което са възложени при публичната продан апартаментът и един от гаражите и И. М., липсата на възражение срещу заповедта и изобщо, всички факти, които имат значение за обстоятелствата, при които е подписан договорът за заем, за действителните отношения между М. и И. М., за евентуална заплаха, упражнена срещу М., за да се сключи договора за заем. Съдът посочил, че действията във връзка с разследване, осъществявано в образувано досъдебно производство, не могат да служат на гражданския съд за изграждане на изводи за съществуване на предявеното право. Съдът посочил в съдебния акт какво твърдят разпитаните по делото свидетели, като приел, че свидетелските показания на близките на ищците С. и Д. са вторични – те възпроизвеждат твърдения на ищците, а не възпроизвеждат непосредствено приети от свидетелите действия във връзка с предприето заплашване с цел сключване на ипотечния договор.

Съдът установил, че при огледа от вещото лице по съдебномедицинската експертиза, по тялото на С. М. са открити кръвонасядания в областта на кръста и бедрата, дължащи се на удари с тъпи предмети, но такъв тип кръвонасядания отминават за срок 1-2 седмици, до 3 – при по-дълбоките, а вещото лице е уточнило пред съда, че близо месец след нараняване не би следвало да има подобни кръвонасядания, а такива се образуват само около счупвания. Вещото лице по изготвената съдебно-психологическа експертиза не може даде отговор дали на 14. 11. 2011 г. М. и Г. са изпитвали основателен страх и са действали в условията на принуда при изповядване на ипотеката.

При така установените факти, съдът направил извод, че иск по чл. 30 ЗЗД е неосновател. Събраните доказателства не са преки – не се отнасят до главния факт – осъществяване на принуда (физическа и психическа), а се отнасят до индиции, че главният факт се е осъществил – доказателствени факти за поведението на М. и Г. преди сключване на договора, психическото им състояние и външните признаци на притеснение. Съдът отчел, че е житейски обяснимо при заплашване да не са налице преки доказателства за това, но доколкото косвените доказателства не водят до несъмнен извод, че заплашване е било осъществено, съдът не може да приеме, че главният факт се е осъществил. Приел е още, че сами по себе си действията по упълномощаване на свидетеля И. да проверява банковите сметки на М., прехвърлянето в негова полза на права по договор за лизинг на автомобил и наличието на ключ у свидетеля от ипотекирания апартамент също не могат да обосноват доказване на твърдения за осъществено заплашване. Чувството на страх и принуда, изпитвани от ипотекарните длъжници при сделката, са хипотетични, спирането на плащанията към банката - кредитор с първа по ред ипотека, евентуалната родствена връзка между И. М. и лицето, на което са възложени при публична продан апартаментът и един от гаражите, не могат да обосноват извод за връзка със сделката, предмет на иска и за осъществен фактически състав по чл. 30 ЗЗД. Посочил, че действията във връзка с разследване, осъществявано в образувано досъдебно производство против И. М. и В. Д. не могат да служат на гражданския съд за изграждане на изводи за съществуване на предявеното право. Във връзка с наведени от М. и Г. съображения във въззивната жалба за наличие на преюдициалност между гражданско-правния спор и провеждано паралелно наказателно производство, съдът посочил, че производството по гражданското дело е било спряно до приключване на съдебното наказателно производство, а след прекратяване на същото и връщане на делото на специализираната наказателна прокуратура с указания от съда, гражданското производство е било възобновено. При висящо наказателно производство и задължителна сила само на присъдата на Наказателен съд, гражданският съд не може да извършва преценка на актове в досъдебното производство, на които сам Наказателент съд следва да отдаде значение. Приел, че свидетелските показания, дадени пред разследващите органи по висящо наказателно производство и от лица, които не са страни по гражданското дело, не биха могли да бъдат съобразявани от гражданския съд, не са годни доказателствени средства и въз основа на тях не може да се приемат за доказани конкретни юридически или доказателствени факти.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност на обжалваното решение.

По въпросите, допуснат до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с даденото тълкуване.

В исковата молба се твърди, че действителните отношения между С. М. и И. М. били по договор за доверително управление на пари, М. не можела да изпълни изискванията на М. за доходност и той започнал да я изнудва и заплашва, така тя и Д. Г. били принудени да подпишат договор за заем, вземането по което било цедирано на “М. К. Г“ ООД, със собственик и съдружник В. Д.. Заплашването продължило от М. и Д. и така ищците били принудени да сключат договора за ипотека. След сигнал на М., било образувано наказателно производство против И. М. и В. Д., които не са страни по гражданското дело, но за които се твърди, че са осъществявали действията по физическа и психическа заплаха за здравето и личността на С. М., а по повод на наказателното производство, срещу тях били предявени и искове за отнемане на имущество от КПКОМПИ. Въззивният съд в обжалваното решение приел, че няма основания да спре пред себе си висящото дело, по съображения, че следва да има висящо наказателно дело, а също страни по него да са и страни по гражданския спор. Този извод е в противоречие с чл. 229, ал. 1, т. 5, чл. 124, ал. 5 ГПК и даденото по-горе разяснение по реда на чл. 290 ГПК.

Твърдяните действия, чрез които според ищците е упражнявана заплаха, за да сключат те сделката, предмет на иска по чл. 30 ЗЗД, съставляват престъпление по НК. Ето защо, гражданският съд може сам да ги установява, единствено ако са налице условията по чл. 124, ал. 5 ГПК, като е без значение това, че според твърдението, заплахата е осъществявана лично или по поръчение от И. М. и В. Д., които не са страни по гражданското дело. Пред въззивния съд са представени доказателства, че е образувана прокурорска преписка в Специализирана прокуратура за привличане на лицата И. А. М. и В. П. Д. към наказателна отговорност именно за деянията, които според ищците по настоящото дело са съставлявали заплаха по см. чл. 30 ЗЗД. Въззивният съд първоначално, с определение от открито съдебно заседание от 05. 06. 2017 г., отказал да спре висящото гражданско производство, като неправилно се позовал на хипотезата на чл. 229, ал. 4 ГПК – липса на висящо наказателно дело, вместо да прецени обстоятелствата по относимата процесуалноправна норма – чл. 229, ал. 5 ГПК. С определение от 21. 05. 2018 г. апелативният съд правилно като резултат, макар и при неточно приложение на закона – чл. 229, ал. 4, вместо ал. 5 ГПК, е спрял производството пред себе си, поради данни за това, че е внесен обвинителен акт в съда и е образувано наказателно дело. Неправилното основание, на което е спряно производството, е довело и до възобновяването му, без да са били налице основания за това. Постъпили са данни, че наказателното дело е прекратено и е върнато от съда на прокуратурата за отстраняване на процесуални нарушения, като това, според въззивната инстанция, сочи на отпадане на пречката за движение на гражданския спор – липсва висящо дело. Основанието, поради което е прекратено наказателното дело обаче не попада в случите, които правят допустимо произнасянето на гражданския съд относно преюдициалното деяние, съставляващо престъпление. В резултат, произнасянето по съществото на спора от състава на Софийския апелативен съд е в противоречие с чл. 17, ал. 1 и чл. 124, ал. 5 ГПК. Въззивното решение се явява недопустимо като постановено при наличие на процесуална пречка за упражняване правото на иск (абсолютна по своето естество), а именно основание за спиране на гражданското дело по чл. 229, ал. 5 ГПК.

Основателни са и касационните оплаквания за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Въззивният съд освен, че недопустимо сам е установявал престъпни деяния, но още и неправилно е отказал да обсъди доказателствата и доводите на страните във връзка с обстоятелствата, при които са сключени договора за заем, ведно с допълнителното споразумение, както и тяхната връзка с другите действия на страните по спора, а още на И. М. и В. Д.. В случая не се касае за пререшаване на спора по издадената заповед за изпълнение относно заемното правоотношение, а за изследване на поредицата от взаимоотношения с оглед твърденията на ищците за упражнявана спрямо тях заплаха. Тези от доказателствата, които са обсъдени, са анализирани не в съвкупност и без съобразяване на фактическите твърдения за цялостната схема на взаимовръзки и осъществявана заплаха. Въззивният съд на практика не е отчел всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, имащи отношение в случая.

От изложеното следва, че въззивното решение следва да бъде касирано. При служебно извършената от Върховния касационен съд справка се установява, че все още не е отпаднала пречката за гражданският съд сам да се произнесе по преюдициалните деяния за твърдяна спрямо ищците заплаха. Съгласно удостоверение изх. № 90/27. 01. 2021 г., издадено от Специализирана прокуратура, досъдебно производство № 145/2013 г. е образувано за това, че в периода от 2009 до 2012 г., И. А. М. и В. П. Д., с цел да набавят за себе си имотна облага, принудили чрез заплашване С. К. М. да претърпи нещо противно на волята си. Посочените лица са привлечени в качеството на обвиняеми. В специализирания съд е внесен обвинителен акт срещу тях на 04. 10. 2020 г.

При така установеното, въззивното решение следва да бъде обезсилено и делото върнато на въззивния съд за разглеждане от друг съдебен състав. Той, като отново извърши проверка, следва да предприеме евентуално действия по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.

Въззивният съд следва да се произнесе и за разноските, сторени по настоящото дело, съобразно крайното решение по материалноправния спор.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 1787/15. 07. 2019 г., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 780/2017 г. в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 30 ЗЗД, предявен от Д. И. Г. против “М. К. Г“ ООД, представлявано от управителя Д. Д., за унищожаване, поради заплашване от И. А. М., кредитор по договор за заем и цедент, както и от В. П. Д., съдружник и собственик в „М. К. Г“ ООД – цесионер и ипотекарен кредитор, на договор, сключен с нотариален акт №. , том. , рег. №. , дело №, г. от, г. на нотариус М. И., рег. № 260 към НК, за учредяване на ипотека върху 1/2 ид. ч. от апартамент № 11 в [населено място],[жк], притежаван в съсобственост от Г. и С. М. и гараж №. , с индивидуализация в нотариалния акт, изключителна собственост на Д. Г..

ВРЪЩА в тази част делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: