Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „АКЗ-Бургас“ ЕООД, [населено място] срещу решение №1126 от 05. 06. 2020г. по в. т.д. №3205/2019г. на Апелативен съд-София, с което е потвърдено решение №3344 от 09. 05. 2019г. по т. д.№9566/2017г. по описа на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателя против ЗАД „ОЗК Застраховане“ обективно съединени искове с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата 86 295. 72 лева, представляваща незаплатена част от застрахователно обезщетение по застрахователен договор за застраховка „Трудова злополука“, сключен с полица № 0501-900-2014-00014, дължима на наследниците на З. Т., починал в резултат на трудова злополука, с която сума ответното дружество неоснователно се е обогатило за сметка на жалбоподателя, както и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2 711. 44 лева - обезщетение за забава върху главницата за периода от 6. 04. 2017г. до 27. 07. 2017г.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно - постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът твърди неправилно приложение на ППВС №1/79г. и оспорва изводите на съда, че не са налице предпоставките на чл. 59 ЗЗД. Излага доводи за необоснованост на обжалвания акт, за неправилно приложение на чл. 200, ал. 4 КТ, като поддържа твърденията си, че в процесния случай е налице имуществено разместване /спестяване на разходи от ответника - застраховател по застраховка „Трудова злополука“ за сметка на ищеца - работодател, платил обезщетение по чл. 200 КТ/ и отсъствие на основание, т. е. на юридически факт, който да обоснове това разместване. Моли да се отмени въззивното решение и да бъдат изцяло уважени предявените искове, като му се присъдят и направените разноски за всички съдебни инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, като твърди, че са обусловили изводите на въззивния съд и са значими за изхода на спора:

„1. Относно задължението на въззивния съд съгласно чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 2 ГПК да изложи свои собствени мотиви и тяхното съдържание, в частност следва ли те са бъдат кратки, точни, ясни, убедителни, логични и безпротиворечиви?;

2. Относно необходимите предпоставки за уважаване на иск с правно основание чл. 59 ЗЗД?;

3. Предпоставка за допустимостта или за основателността на предявения субсидиарен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се явява липсата на „друг иск“ /по смисъла на чл. 59, ал. 2 ЗЗД/?;

4. Налице ли е „неоснователно обогатяване“ по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, когато се спестяват на застрахователя някои необходими разходи, които той иначе е трябвало да понесе от собственото си имущество и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане, във връзка със задължителна застраховка „Трудова злополука“ на работниците и служителите?“.

Твърди, че първите три от поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1/1979г., ППВС №1/1953г., ППВС №1/10. 11. 1985г., ТР №1/04. 01. 2001г., т. д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, както и цитираните решения по чл. 290 ГПК - основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а четвъртият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Счита, че е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като въззивното решение е очевидно неправилно, предвид отговорапна въпроса има ли друг иск на разположение на ищеца срещу ответника, освен иска по чл. 59 ЗЗД.

Ответникът ЗАД „ОЗК Застраховане“ оспорва жалбата като неоснователна по доводи, изложени в отговора на касационната жалба. Претендира разноски - юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд приема, че единственият иск, с който ищецът разполага за защита на твърдените си накърнени права, е искът с правно основание чл. 59 ЗЗД. Съдът намира за безспорно установени по делото твърдените факти: наличие на трудово правоотношение между З. Т. и ищцовото дружество; сключване между работодателя и ответното дружество на основание Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „Трудова злополука“ на договор за застраховка /полица № 0501-900-2014-00014/- за застраховане на работниците и служителите, индивидуализирани в приложения списък, вкл. З. Т., за описаните покрити рискове, вкл. смърт в резултат на трудова злополука; настъпила в срока на действие на застраховката трудова злополука, при която работникът Т. получава тежки изгаряния и травми, в следствие на които умира на 21. 11. 2014г.; излащане от ответника-застраховател на наследниците на починалото лице на застрахователно обезщетение в размер на 42 630 лева; осъждане на ищеца-работодател на основание чл. 200 КТ да заплати на преживялата съпруга на починалия вследствие на трудовата злополука Т. на обезщетение в размер на 99 342. 50 лева, а на всеки от тримата му низходящи - по 69 342. 50 лева, като е приспадната заплатената от застрахователя сума по договора за задължителна застраховка за риска „Трудова злополука“ от 42 630 лева и изпълнение от работодателя на задълженията му за плащане.

При тази фактическа обстановка решаващият съдебен състав стига до извод, че не е налице фактическия състав на неоснователното обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД, включващ липсата на основание за имущественото разместване, както и наличието на общ факт или група от факти, които обуславят обедняването на ищеца и обогатяването на ответника със спестените му за сметка на обеднелия ищец средства, при липса на пряка причинна връзка между тях. Счита, че извършеното от работодателя плащане не е осъществено при липсата на основание, тъй като той е изпълнил свое собствено задължение, регламентирано в чл. 200 КТ. Намира, че липса на основание не е налице и в отношенията между работодателя и застрахователя, предвид предмета на задължителната застраховка срещу риска „Трудова злополука“, който не включва професионалната отговорност на работодателя, а животът и здравето на бенефициера - работник или служител, както и целта на договора - в полза на увредения работник или на неговите наследници да бъде създадена допълнителна възможност за обезщетяване на вредите от настъпване на риска „Трудова злополука“. Излага аргументи, че застрахованите работници и служители, респ. техните наследици имат правото да изберат дали да се удовлетворят от уговореното в тяхна полза със застрахователния договор и до какъв размер. Въззивният съд излага мотиви, че при заплащане на обезщетението застрахователят изпълнява свое собствено задължение, произтичащо от застрахователното правоотношение, а не задължението на работодателя по чл. 200 КТ, като същото се отнася и при заплащане на обезщетението от работодателя - той изпълнява собственото си задължение, произтичащо от нормата на чл. 200 КТ, а не задължението на застрахователя. Обезпечителната функция на застрахователния договор по отношение отговорността на работодателя е ограничена в рамките на предвиденото в чл. 200, ал. 4 КТ намаляване на дължимото от него обезщетение, когато увреденият или правоимащите лица са получили плащания по него, но не се изразява в задължение на застрахователя да обезщети увредения вместо неговия работодател.

Решаващият съдебен състав стига до краен извод, че задължението на застрахователя, произтичащо от договора за задължителна застраховка, е задължение към увредения, респ. към неговите наследници, доколкото те са упражнили правата си по застраховката, а не към работодателя. Затова със заплащането на обезщетението по чл. 200 КТ работодателят не се е обеднил неоснователно, респ. застрахователят не се е обогатил за негова сметка със спестените му средства в размер на исковата сума. Приема, че не са налице фактите, посочени в ППВС №1/79г., които да доведат до извод за обогатяване на ответното дружество за сметка на обедняването на ищеца, което обуславя неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както и на акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение №1/19. 02. 2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

Поставените от касатора правни въпроси не са обуславящи за правния спор и по отношение на тях не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви, като обсъди и възраженията на страните е значим за изхода на спора, тъй като обуславя изводите на въззивния съд. Налице е общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени както в посочената от касатора съдебна практика, така и в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР№1 от 09. 12. 2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. С цитираната в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК съдебна практика по чл. 290 ГПК се приема, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните факти и обстоятелства и се е произнесъл по доводите на страните. Мотивите са ясни, логични и непротиворечиви, като наведените от касатора доводи представляват оплаквания за неправилност на съдебното решение поради необоснованост на изводите на решаващия съдебен състав, които не подлежат на обсъждане в настоящия етап на касаионното производство. Несъгласието на касатора с изводите на съда не представляват основания за допускане на решението до касационен контрол.

Вторият правен въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е общ и теоретичен, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на предявените искове. Решаващият съдебен състав е разгледал спора, като е съобразил постановките на ППВС №1/1979г., изяснил е елементите от субсидирания фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД и е изложил мотиви, че в конкретния случай не се доказва липсата на основание за имущественото разместване, както и наличието на общ факт или група от факти, които обуславят обедняването на ищеца и обогатяването на ответника със спестените му за сметка на обеднелия ищец средства, при липса на пряка причинна връзка между тях. Несъгласието на касатора с този извод представлява оплакване за необоснованост на изводите на съда, водещи до неправилност на съдебното решение, но не представлява основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Третият поставен от касатора въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е значим за изхода на спора. Дори да се приеме, че въззивният съд е обсъдил липсата на друг иск за защита на твърдените от ищеца субективни права в контекста на допустимостта на производството по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД, това не е обусловило решаващия му правен извод, че задължението на застрахователя, произтичащо от договора за задължителна застраховка „Трудова злополука“, е задължение към увредения работник, респ. към неговите наследници, доколкото те са упражнили правата си по застраховката, а не към работодателя, поради което със заплащането на обезщетението по чл. 200 КТ работодателят не се е обеднил неоснователно, респ. застрахователят не се е обогатил за негова сметка със спестените му средства от застрахователното обезщетение.

Четвъртият въпрос – дали е налице „неоснователно обогатяване“ по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, когато се спестяват на застрахователя някои необходими разходи, които той иначе е трябвало да понесе от собственото си имущество и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане, във връзка със задължителна застраховка „Трудова злополука“ на работниците и служителите, не е формулиран прецизно, не е достатъчно ясен и конкретен, а отговорът би бил хипотетичен. По принцип отговорът на въпроса дали е налице неоснователно обогатяване изисква преценка на конкретните факти и обстоятелства, наведени от страните и анализ на доказателствата по делото, което изключва характеристиката му на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Решаващият съдебен състав е изложил подробни и логични мотиви, че всяко от задълженията на страните по делото - на ищеца в качеството му на работодател, дължащ обезщетение по чл. 200 КТ и на ответника в качеството му на застраховател по застраховка „Трудова злополука“, дължащ застрахователно обезщетение, има своето собствено законно основание, като не може да се обоснове извод, че плащането на обезщетение по чл. 200 КТ от работодателя и неизплащането на застрахователно обезщетение от застрахователя представляват имуществено разместване без правно основание, произтичащо от общи факти, породили обогатяване на застрахователя и обедняване на работодателя.

По разноските:

Ответникът по жалбата има право на разноски за касационното производство в размер на 150 лева юриск. възнаграждение.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1126 от 05. 06. 2020г. по в. т.д. №3205/2019г. на Апелативен съд-София.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „АКЗ-Бургас“ ЕООД, [населено място] да плати на ЗАД „ОЗК Застраховане“, [населено място] сумата 150 лева разноски за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.