Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото В. Т. И. срещу решение № 1450/26. 11. 2018 г., постановено по възз. гр. дело № 2286/2018 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 2090/31. 05. 2018 г. по гр. дело № 1890/2018 г. на Пловдивския районен съд, като краен резултат са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу Историческия музей в гр. Перущица, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено със заповед № 57/10. 01. 2018 г. на кмета на [община], с която на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ – поради липса на необходимото образование или квалификация за изпълняваната работа, считано от 10. 01. 2018 г. е било прекратено трудовото правоотношение между страните; за възстановяването на жалбоподателката-ищца на заеманата преди уволнението длъжност „директор“ на ответния музей; и за осъждане на последния да заплати сумата 6 804 лв. – обезщетение за времето, през което е останала без работа – за периода 10. 01. 2018 г. - 10. 07. 2018 г., ведно със законната лихва, считано от 05. 02. 2018 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката И., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) има ли право работодателят да въведе по-високо изискване за заемане на длъжността „директор на общински музей“, а именно притежаване на научна степен „доктор“, въпреки императивно предвиденото в чл. 28, ал. 5, т. 1 от ЗКН, по-ниско изискване – висше образование с придобита образователно-квалификационна степен „магистър“; 2) има ли право работодателят, чрез промяна в длъжностната характеристика на изискванията за необходимото образование за заемане на длъжността „директор на общински музей“, да дерогира Класификатора на основните музейни длъжности и изискванията за тяхното заемане, утвърден със заповед № РД-09-102/23. 03. 2010 г. на министъра на културата, издадена на основание чл. 37, ал. 2 от ЗКН; 3) нормативно установеното изискване – условията за заемане на длъжността „директор на общински музей“ да бъдат съгласувани с Министерството на културата (МК) – чл. 8, ал. 5, изр. 2 от ЗЗРК, предполага ли предприето впоследствие изменение на изискването за необходимо образование за заемането на длъжността, отново да бъде съгласувано с МК по същия ред; респ. – ако новата длъжностна характеристика не е била изготвена и утвърдена по този ред, при липса на надлежно изменение, следва ли да се приеме, че е осъществен фактическият състав на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ; 4) при наведени доводи за злоупотреба с право, следва ли съдът да извърши преценка, дали новите изисквания за образование са въведени с оглед нуждите на работата, и в този смисъл – дали работодателят е действал добросъвестно; 5) при промяна на изискванията за образование и квалификация за заемане на определена длъжност, работодателят на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ ли следва да прекрати трудовия договор с неотговарящия на тях служител, или на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ; и 6) налице ли е основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ за прекратяване на трудовия договор, ако работникът или служителят не притежава необходимото образование или професионална квалификация за изпълнение на длъжността, когато: а) при сключването на трудовия договор изискванията за образование или професионална квалификация са били нормативно установени; и б) при предходно прекратяване на трудовия договор нормативно установените изисквания за образование или професионална квалификация не са изменени, но работодателят ги е завишил с новоутвърдена длъжностна характеристика. По отношение на третия правен въпрос жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като излага съображения този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на останалите правни въпроси жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд ги е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, и в тази връзка се позовава конкретни решения на ВКС. Жалбоподателката навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд не съобразил, че с нововъведеното от работодателя изменение в длъжностната характеристика било нарушено императивно установеното изискване в чл. 28, ал. 5, т. 1 от ЗКН.

О. И музей в гр. Перущица, в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел за установено по делото следното: Ищцата е работила на процесната длъжност „директор“ от 2013 г. Със заповед от 22. 03. 2016 г. тя е била дисциплинарно уволнена, но с влязло в сила съдебно решение това уволнение е признато за незаконно и отменено, и ищцата е възстановена на процесната длъжност. В изпълнение на съдебното решение, ищцата се е явила на работа по възстановеното трудово правоотношение на 10. 01. 2018 г., на която дата е била връчена (при отказ да я получи) длъжностна характеристика, утвърдена на 03. 07. 2017 г., с която за заемането на процесната длъжност работодателят е въвел изискване за висше образование степен „магистър“ и научна степен „доктор“ в областта на хуманитарните науки. С такава научна степен „доктор“ ищцата не разполага, поради което с процесната заповед № 57/10. 01. 2018 г. на кмета на [община], тя е била уволнена на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ.

При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ищцата за незаконосъобразност на процесното уволнение, по следните съображения: Изискванията за образование и професионална квалификация се въвеждат с нормативни актове, длъжностна характеристика или щатно разписание. Няма законова пречка работодателят да въведе изисквания за образование и квалификация, по-високи по степен от предвидените в законите и другите нормативни актове, предвид нуждите на предприятието. Преценката на работодателя за промяна в изискванията за заемане на определена длъжност е въпрос на целесъобразност. Същата може да бъде предмет на съдебен контрол само досежно евентуални нарушения на императивна правна норма, извършена злоупотреба с право или установяване на дискриминационен подход. Няма повелителни законови разпоредби, които да забраняват промяна на длъжностната характеристика за заеманата от ищцата длъжност по отношение изискването за образование и квалификация. Поради това с процесната заповед не са нарушени императивни законови разпоредби. Въззивният съд е приел за недоказана по делото и твърдяната от страна на жалбоподателката-ищца, злоупотреба с право от страна на ответника-работодател при уволнението, В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че установяването на твърденията за злоупотреба с права и дискриминационен подход е в тежест на ищцата. Приел е и че само по себе си, установеното по делото обстоятелство, че през месец февруари 2017 г. работодателят е обявил конкурс за заемане на процесната длъжност, при който не е въведено изискване за научна степен „доктор“, а пет месеца по-късно (през месец юли 2017 г.) такова изискване е установено с длъжностната характеристика, връчена впоследствие на ищцата при възстановяването на длъжността през месец януари 2018 г. (след отмяната на незаконното дисциплинарно уволнение), не сочи злоупотреба с права и дискриминационен подход при въвеждане на новите изисквания. Съдът е изложил и съображения, че за да се приеме за оборена презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 от КТ, ищцата следва да установи, че чрез предоставените му от закона средства – възможността за промяна на изискванията за заемане на длъжността, работодателят е целял единствено прекратяване конкретно на трудовото правоотношение с нея, и че въведените нови изисквания не са с оглед интереса и нуждите на работата, а именно с посочената цел. Въззивният съд е приел, че такива доказателства по делото липсват.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С определение № 191/07. 05. 2019 г. производството по настоящото дело е спряно до приключване на производството по тълк. дело № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС, като е прието, че в неговия предметен обхват на тълкуване попадат първият, петият и шестият правни въпроси, формулирани от страна на жалбоподателката.

В изложението си последната поддържа, че първият и вторият правен въпрос са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 3/20. 01. 2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че работодателят има право с длъжностните характеристики да променя изискванията за заемане на определена длъжност, когато същите не са определени с нормативен акт; както и че когато в трудовия договор и в заповедта за уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ е посочен код на длъжността на ищеца съгласно Националния класификатор на професиите и в последния са предвидени изискванията за заемане на длъжността, работодателят няма право да променя изискването за образователен ценз за заеманата от ищеца длъжност. В преобладаващата практика на ВКС (например: решение № 239/21. 05. 2012 г. по гр. д. № 799/2011 г. на IV-то гр. отд., решение № 321/31. 10. 2011 г. по гр. д. № 13/2011 г. на III-то гр. отд., решение № 192/14. 06. 2013 г. по гр. д. № 680/2012 г. на IV-то гр. отд., решение № 194/26. 07. 2016 г. по гр. д. № 891/2016 г. на IV-то гр. отд. и пр.) е прието противоположното разрешение, възприето и от въззивния съд по настоящото дело, а именно – че работодателят може да прецени какво образование и каква квалификация са необходими за съответната длъжност, като установи по-високи критерии от нормативно установените. В разясненията, съдържащи се в мотивите към т. 1А от тълкувателно решение (ТР) № 4/01. 02. 2021 г., постановено по посоченото по-горе тълк. дело № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС, също изрично е прието, че с оглед особеностите на конкретната работа и нуждите на предприятието, работодателят може да въведе по-високи изисквания за образование и квалификация за заемане на определена длъжност от нормативно установените. Тези разяснения на ОСГК на ВКС имат задължителен характер и с тях е преодоляно горното противоречие в по отм. ата практика на ВКС. Тъй като разрешението, възприето в обжалваното въззивно решение, е в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в посоченото тълкувателно решение, то по отношение на първите два правни въпроса, формулирани от жалбоподателката, не е налице наведеното от нея допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Именно поради това, че в подобни случаи, с нормативен акт законодателят установява минималните изисквания за заемане на определена длъжност, каквато е и разпоредбата на чл. 28, ал. 5, т. 1 от ЗКН, то императивът на тези правни норми се изразява в това съответният служител да отговаря на тези минимални изисквания (в този смисъл е и т. 1Б от ТР № 4/01. 02. 2021 г. на ОСГК на ВКС), без да има забрана той да притежава образование и професионална квалификация, по-високи от нормативно установените, нито има забрана работодателят по своя преценка да въвежда такива по-високи изисквания. С оглед на това, няма основание касационното обжалване да се допуска и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – по наведения от жалбоподателката довод за очевидна неправилност на въззивното решение.

В изложението си жалбоподателката поддържа, и че петият и шестият правен въпрос са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 295/09. 12. 2014 г. по гр. д. № 979/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ е налице когато още при сключването на трудовия договор работникът или служителят не притежава необходимото образование или професионална квалификация, а когато изискванията за тях са изменени след сключването на трудовия договор е налице основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ, поради което в тези случаи уволнението, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, е незаконосъобразно. В т. 2 от ТР № 4/01. 02. 2021 г. на ОСГК на ВКС, също е прието противоположното разрешение, а именно – че основание за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ е промяната на всички изисквания за заемане на длъжността, извън тези за образование и професионална квалификация. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено, че в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ промяната в изискванията се отнася конкретно до тези за образование и професионална квалификация, а в другата хипотеза по чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ – каквито и да са други професионални изисквания – трудов стаж, допълнителни нови знания и умения, но без да се променят изискванията за образование и професионална квалификация, т. е. – всички останали изисквания, необходими за изпълнението на трудовата функция. В същия смисъл са и останалите разяснения, дадени в мотивите към т. 1 и т. 2 от ТР № 4/01. 02. 2021 г. на ОСГК на ВКС. Тъй като приетото в обжалваното въззивно решение не е в противоречие, а е в съответствие и с тази задължителна практика на ВКС, не е налице наведеното от жалбоподателката допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване и по последните два правни въпроса в изложението,

По подобни съображения няма основание касационното обжалване да се допусне и по четвъртия правен въпрос в изложението към касационната жалба, по отношение на който жалбоподателката поддържа, че бил разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 235/04. 10. 2017 г. по гр. д. № 4531/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и цитираната в него практика на ВКС. В това решение е проследено именно развитието на практиката на ВКС по този правен въпрос, като е изтъкнато, че в по отм. ата практика се възприема положителен отговор на въпроса, но в осъвременената такава (решение № 71/24. 07. 2013 г. по гр. д. № 284/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 58/30. 07. 2015 г. по гр. д. № 2600/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС) се приема, че при наведени доводи за злоупотреба с право, за да обоснове (установи) нарушение по чл. 8, ал. 1 от КТ съдът преценява, не доколко работодателят има обективен интерес от промяна в изискванията за заемане на определена длъжност, а фактите и обстоятелствата, които обосновават твърдението на ищеца за злоупотреба с право. Правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение не са в противоречие, а са в съответствие и с тази осъвременена практика на ВКС.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по третия правен въпрос, формулиран в изложението на жалбоподателката, тъй като същият по никакъв начин не е обсъждан в мотивите към обжалваното решение, респ. – въззивният съд не е давал отговор на този въпрос. При това положение, последният не е обуславящ правните изводи на въззивната инстанция и е без значение за изхода на материалноправния спор по делото, поради което и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл и т. 1 от ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС). Настоящият съдебен състав намира и че този правен въпрос не е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, а именно – сумата 850 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1450/26. 11. 2018 г., постановено по възз. гр. дело № 2286/2018 г. на Пловдивския окръжен съд.

ОСЪЖДА В. Т. И. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Историческия музей в гр. Перущица с ЕИК 115186113 сумата 850 лв. (осемстотин и петдесет лева) – разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: