Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на П. Г. срещу решение №1241/25. 08. 2020 г., постановено по адм. д. 2750/2019 г. по описа на Административен съд-Варна (АС-Варна) и частна жалба на П. Г. против определение № 2315/28. 10. 2020 г., постановено по адм. д. 2750/2019 г. по описа на АС-Варна.
Касаторът обжалва съдебното решение като твърди, че е недопустимо и евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Изрично са наведени доводи, според които договорът му за кадрова военна служба е бил изменен по отношение на заеманата от него длъжност без това да е отразено изрично в договора или анекс към него, но това се е отразило върху срока му, от което се аргументира становище, че са налице предпоставките на чл. 172, ал. 1 от ЗОВСРБ (ЗАКОН ЗА ОТБРАНАТА И ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) (ЗОВСРБ), които са отречени от първата инстанция. С касационната жалба иска да бъде отменено обжалваното съдебно решение и вместо него да бъде постановено друго, с което бъде присъдено претендираното обезщетение в пълен размер. Съображения в подкрепа на твърденията и исканията са изложени в касационната жалба. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на другата страна.
В частната жалба се атакува определение, постановено по реда на чл. 248 от АПК като се твърди, че е неправилно, защото присъдените в негова тежест разноски са неправилно определени: юрисконсултско възнаграждение не е в нормативните граници, не съответства на фактическата и правна сложност на спора, а ответната страна на практика не е и представлявана от юрисконсулт в открито съдебно заседание пред първата инстанция.
О. В формирование 32300-Варна, редовно призовано за съдебно заседание, не изпраща представител и не изразява становище по жалбите. Не претендира разноски.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност и на двете жалби.
Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната и частната жалби са подадени от конституирано като страна лице, в срок и са процесуално допустими, а разгледани по същество са неоснователни по следните съображения:
С обжалваното решение №1241/25. 08. 2020 г., постановено по адм. д. 2750/2019 г. по описа на АС-Варна е отхвърлен иска, предявен от П. Г. против Военно формирование 32300-Варна за заплащане на сума в размер на 8005, 20 лева, представляваща обезщетение по чл. 172, ал. 1 от ЗОВСРБ за това, че е останал без работа за периода от 25. 05. 2017 г. до 13. 02. 2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, присъдени са и разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 730, 26 лв. в полза на ответната страна. Административният съд е приел, че ответникът не дължи обезщетение, защото не е налице фактическия състав на чл. 172, ал. 1 от ЗОВСРБ.
Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно.
Касационната жалба съдържа оплакване за недопустимост на съдебното решение, което не е изрично мотивирано, а при служебната проверка относно действителността и допустимостта на атакувания съдебен акт не се установяват пороци по смисъла на чл. 209, т. 1 и т. 2 от АПК. Съдебното решение е постановено в законен състав след сезиране от заинтересовано лице с претенция за заплащане на парична сума, а искът е подсъден на административните съдилища с оглед произхода на твърдяното за съществуващо вземане на ищеца и мотивите по т. 6 от Тълкувателно постановление № 2/2014 г. от 19. 05. 2015 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд и Общото събрание на съдиите от Гражданска колегия на Върховния касационен съд. В същия смисъл са и определение № 2379/13. 08. 2019 г., постановено по гр. д. № 1319/2019 г. по описа на Окръжен съд-Варна и определение № 8059/24. 06. 2019 г., постановено по гр. д. 6366/2019 г. по описа на Районен съд-Варна.
При правилно установена фактическа обстановка АС-Варна е обосновал законосъобразни правни изводи. В съответствие със събраните по делото доказателства административният съд е приел, че с решение № 607/21. 03. 2018 г., постановено по адм. д. 2368/2017 г. по описа на Административен съд-Варна, оставено в сила с решение № 2070/13. 02. 2019 г., постановено по адм. д. 7128/2018 г. по описа на Върховния административен съд, е прогласена за нищожна Заповед № ЛС-01-8/15. 06. 2017 г. на командир на военно формирование 32300-Варна за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение" и Заповед № ЛС-01-9/15. 06. 2017 г. за отчисляване от списъчния състав, защото са издадени след изтичане срока на договора за кадрова военна служба на 21. 05. 2015 г. и не е съществувало правоотношение, което да бъде прекратявано.
С рапорт от 10. 07. 2017 г. П. Г. е поискал да бъде освободен от военна служба, поради придобито право на пенсия при условията на чл. 69 от КСО. С. З №ЛС-01-2/08. 04. 2019 г. и Заповед №ЛС-01-5/08. 04. 2019 г. на командир на военно формирование 32300- Варна е прекратен договора за военна служба на П. Г., освободен е от длъжност и от военна служба, отчислен е от списъчния състав и е зачислен в запаса считано от 22. 05. 2015 г. като е разпоредено и да му бъдат изплатено еднократно парично обезщетение в размер на 20 брутни месечни заплати, изчислени към 21. 05. 2015 г. и еднократно парично доволствие в размер на 520 лв.
П. Г. е обжалвал тези заповеди, но жалбата му е отхвърлена с влязло в сила съдебно решение № 326/02. 12. 2019 г., постановено по адм. дело № 1144/2019 г. по описа на Административен съд - Варна, оставено в сила с решение № 10730/05. 08. 2020 г., постановено по адм. д. 2237/2020 г. по описа на Върховния административен съд.
При разглеждане на този спор също е прието, че срокът на договора за военна служба е изтекъл на 21. 05. 2015 г. при липса на отправено предложение от страните по договора за продължаването му като е без значение, че това обстоятелство е настъпило по време на висящ съдебен процес относно законосъобразността на заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“.
Претенцията за заплащане на обезщетение е за периода от 24. 05. 2017 г. до 13. 02. 2019 г. и се основава на влязлото в сила съдебно решение по адм. д. 2368/2017 г. по описа на АС-Варна, с което заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е прогласена за нищожна, а не на решение №1869/23. 09. 2015 г., постановено по адм. д.640/2015 г. по описа на Административен съд-Варна, оставено в сила с решение № 6437/23. 05. 2017 г., постановено по адм. д. 12736/2015 г. по описа на Върховния административен съд, с което е отменена Заповед ЛС№01-12/18. 10. 2013 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на П. Г..
При тези установени факти, а именно прекратяване на договора за кадрова военна служба считано от 22. 05. 2015 г., необсъждането на длъжностите, които са заемани от П. Г. не съставлява процесуално нарушение, защото тези обстоятелства са без правно значение и не са елемент от фактическия състав по чл. 172, ал. 1 от ЗОВСРБ.
Законосъобразно АС-Варна е зачел силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което е отхвърлена жалбата на П. Г. срещу заповедта за прекратяване на договора му с ответната страна, а описаните в касационна жалба твърдения имат значение към този спор, а не за възникване на задължение за заплащане на обезщетение. Изрично следва да бъде посочено, че в исковата молба и уточненията към нея ищецът е определил като фактическо основание на претенцията си съдебното решение за прогласяване за нищожна на заповед за налагане на дисциплинарно наказание и периода, за който претендира обезщетение, поради което АС-Варна не е обсъждал другото предходно съдебното решение, с което друга заповед за налагане на дисциплинарно наказание е отменена.
При определяне дължимостта на обезщетението решаващият съд е съобразил разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ЗОВСРБ, според която при отмяна на освобождаването от съда военнослужещият има право на обезщетение в размер на месечното му възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 6 месеца. В конкретния случая не е налице отмяна освобождаването на военнослужещия, за да възникне за него право на обезщетение за периода 25. 05. 2017 г. – 13. 02. 2019 г. В този период той не е оставал без работа поради освобождаване от длъжност, което да е отменено от съд. Във всички цитирани съдебни решения е прието за установено, че договорът за военна служба на П. Г. е прекратен считано от 21. 05. 2015 г. Като е достигнал до същия обоснован и законосъобразен извод, че не е налице основание за възникване на задължение за заплащане на обезщетение по чл. 172, ал. 1 от ЗОВСРБ, АС-Варна не е и изчислявал размер на обезщетението, за което са събрани доказателства за полагане на труд по друго правоотношение от П. Г. в относимия период. В този смисъл и доводите в касационната жалба относно разпределението на доказателствената тежест в процеса относно размера на обезщетението също не съставляват касационни основания за отмяна на съдебния акт.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение на АС-Варна е валидно, допустимо и правилно, като не са налице предвидените в чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК основания за неговата отмяна и следва да бъде оставено в сила.
С определение № 2315/28. 10. 2020 г., постановено по адм. д. 2750/2019 г. по описа на АС-Варна е оставено без уважение искането на П. Г. да бъде изменено съдебното решение в частта относно присъдените разноски в размер на 730, 26 лв. в полза на ответната страна. При определяне на размера на юрисконсултското възнаграждение съдът се е съобразил с действащата към този момент редакция на чл. 143, ал. 4 от АПК, според която когато съдът отхвърли оспорването или оспорващият оттегли жалбата, подателят на жалбата заплаща всички направени по делото разноски, включително минималното възнаграждение за един адвокат, определено съгласно наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) т. е. Наредба № 1/09. 07. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение (Наредбата). Според чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела с определен материален интерес възнаграждението е при интерес от 1000 до 5000 лв. – 300 лв. плюс 7 % за горницата над 1000 лв. и изчисленията на АС-Варна са в съответствие с това правило. Частният жалбоподател се позовава на разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от АПК, която препраща към ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ), но тя не е приложима към настоящия случай поради наличието на изричната различна уредба в АПК с различно съдържание. Уеднаквяване на уредбата за определяне на разноски в случаите, когато страна е представлявана от юрисконсулт е извършена с измененията в АПК, обн. ДВ, бр. 15/2021 г., които не са действащо право към датата на постановяване на атакуваното определение, поради което и не обуславя касационно основание за отмяната му. Видно от протоколите на проведените открити съдебни заседания военното формирование 32300-Варна е представлявано от юрисконсулт С. и твърденията, че не осъществявана реална защита не кореспондират с доказателствата по делото. Определеното от съда възнаграждение съответства и на фактическата и правна сложност на спора, включително на извършваните процесуални действия по изясняване на предмета на спора и събиране на доказателствата.
По изложените съображения частната жалба срещу определението по чл. 248 от ГПК също се явява неоснователна.
По водене на делото пред настоящата инстанция ответната страна не е направила разноски, не е представлявана от юрисконсулт, поради което с оглед изхода на спора, разноски не следва да бъде определяни.
По тези съображения, Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №1241/25. 08. 2020 г., постановено по адм. д. 2750/2019 г. по описа на Административен съд-Варна.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 2315/28. 10. 2020 г., постановено по адм. д. 2750/2019 г. по описа на Административен съд-Варна. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.