Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Ю. Б ”АД, [населено място] против решение № 126 от 29. 06. 2020г. по т. д.254/2020г. на Варненски апелативен съд.

Ответницата по касация – А. П. Х. е на становище за неоснователност на жалбата. По допускане до касационно обжалване развива доводи за противоречие в практиката по допустимостта на предявения иск по чл. 422 ГПК, в хипотеза на цедирано вземане от лице извън оправомощените да инициират заповедно производство.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

С решението, предмет на обжалване, е обезсилено решение №1220 от 30. 12. 2019г. по гр. д. №635/18г. на Варненски окръжен съд и е прекратено производството по делото, образувано по иск на „Ю. Б” АД с правно основание чл. 422 ГПК против А. П. Х. за признаване за установени вземанията на ищеца, присъдени със заповед за незабавно изпълнение № 8154/04. 10. 2017г. на ВРС. За да постанови обжалваният резултат, възивният съд е приел недопустимост на предявеният иск и на обосновалото го заповедно производство по реда на чл. 417 ГПК, поради това, че вземането по договора за потребителски кредит е било цедирано на ищеца от „Б. Р сървисиз“ АД, който не е сред изброените в чл. 417, т.2 ГПК субекти, имащи право на облекчена процедура по събиране на вземанията си. Развито е разбиране, че последващото обратно цедиране на вземането в полза на банката, с оглед това, че основанието за него вече не е договор за кредит, а осъществената цесия не й дава възможност да се ползва от заповедното производство, предвидено за лицата по чл. 417, т.2 ГПК, тъй като праводателят й не е банкова институция.Прието е още, че отделно от тези съображения, липсвало и формално съобщаване от цедента на длъжника за първата цесия. Съдът се е позовал на задължителна съдебна практика, обективирана в ТР ОСГТК№4/13, която е тълкувал в смисъл на дадено задължително указание за това, че когато вземането произтича от договор за цесия, цедентът следва да има особено качество на кредитор, съобразно чл. 417, т. 2 ГПК, съгласно което и цесионерът може да предяви вземането му по реда на заповедното производство.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв.Д.М. е поддържал, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Страната е развила общи съображения по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обсъждайки спора по същество, в контекста на оплакването, че не са съобразени и спазени от решаващия състав разпоредбата на 117 К РБ и нейната рефлексия върху правото на страните на защита на правата и интересите им. Поради това, че изложението по това основание не е съобразено с изискванията на неговия фактически състав, както и не е съобразено с изричните разяснения, дадени със задължителна тълкувателна практика/ т. 4 ТР ОСГТК № 1/09г./, като не е поставен и правен въпрос, то и наличие на същото не се обосновава от касатора.

В хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, страната е поддържала пряко противоречие с решение №58 от 17. 06. 2020г. по т. д. №1131/19г. на ВКС, ІІ т. о., с което е даден правен отговор на въпроса –„Налице ли е процесуалноправна легитимация на банката, в качеството й на кредитор по сключен договор за кредит, да предяви установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, след като вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение е било цедирано в полза на трето лице, а впоследствие отново придобито от страна на банката“. Този въпрос е релевантен и в разглеждания случай, като съобразно изложеното относно мотивите на въззивният съд, същият се е произнесъл в противоречие с изводите направени с тази практика от състава на ВКС относно наличие на активна процесуалноправна легитимация на банката да инициира заповедно производство по реда на чл. 417 ГПК и правните последици от валидно разгледаното и приключило със заповед за изпълнение заявление, изразени във възможност да предяви иск по чл. 422 ГПК.

По изложените съображения, разгледаната касационна жалба попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което следва да бъде допусната до касационно обжалване.

На основание чл. 18, ал. 2,т. 2 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 821. 94 лв.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 126 от 29. 06. 2020г. по т. д.254/2020г. на Варненски апелативен съд.

УКАЗВА на касатора – „Ю. Б”АД, [населено място], в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер от 821. 94лв, в противен случай производството ще бъде прекратено.

След изпълнение на указанието делото да се докладва за насрочване.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: