Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото – Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ) срещу решение № 260028/24. 02. 2021 г., постановено по възз. гр. дело № 450/2020 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е постановено следното: 1) потвърдено е първоинстанционното решение № 260421/21. 08. 2020 г. по гр. дело № 453/2011 г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от комисията-жалбоподател срещу малолетната М. К. Т. иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че наследодателят на малолетната ответница – К. Н. Т., починал на 21. 03. 2010 г., е извършил престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, във вр. с чл. 209, ал. 1 от НК (подробно описано); и 2) отменено е същото първоинстанционно решение № 260421/21. 08. 2020 г. в останалата част, имаща характера на определение, с която е прекратено производството по делото по предявения от комисията-касатор срещу малолетната ответница иск по чл. 28 от ЗОПДИППД отм. за отнемане в полза на държавата на имущество (подробно описано), за което се твърди да е придобито от престъпна дейност на наследодателя на малолетната ответница, и делото е върнато на първоинстанционния съд в тази част за произнасяне по същество по иска по чл. 28 от ЗОПДИППД отм..

При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на комисията-ищец е процесуално недопустима в частта срещу последната част на въззивното решение, с която е отменено първоинстанционното решение в частта му, имаща характера на преграждащо определение, с което е прекратено производството по делото в частта по иска по чл. 28 от ЗОПДИППД отм., и апелативният съд е постановил връщането на делото на първата инстанция. В тази негова част въззивното решение също има характера на определение, респ. – срещу тази негова част подадената касационна жалба има характера на частна такава. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК същата би била процесуално допустима, само ако първоинстанционното решение в частта му, имаща характера на преграждащо (прекратително) определение, беше потвърдено от въззивния съд. Случаят обаче не е такъв – същото е отменено в тази негова част, преграждаща развитието на първоинстанционното производство по делото по иска по чл. 28 от ЗОПДИППД отм. за отнемане на имущество в полза на Държавата, и делото е върнато от въззивната на първата инстанция за произнасяне по същество (т. е. – с решение) по този иск, поради което въззивното определение (нямащо преграждащ характер и инкорпорирано в случая във въззивното решение) не подлежи на касационен контрол. По така изложените съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената, недопустима нейна част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

В останалата част касационната жалба на КПКОНПИ е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, постановена по съществото на установителния иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от решението, поради необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на комисията-жалбоподател, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният процесуалноправен въпрос: при постановяване на решение, с което съдът се произнася относно наличието на престъпно обстоятелство по чл. 124, ал. 5 от ГПК, следва ли решаващият съд да обсъди всички събрани в хода на съдебното производство доказателства, без да се игнорират свидетелските показания на потърпевшите от подлежащото на установяване по делото престъпно обстоятелство, извършено от проверяваното лице, а именно – извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК. Касаторът сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага каквито и да било съображения, формулираният от него процесуалноправен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Малолетната ответница М. Т., представлявана от своята майка и неин представител по закон М. П. Б., в отговора на касационната жалба, подаден чрез назначения особен представител по делото адв. Р. М., излага становище и съображения, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.

Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, дадени с т. 4 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая, както вече беше посочено, от страна на касатора не са изложени никакви съображения в горния смисъл – посоченият от него процесуалноправен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Вместо това, в изложението към касационната жалба този въпрос се свързва единствено с конкретните оплаквания на жалбоподателя за необоснованост на въззивното решение и за допуснати от апелативния съд процесуални нарушения при обсъждането на свидетелските показания по делото, като според касатора те били „игнорирани“ от съда, което е залегнало и в постановката на въпроса. Така формулираният процесуалноправен въпрос по никакъв начин не кореспондира с мотивите към обжалваното въззивно решение, в които подробно са обсъдени и анализирани поотделно както всички събрани по делото свидетелски показания, включително тези на „потърпевшите“ от процесното престъпно деяние по чл. 209, ал. 1 от НК, според твърденията и доводите на касатора-ищец по делото, така и всички събрани по делото писмени доказателства, относими към спора по установителния иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК, като въззивният съд е извършил и съвкупна преценка на обсъдените от него гласни и писмени доказателства, предвид която е извел и крайния си извод за неоснователност на иска по чл. 124, ал. 5 от ГПК. Така постановеното въззивно решение е в пълно съответствие с трайно установената и неизменна дългогодишна практика на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, съгласно която въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на правния спор по делото, следва да извърши самостоятелна преценка на всички събрани доказателства в производството, които са относими за установяването на правно-релевантните факти по спора – в рамките, очертани с въззивната жалба. Тази константна практика на ВКС е формирана по реда на чл. 290 от ГПК, при точно и стриктно приложение на процесуалния закон, и е приложима за всички искови производства, включително за това по чл. 124, ал. 5 от ГПК, като същата не се нуждае от осъвременяване или промяна поради законодателни изменения или поради изменения на обществените отношения, нито пък се нуждае от прецизиране – конкретно относно производството по реда на чл. 124, ал. 5 от ГПК. Предвид така изложеното, настоящият съдебен състав намира, че процесуалноправният въпрос – така, както е и некоректно формулиран от страна на касатора, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, който не е „игнорирал“ свидетелските показания на „потърпевшите“ от процесното престъпно обстоятелство по чл. 209, ал. 1 от НК, поради което този процесуалноправен въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС), а още по-малко същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – съгласно цитираната по-горе т. 4 от ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС.

В заключение – касационното обжалване на въззивното решение – в подлежащата на такова обжалване негова част, постановена по иска по чл. 124, ал. 5 от ГПК, не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касатора общи и допълнителни предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, нито е налице основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция.

Независимо от изхода на касационното производство, настоящата инстанция не следва да се произнася по претенциите на страните за присъждане на разноски, тъй като настоящото определение по чл. 288 от ГПК не съставлява акт, с който изцяло да приключва делото в съответната инстанция, по смисъла на чл. 81 от ГПК. Разглеждането на делото продължава пред първоинстанционния съд – в частта му по иска по чл. 28 от ЗОПДИППД отм. (съгласно постановеното с необжалваемата и влязла в сила част на въззивното решение, имаща характера на определение), който съд е компетентен да се произнесе с решението си, и по тези претенции за разноските, направени в настоящото касационно производство – съобразно крайния изход на материалноправния спор по всички предявени по делото искове.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество срещу решение № 260028/24. 02. 2021 г., постановено по възз. гр. дело № 450/2020 г. на Варненския апелативен съд, – в частта му, имаща характера на определение, с която е отменено първоинстанционното решение № 260421/21. 08. 2020 г. по гр. дело № 453/2011 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е прекратено първоинстанционното производство по делото в частта му по иска по чл. 28 от ЗОПДИППД отм., и делото е върнато на първоинстанционния Варненския окръжен съд за произнасяне по същество по този иск; като ПРЕКРАТЯВА в същата част касационното производство по гр. дело № 1949/2021 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 260028/24. 02. 2021 г., постановено по възз. гр. дело № 450/2020 г. на Варненския апелативен съд, – в останалата част, постановена по същество по установителния иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК.

Разноски не се присъждат.

Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: