Производството е по чл. 274 ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на И. П. и И. П. против определение № 11939/01. 10. 2020 г. по гр. д.№ 2378/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на ищците, с правно основание чл. 248 ГПК, за допълване на въззивното решение, с присъждане на допълнително възнаграждение от 408 лева за процесуалния им представител, осъществявал представителство при условията на чл. 38 ал. 2 пр. второ ЗАдв. / безплатно /, предвид общо дължимо възнаграждение за представляването на двамата ищци от 8 260 лева, вместо определените от въззивният съд 7852 лева. Жалпоподателите оспорват съображенията на съда, че и при представителство по чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗАдв. възнаграждението се определя, съгласно правилата на Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но въз основа цената на иска и съобразно изхода по съществото на спора, т. е.: цената на иска определя приложимата хипотеза на Наредбата, с оглед определяне на дължимото при пълното му уважаване минимално адвокатско възнаграждение, но при присъждането му то съответно се коригира, съобразно уважената част от иска. Излагат се съображения за значимост на обстоятелството, че ищците не заплащат възнаграждение на представляващия ги по реда на чл. 38 ал. 1 ЗАдв. п. представител, а принципът за съразмерно на уважената претенция възмездяване е приложим само при понесени от страните разноски. Позовават се на определения на състави на ВКС, макар че същите не съдържат произнасяне по идентичен спор.

Ответната страна - ЗАД „ Б. В. И Груп „ – не е депозирала становище.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе настоящият състав съобрази следното:

С въззивното решение присъденото на ищците застрахователно обезщетение от първоинстанционния съд е намалено от 150 000 лева на 130 000 лева за всеки от двамата. С оглед уважената част от исковете на процесуалния представител на двамата, осъществявал представителството по чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗАдв. и в съответствие с ал. 2 на същата разпоредба, съдът е присъдил възнаграждение в общ размер от 7 852 лева / по 3 926 за всеки от тях /. Възнаграждението е определено като спрямо цената на всеки от исковете – 200 000 лева - е изчислено дължимото такова при пълното им уважаване, съгласно чл. 7 ал. 2 т. 5 от Наредба № 1 / 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и полученият размер е намален пропорционално, с оглед уважената част от претенциите. Жалбоподателите считат, че цената на исковете е без значение, а възнаграждението на процесуалния им представител следва да бъде определено с оглед уважения размер на всеки от исковете, в случая отново попадащ в чл. 7 ал. 2 т. 5 от Наредбата. Без прилагане на принципа за пропорционалност, минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на 4 130 лева / 3530 + 2 % от 30 000 или 600 лева / или общо за двамата ищци – 8 260 лева. Получава се разлика от 408 лева, чието допълнително присъждане е поискано по реда на чл. 248 ГПК, съответно отказано от въззивния съд.

Частната жалба е неоснователна.

Съгласно чл. 38 ал. 2 пр. първо ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Според чл. 38 ал. 2 пр. второ ЗАдв., съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36 ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.

Разпоредбата действително не сочи методология за определяне на дължимото в тази хипотеза - дали се съобразява минималния размер според клауза от Наредбата, в обхвата на която попада цената на иска и така определеното възнаграждение се намалява пропорционално, с оглед уважената част от иска, или се прилага минималния размер, според клауза от Наредбата, в обхвата на която попада уважения размер на иска. От тази липса, обаче, не следва неприложимост на общия принцип за определяне на дължимото адвокатско възнаграждение и в хипотеза на безплатно процесуално представителство. Няма основание – нито в чл. 38 ал. 2 ЗАдв., нито в други кореспондиращи правни норми – за тълкуване в смисъл - че за определяне на дължимото от насрещната страна във всяка от двете хипотези – договорено възмездно и безплатно процесуално представителство - следва да се прилага различна методика и съответно отговорността на осъдената страна да се съизмерява по различен начин, а не единствено с размера, в който би дължала възмездяване на разноски от адвокатско възнаграждение при договорено и платено такова от спечелилата страна. Чл. 38 ал. 2 ЗАдв. не предвижда задължителна възмездимост на адвокатския труд в случаите на поето безплатно процесуално представителство, а само като функция от осъждане на насрещната страна за разноски, аналогично на договорена с оглед резултата възмездност. Поради това са несъстоятелни доводите на жалбоподателите, че в случаите на възмездно договорено представителство процесуалният представител би получил по-голямо от възнаграждението, което получава при поето безплатно такова. Поемайки безплатно процесуално представителство адвокатът поема да осъществява на свой риск защитата, аналогично на риска, който поема страната, възлагайки възмездно процесуално представителство и с оглед който същата подлежи на възмездяване. Същевременно, дължимото възнаграждение не е във фиксираните в Наредбата минимални размери, а е определимо съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, в размер не по-нисък от минималните размери по Наредбата. Действителната фактическа и правна сложност, обаче, е адекватно преценима само с оглед предмета на спора като цяло и очаквания обхват на дължима защита. Крайният резултат е от значение за разпределяне отговорността за разноски, но на база изначално определените за дължими такива, с оглед действителната фактическа и правна сложност на спора. Самите минимални размери, в различните разпоредби на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, са основани на презумптивна сложност, вкл. с оглед цената на иска / чл. 7 ал. 2 /, затова и цената на иска, при парично оценими претенции, следва да бъде изначалния критерий за определяне на приложимите, за определяне на дължимото възнаграждение и в хипотезите на процесуално представителство по чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗАдв., минимални размери.

С оглед така възприетото, атакуваното определение следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 11939/01. 10. 2020 г. по гр. д.№ 2378/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение предявената от И. П. и И. П. молба, с правно основание чл. 248 ГПК, за изменение на решение № 11572/16. 07. 2020 г. по гр. д.№ 2378/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта му с характер на определение, с което ЗАД „Б. В. И Груп„ АД е осъдено да заплати на адв. П. С. възнаграждение, за осъществявано във въззивна инстанция процесуално представителство по чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗАдв., в размер на 7 852 лева, на основание чл. 38 ал. 2 пр. второ ЗАдв..

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: