Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във вр. с чл. 121 и чл. 124 от ЗДСл (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ) /ЗДСл/.
Образувано е по касационната жалба на изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" - [населено място] /ДФЗ/, подадена чрез пълномощника му юрисконсулт Т. Л., против решение № 5214/21.07.2015 г. постановено по адм. дело № 5348/2014 г. на Административен съд София-град /АССГ/. С последното е отменена негова заповед № 402/30.04.2014 г. за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" на С. Г. Д. - главен експерт в дирекция "Инвестиционни схеми за подпомагане" при ДФЗ. В касационната жалба са наведени подробни оплаквания за неправилност на решението, по които се претендира отмяната на обжалвания съдебен акт, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът С. Г. Д., чрез процесуалния си представител адвокат С. С., оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение, като правилно, да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Представителят на Върховната административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима.
С решение № 5214/21.07.2015 г. по адм. дело № 5348/2014 г. на АССГ, по жалбата на С. Д., е отменена заповед № 402/30.04.2014 г. на изпълнителния директор на ДФЗ за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" на основание чл. 90, ал. 1, т. 5, във вр. с чл. 89, ал. 2, т. 1, и при спазване на изискванията на чл. 91, чл. 93, ал. 1, чл. 94, ал. 1, чл. 96, ал. 1 и чл. 97, ал. 1 ЗДСл. За да постанови атакувания от касатора резултат, съдът след подробно и детайлно обсъждане на заповед № 402/30.04.2014 г. е стигнал до извода, че наказващият орган, е компетентен да я издаде, но не е спазил установената форма на акта и е допуснал съществено процесуално нарушение на административнопроизводствените правила. Прието е, че дисциплинарно наказващият орган не е изложил мотивите, по които счита, че Д. следва да бъде уволнена, нито е посочил кои норми на Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация е следвало да бъдат съблюдавани. Изтъкнато е, че не е спазена разпоредбата на чл. 91 ЗДСл налагаща съобразяване на тежестта на нарушението и настъпилите от него последици за държавната служба или гражданите, формата на вината на държавния служител, обстоятелствата, при които е извършено нарушението и цялостното служебно поведение на С. Д.. Според АССГ от органа не са индивидуализирани изпълнителните деяния по смисъла на чл. 97, ал. 1, т. 4 ЗДСл, а са изложени общо формулирани твърдения за неизпълнение на служебни задължения и неспазване правилата на Кодекса, изразяващи се в неспазване на установеното в ДФЗ работно време. В заповедта е посочено, че Д. не се е явявала на работното си място за периоди от 22.10.2013 г.-24.01.2014 г. и 27.01.2014 г.-04.02.2014 г., без да са конкретизирани датите и периодите с начален и краен час, през които лицето е отсъствало от работа. Съдът в съдебно заседание е изслушал показанията на свидетели по делото, но не е кредитирал същите, приемайки ги за недостоверни и непълни, поради това, че служителите не са били ежедневно в службата, а имали използван законоустановен отпуск. Поради това, приел заповедта за незаконосъобразна, при което я е отменил. Така постановеното решение е неправилно.
С оглед установените по делото обстоятелства и след цялостно изяснена фактическа обстановка, административният съд е направил необосновани крайни изводи, и постановил решението си в противоречие с приложимия материален закон. Налице са касационни основания за отмяна на решението в обжалваната част по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК.
Незаконосъобразно решаващият състав приема, че заповедта е издадена в нарушение на императивното изискване на чл. 97, ал. 1, т. 4 ЗДСл. Същата съдържа описание на извършеното от служителя нарушение, датата и мястото, където е извършено, и доказателствата, които го установяват. Описаните в нея фактически обстоятелства, обосноваващи издаването й сочат конкретните действия или бездействия, които служителят е допуснал в нарушение на служебните си задължения. От изложеното в заповедта става ясно в какво се изразява конкретно нарушението, извършено от Д. - системно закъсняване за работа, осъществено в периоди 22.10.2013-24.01.2014 г. и 27.01.2014-04.02.2014 г. Неправилно е направеното от решаващия състав отбелязване, че формулираните в административния акт твърдения са твърде общи и не са индивидуализирани в достатъчна степен. Изрично в заповедта е посочено, че с поведението си Д. е нарушила разпоредбата на чл. 23 ЗДСл и чл. 6, ал. 1 и чл. 11 от Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация. Предвид това и установените по време на дисциплинарното производство обстоятелства, настоящият състав приема, че правилно дисциплинарно наказващият орган е приел, че служителят е допуснал нарушение на служебните си задължения по чл. 23 ЗДСл и чл. 11 от Кодекса - да спазва установеното работно време и да го използва за изпълнение на възложените му задължения, съставляващо дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 89, ал. 2, т. 1 ЗДСл. Наред с горното, необосновани са изводите на АССГ, че Д. е отсъствала от работа, защото е била на медицински прегледи. Събраната в хода на съдебното производство медицинска документация от САГБАЛ "Д-р Щ." и Медицински център "Надежда репродуктив" в по-голямата си част са били неотносими към спора, тъй като касаят дати, попадащи извън периодите от време, за който е наложено дисциплинарното наказание. Представеното заявление с разрешен отпуск за периода 02.12-09.12.2012 г. на Д., пък е отчетено от административния орган. От друга страна, по делото не са представени доказателства, установяващи, че лицето своевременно е уведомило работодателя си или Д. съвет за здравословните си проблеми. Документите от медицинските заведения са изискани чак при разглеждане на делото, от което следва, че дисциплинарно наказващият орган не е могъл да знае и не е бил уведомен за системните закъснения на служителя и причините за тях. В своя защита Д. е посочила, че за част от закъсненията е уведомявала прекия си ръководител, но ангажираните в тази насока гласни доказателства не подкрепят тези й твърдения. Дори да се приеме съществуването на такъв неформален ред, същият не може да преодолее нормативно установените правила за спазване на работното време и използването му за изпълнение на служебните функции и задачи. Данните по административната преписка категорично налагат извода, че служителят не е предупредил прекия си началник, нито някой от останалите ръководители за поетия личен ангажимент и необходимостта да отсъства за определено време на посочените дати от работното си място във ведомството. Не могат да бъдат възприети и доводите, че служителят е компенсирал отсъствието си през част от работното време с оставането си на работа до късно вечерта. Работното време в ДФЗ е установено нормативно с разпоредбата на чл. 56, ал. 1 от Устройствения правилник на ДФЗ, поради което служителите са длъжни да осъществяват възложените им дейности в неговите рамки. От друга страна по делото са представени разпечатки за първо влизане и последно излизане от сградата на ДФЗ на Д., които не са обсъдени от първоинстанционния съд и видно от които, последната системно/ежедневно е закъснявала за работа. Ето защо нерегламентираното отсъствие на служителя от работното място през част от работния ден без уважителни причини и без разрешение на съответния ресорен ръководител правилно е подведено към нормата на чл. 89, ал. 2, т. 1 ЗДСл. Определянето на вида дисциплинарно наказание за извършеното нарушение от служителя е в кръга на предоставената на органа по назначаването дискреционна власт, поради което не подлежи на съдебен контрол за законосъобразност.
Следва да се отбележи, че противно на приетото от първоинстанционния съд в случая не е допуснато нарушение и на чл. 91, ал. 1 ЗДСл. Предвид изискването за мотивиране на акта и съобразявайки нормата на чл. 91 ЗДСл, визираща критериите при определяне на вида и размера на дисциплинарното наказание, а именно – тежестта на нарушението и настъпилите от него последици за държавната служба или за гражданите, формата на вината на държавния служител, обстоятелствата, при които е извършено нарушението и цялостното служебно поведение на държавния служител, се налага безспорно изводът, че в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е необходимо да бъде обоснован вида и размера на наложеното наказание. Съгласно ТР № 16/1975 г. на ВС, ППВС № 4/1976 г., ТР № 4/2004 г. на ОС на ВАС и ТР № 1/2006 на ВАС, както и според утвърдената съдебна практика по въпроса за мотивирането на административните актове, не е налице основание за отмяна, когато мотивите не са изложени в самия завършващ административното /дисциплинарното/ производство акт, а в друг, отделен документ. Няма пречка обосновката да предхожда издаването на акта и да се съдържа в документ, съставен с оглед предстоящото издаване на административния акт. В дисциплинарните производства по ЗДСл. функция на такъв подготвителен документ притежава решението на дисциплинарния съвет, така че дори и дисциплинарно наказващият орган да не е изложил мотиви в заповедта по чл. 97, ал. 1 ЗДСл, тя се счита за мотивирана, ако такива се съдържат в решението на дисциплинарния съвет. В настоящия случай дисциплинарно производство е приключило с доклад на Д. съвет, в който са обсъдени обстоятелствата по чл. 91, ал. 1 ЗДСл, от което следва, че издаденият административен акт е мотивиран. В заповедта изрично са обсъдени критериите при определяне на вида на наложеното дисциплинарно наказание по чл. 91 ЗДС, като се има предвид, че тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение, обосновава и вида на наложеното дисциплинарното наказание. Фактът, че С. Д. е получила положителна оценка при ежегодното атестиране на служителите в държавната администрация, не променя характера и тежестта на извършените дисциплинарни нарушения, както твърди АССГ.
Неоснователно е и твърдението на ответника в настоящото производство, че Д. е уволнена за допуснати нарушения по преписки за просрочени инвестиционни кредити. Процесната заповед е издадена само за нарушенията, свързани със системното закъсняване за работа, а не за качеството и количеството на свършената работа. Дисциплинарното производство действително е било образувано и по повод работата на служителя, но след представения от Д. писмен отговор и изслушването й от Д. съвет, възраженията й в тази връзка са приети - заповедта не съдържа такова основание за налагане на дисциплинарното наказание.
Не намира основание и твърдението, че заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е издадена след изтичане на срока по чл. 94, ал. 1 ЗДСл, съгласно който дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от два месеца от откриването на нарушението и не по-късно от една година от извършването му. Двумесечният срок от откриване на нарушението е започнал да тече от датата, на която материалите по приключилото дисциплинарно производство са представени на административнонаказващия орган, което е станало на 17.04.2014 г., когато на изпълнителния директор на ДФЗ е изпратено решението на Д. съвет, заедно с цялата административна преписка. Поради това следва да се приеме, че оспорената заповед е издадена при спазване на 2-месечния срок от откриване на нарушението.
По изложените съображения, обжалваното решение следва да се отмени, като вместо него се постанови друго, с което да се отхвърли като неоснователна жалбата на С. Д. против заповед № 402/30.04.2014 г. на изпълнителния директор на ДФЗ.
По делото е направено искане от процесуалния представител на ДФЗ за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. С оглед изводите нанастоящия състав, то се явява основателно. Поради това и на основание чл. 143 АПК във вр. с чл. 8, ал. 3 във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, С. Д. следва да бъде осъдена да заплати на ДФЗ сумата от 200 лв за юрисконсултско възнаграждение.
Предвид горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 5214/21.07.2015 г., постановено по адм. дело № 5348/2014 г. по описа на Административен съд София-град И В. Н. П.:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. Г. Д. от [населено място], против заповед № 402/30.04.2014 г., издадена от изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие".
ОСЪЖДА С. Г. Д. от [населено място],[жк], [улица], ЕГН [ЕГН], да заплати на Държавен фонд "Земеделие" сумата от 200 /двеста/ лева за юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно.