Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Н. О „Местни данъци и текси“ при [община] срещу решение №392/25.06.2015г. по адм. д. № 214/2015г. по описа на Административен съд Пазарджик. Въвежда касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК – неправилно приложение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Прави искане за отмяна на обжалваното съдебно решение и постановява на друго, с което да се отхвърли жалбата на [фирма], [населено място], срещу Акт за установяване на задължения по декларация № АУ000022/08.04.2013г. и Акт за установяване на задължения по декларация № АУ000023/08.04.2013г., издадени от старши инспектор при Отдел „Местни данъци и такси“ при [община], потвърдени от Н. О „МДТ“ при [община].

Ответникът по касационната жалба, [фирма], [населено място], в писмен отговор, оспорва касационната жалба като неоснователна.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е допустима, като падедана в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес, срещу съдебен акт по чл. 208 АПК.

При служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция приема, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, а по същество – правилно.

Въведените в касационната жалба възражения за допуснати съществени процесуални нарушения са общи и не сочат конкретни допуснати от съда такива.

Производството пред Административен съд Пазарджик е образувано при връщане на делото от Върховен административен съд за ново разглеждане при съобразяване с мотивите досежно правилното приложение на материалния закон и обосноваване на изводите от правна страна.

Въз основа на събраните относими, допустими и необходими доказателствени средства, съдът е установил фактическа обстановка, която се споделя от касационната инстанция.

Спорът между страните по отношение на Акт за установяване на задължения по декларация № АУ000022/08.04.2013г., издаден от старши инспектор при Отдел „Местни данъци и такси“ при [община], потвърден от Н. О „МДТ“ при [община] касае определеният данък недвижими имоти /ДНИ/ за 2013г.; а спорът между страните досежно Акт за установяване на задължения по декларация № АУ000023/08.04.2013г., издаден от старши инспектор при Отдел „Местни данъци и такси“ при [община], потвърден от Н. О „МДТ“ при [община] касае определената такса битови отпадъци /ТБО/ за 2013г.

По отношение на Акт за установяване на задължения по декларация № АУ000022/08.04.2013г., издаден от старши инспектор при Отдел „Местни данъци и такси“ при [община]:

Спорът между страните е в частта относно определения ДНИ за 2013г.:

И пред касационната инстанция, основното възражение на жалбоподателя е, че имотът не представлява земеделска земя. Твърди, че след като върху земята е построена оранжерия и след като за имота е одобрен ПУП и обособено УПИ – за оранжерия, след като земята попада извън урбанизираната територия – същата има функция за производство и е с предназначение по чл. 8, ал. 1, т. 1 ЗУТ, а не по чл. 8, ал. 1, т. 2, както неправилно бил приел съда.

Касационната инстанция не приема тези изводи на касатора:

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, с която се определят, подлежащите на облагане имоти, предвижда, че с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Съответстващ на приложимата норма е изводът на съда, че нормата определя две групи имоти: 1. сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания и 2. поземлени имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон.

Правилен е извода на съда, че въведеното с § 30 от ПЗР на Закон за изменение и допълнение на ЗОЗЗ (ЗАКОН ЗА ОПАЗВАНЕ НА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ ЗЕМИ) (ДВ, бр. 39/2011 г.) допълнение към текста на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ – „и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон“ касае единствено втората група поземлени имоти, които са извън строителните граници на населените места и селищните образувания. Приложението на чл. 50, ал. 6 ППЗОЗЗ с оглед годината на построяване на сградите в имота – 1967г., изключва изискването за промяна на предназначението по реда на ЗОЗЗ.

Имотите, включени в строителните граници на населените места, т. е. в урбанизираните територии, не се считат за земеделски земи по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, според който земеделски земи по смисъла на този закон са тези, които са предназначени за земеделско производство и не се намират в границите на урбанизираните територии, определени с ПУП, или околовръстен полигон; не са включени в горския фонд; не са застроени със сгради на промишлени или други стопански предприятия, почивни или здравни заведения, религиозни общности или други обществени организации, нито представляват дворове или складови помещения към такива сгради.

По делото безспорно се установява, че процесният имот представлява поземлен имот с идентификатор 55155.27.164 по КККР, землището на [населено място], като същият е извън строителните граници на [населено място]. За имота е одобрен ПУП-ПР и ПЗ, като е обособен УПИ № – за оранжерии.

Спорът между страните е: 1. Дали според одобрения подробен устройствен план за имота, същият има предназначение по чл. 8, т. 1 ЗУТ; 2. Ако земята е земеделска – дали построената върху нея оранжерия има характер на строеж по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗМДТ.

Първоинстанционният съд е приел, че според одобрения ПУП земята се обособява за оранжерия, поради което и не е налице предназначение по смисъла на чл. 8, ал. 1, т. 1 ЗУТ. Изводът на съда е правилен. Касационната инстанция не приема възражението на касатора досежно извода на същия, че приемайки, че имотът има предназначение по смисъла на чл. 8, ал. 1, т. 2 ЗУТ, съдът „приравнява оранжерията на нива“. Изброяването в чл. 8, ал. 1, т. 2 ЗУТ не е изчерпателно. Правилен е изводът на съда, че оранжерийната конструкция не е сграда, а представлява временно преместваемо съоръжение, което не променя предназначението на земята под нея, която остава земеделска. В тази насока, касационната инстанция приема за правилен извода на административния съд досежно характера на земята като земеделска. При приложение на чл. 10, ал. 3 ЗМДТ, съдът правилно е приел, че не се облагат с данък земеделските земи, с изключение на застроените земи - за действително застроената площ и прилежащия й терен. При определяне на дължимия ДНИ, съдът правилно е приел, че ДНИ се дължи за 11-те сгради в имота /застроена площ от 1510 кв. м. /и прилежаща им площ /10 процента прилежащ терен – 151 кв. м./ - или общо 1661 кв. м., като е изключил съществуващите на място оранжерии. Правилни са изводите на административния съд, че при възприетия девети вариант от заключението на вещите лица, земята на поземления имот с идентификатор 55155.27.164 е земеделска, с изключение на действително застроената площ и прилежащия терен на 11-те сгради без оранжерията, като в тази хипотеза дължимият данък възлиза на 122.95лв. /ДО х 1, 7 промила – 72 326.07 х 1, 7 промила – 122, 95 лв./

Като е приел, че процесният имот е урегулиран с одобрен и влязъл в сила ПУП, но извън строителните граници на населеното място и останал земеделски по характер, поради което е приложил чл. 10, ал. 3 ЗМДТ, първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон, изменяйки обжалвания АУЗД № АУ000022/08.04.2013г. в обжалваната му част за 2013г. за ДНИ, като е намалил размера на същия в частта за главницата от 6 654.77лв на 122.95лв.

По отношение на Акт за установяване на задължения по декларация № АУ000023/08.04.2013г., издаден от старши инспектор при Отдел „Местни данъци и такси“ при [община]:

Спорът между страните е в частта относно ТБО за 2013г.:

Съгласно чл. 62 ЗМДТ таксата се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. Размерът на ТБО се определя по реда на чл. 66 ЗМДТ за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. По силата на чл. 63 ЗМДТ за имоти, намиращи се извън районите, в които общината е организирала събиране и извозване на битови отпадъци, се събира такса за ползване на депо за битови отпадъци и/или за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване като границите на районите и видът на предлаганите услуги по чл. 62 в съответния район, както и честотата на сметоизвозване се определят със заповед на кмета на общината и се обявяват публично до 31 октомври на предходната година.

Случаите, в които не се събира ТБО по отделни компоненти са определени в чл. 71 ЗМДТ и това са: 1. такса за сметосъбиране и сметоизвозване, когато услугата не се предоставя от общината или ако имотът не се ползва през цялата година и е подадена декларация по образец от собственика или ползвателя до края на предходната година в общината по местонахождението на имота; 2. такса за поддържане чистотата на териториите за обществено ползване – когато услугата не се предоставя от общината; 3. такса за обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци – когато няма такива.

Правилен е изводът на първоинстанционния съд досежно указаната тежест на доказване и последиците от нея. В тежест на ответника по спора е да докаже предоставянето на услугите по всеки от компонентите.

Правилен е изводът на административния съд, че таксата битови отпадъци не е данък. Нейната дължимост не се поражда само и единствено от наличието на установена в закон правна връзка между недвижим имот и съответния правен субект – чл. 11 ЗМДТ. Законодателят изисква, освен наличието на правна връзка между недвижимия имот и правния субект по смисъла на чл. 11 ЗМДТ, и фактическо престиране и ползване на услугата в отделните компоненти.

В действителност, в своите решения Върховният административен съд многократно е приемал и приема, че с оглед на различното съдържание на трите вида услуги по чл. 62 ЗМДТ и на различните цели, които общината преследва чрез предоставянето на тези услуги, законодателят е въвел изисквания, които определят кога услугите са предоставени и кога се счита, че са ползвани.

Първата от трите услуги по смисъла на чл. 62 ЗМДТ е услугата по сметосъбиране и сметоизвозване и тя се предоставя от общината на конкретния правен субект.

Правилно административният съд е приел, че доказателствената тежест е на органа и същият трябва да докаже фактическото престиране на услугата.

Престирането на услугата по първия компонент е фактическо основание–един от релевантните юридически факти, при осъществяването на които възниква задължението за таксата. Съгласно чл. 170, ал. 1 АПК във вр. с §2 ДОПК доказателствената тежест за фактическите основания е на органа.

Правилен е изводът на съда, че заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 във връзка с чл. 62 ЗМДТ не доказва престиране на услугата. Представените от ответника Протоколи за извършена и приета работа от почистващата фирма – концесионер от 2013г. са в насока извършване на дейностите по пункт 1 и пункт 2 само върху територията на [населено място] като населено място. Процесният имот не фигурира и в одобрения график за ръчно почистване на улиците през 2013г. По делото не са представени и доказателства за функциониране на депо или друго съоръжение за обезвреждане на отпадъци.

Решението на общинския съвет и заповедта на кмета на общината по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ са правни предпоставки за предоставяне на услугите по чл. 62 ЗМДТ, които общината трябва да осигури наред с фактическото престиране на услугата, за да възникне задължение за такса.

Тъй като в случая не са представени доказателства за всеки от елементите, релевантни за доказване на дължимостта, обоснован е изводът на Административен съд Пазарджик за недоказана дължимост на таксата за процесния имот за 2013г.

Като правилно решението на Административен съд Пазарджик следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на спора, на ответника по касационната жалба се дължат разноски в размер на 500лв, заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №392/25.06.2015г. по адм. д. № 214/2015г. по описа на Административен съд Пазарджик.

ОСЪЖДА [община] да заплати на [фирма], Е.[ЕИК] сумата от 500лв, представляващи разноски пред касационната инстанция.

Решението е окончателно.