Производството е по гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ П. срещу решение № 791/21.04.2015 г. на Административен съд Пловдив по адм. д. № 2814/2013 г., с което е отменен ревизионен акт № 161301379/30.05.2013г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – П. в частта, с която на [фирма] са определени задължения по ЗДДС в резултат на отказано право на приспадане на данъчен кредит в размер 24 566.67 лева. Касаторът сочи опущения на първостепенния съд в процеса на доказване и търси противоречие с материалния закон на позицията за неправомерно извършена с РА корекция по чл 78, ал. 1 ЗДДС в данъчен период м. 11.2011 г. Иска отмяна на обжалваното решение, а имплицитно и отхвърляне на оспорването срещу съответната част от РА. Претендира деловодни разноски.

Ответникът по касация [фирма] не изразява становище по касационната жалба.

Заключението на прокурора е за основателност на жалбата.

Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното:

Пред АС Пловдив е оспорен ревизионен акт № 161301379/30.05.2013г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – П. в частта относно установените в тежест на [фирма] допълнителни задължения за ДДС в данъчен период м. 11.2011 г. в резултат на основана на чл. 78, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС корекция на ползван данъчен кредит по издадена от [фирма] фактура № 22/31.08.2011 г. Корекцията е в размер 24 566.67 лева и е изчислена като разлика между стойността на данъка по фактурата 40 000 лева и данъкът по издадените към фактурата КИ №№ 62/30.11.2011 г. и 63/01.12.2011 г. /съответно 13 333.33 лева и 2 100 лева/. По разбирането на органите по приходите връщането на част от авансово платените суми през м. 11.2011 г. и обяснението на управителя на ревизираното дружество за неосъществена доставка на торове и препарати за растителна защита сочи на разваляне на доставката в този данъчен период и е дължима корекция на размера на ползвания данъчен кредит, респ. намаляване на правото на приспадане на данъчен кредит с размера по неиздадения документ по чл. 115 и чл. 116 ЗДДС. В РД се отбелязват пороци във формата на фактура № 22 заради липсата на описание на предмета на доставката, което изключва правото на приспадане на данъчен кредит. С РА е начислена лихва върху сумата 2 100 лева за времето от изтичането на срока за извършване на корекцията по чл. 78, ал. 1 ЗДДС до посочването на КИ № 63 в СД за м. 12.2011 г. на 11.01.2012 г.

С оспореното решение административният съд е отменил РА в обжалваната част. Според съда от факта на възстановяване от доставчика на част от авансово платените суми по фактура № 22 не следва извод за разваляне на доставката и не е осъществено основанието за корекцията на ползван данъчен кредит по чл. 78 ЗДДС. В същото време в данъчен период м. 11.2011 г. не е ползван данъчния кредит по тази фактури, поради което не може да се откаже частично за сумата 24 566.67 лева. Решението е правилно.

Противоречащо на материалния закон е установяването с РА на задължения за ДДС на две взаимно изключващи се основания. Корекцията по чл. 78, ал. 1 ЗДДС предполага, че правото на приспадане на данъчен кредит съществува и е надлежно упражнено, затова и предпоставките за правната промяна са юридически факти настъпили след ползването на данъчния кредит – изменение в данъчната основа, разваляне на доставката или промяна на вида ѝ. Промяната се извършва в периода на осъществяване на правопроменящия юридически факт /чл. 78, ал. 2 ЗДДС/. Ако правото на приспадане на данъчен кредит е упражнено неправомерно, то тогава средството за преодоляване на засягащото фиска поведение на ДЗЛ е корекцията на декларирания със СД резултат за този период с изключване на стойността на ползвания кредит.

Фактура № 22/31.08.2011 г. е за авансово плащане без да са конкретизирани елементите на бъдещата доставка /не са определени стоките – в договора от 30.08.2011 г. общо са посочени препарати за растителна защита/, поради което ДДС не е изискуем /вж. т. 28 от решението на СЕС по дело С-549/11/, начисляването му по чл. 86, ал. 1 ЗДДС е било недължимо и с арг. от чл. 70, ал. 5 ЗДДС правото на данъчен кредит за неправомерно начисления данък не възниква. Затова и при упражнения данъчен контрол органът по приходите е следвало да промени задължението на ДЗЛ за съответния данъчен период в съответствие с чл. 126, ал. 3, т. 2 ЗДДС, а не да коригира размера на неправомерно ползвания данъчен кредит в последващ данъчен период.

Праволното първоинстанционно решение следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 791/21.04.2015 г. на Административен съд Пловдив по адм. д. № 2814/2013 г. Решението е окончателно.