Образувано е по жалба на Н. Б. Л. от [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Д. К., срещу чл. 3 и 4 от Наредба за определяне на цени на земеделските земи, приета с ПМС № 118 от 26.05.1998 г., обн. в ДВ, бр. 64 от 1998 г. с последно изменение и допълнение, ДВ, бр. 50 от 2011 г.
В жалбата се твърди, че оспорените текстове противоречат на чл. 4, ал. 1 и чл. 17, ал. 1 от Конституцията на Р. Б. За обосноваването на тези твърдения се сочи, че с оспорените текстове е въведена рестрикция относно собствениците на земеделските земи. На следващо място Н. Л. твърди, че оспорената наредба е в противоречие с чл. 17 от Х. на основните права на Европейския съюз за справедливо и своевременно обезщетяване на понесената загуба. За обосноваване на твърдението Н. Л. сочи, че определеното му обезщетение като наследник на реституирана собственост върху земеделска земя, не било справедливо и в пъти по-малко от пазарната цена на бившия имот, определена според приложеното заключение на вещото лице. Сочи, че определеният метод за обезщетяване по реда на наредбата е единственият метод за този вид обезщетяване за земи, които попадат в урбанизираната територия, който изключвал приложението на средните пазарни цени. Това било в противоречие с принципа на пазарната икономика, което от своя страна противоречало на чл. 17 от Х. на основните права на Европейския съюз.
Н. Л. твърди, че с отмяната на чл. 5 от Наредба за определяне на цени на земеделските земи и приложението към него, който е регламентирал прилагането на пазарен аналог при оценяването на земеделските земи, се създавал дискриминационен ред от страна на държавата, за плащане на обезщетенията на собствениците, с възстановено право на собственост върху земеделски земи в урбанизираните територии. По този начин бил нарушен и чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз, защото макар да било предвидено право на жалба срещу определения размер на обезщетението, това право не можело да се реализира ефективно, поради предварително установения дискриминационен режим.
На последно място се твърди, че оспорените текстове от Наредба за определяне на цени на земеделските земи, наричана само „Наредбата” били в противоречие с чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. По изложените съображения жалбоподателят моли, да се отменят като незаконосъобразни оспорените текстове от Наредбата.
Ответните страни – Министерския съвет на Р. Б и министърът на земеделието и храните, чрез процесуалните си представители оспорват жалбата. Намират я за неоснователна по съображения, които излагат в представените писмени бележки, с почти идентично съдържание. Процесуалният представител на Министерския съвет претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Участвалият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Прокурорът счита, че в хода на съдебното производство не се е доказало противоречие на оспорените текстове от Наредбата с чл. 4, ал. 1 и чл. 17, ал. 1 от Конституцията, включително и международноправните актове. Предлага жалбата да се отхвърли.
Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение намира жалбата за процесуално допустима. Тя е подадена от лице, което е доказало правния си интерес от оспорването, съобразно приложените съдебни решения по реституция на земеделската земя. Според чл. 187, ал. 1 АПК оспорването на подзаконовите нормативни актове е безсрочно. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:
Съгласно чл. 114 от Конституцията на Р. Б (КРБ) Министерският съвет приема постановления, разпореждания и решения. С постановления приема правилници и наредби. Според чл. 6, т. 1 от ЗНА (ЗАКОН ЗА НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ) (ЗНА) Министерският съвет издава постановления, когато приема правилници, наредби или инструкции. Наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен. – чл. 7, ал. 2 ЗНА.
Наредба за определяне на цени на земеделските земи е приета с ПМС № 118 на МС от 1998 г., което многократно е изменяно и допълвано, а постановлението е издадена въз основа на законовата делегация на чл. 36, ал. 2 от ЗСПЗЗ (ЗАКОН ЗА СОБСТВЕНОСТТА И ПОЛЗВАНЕТО НА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ ЗЕМИ) (ЗСПЗЗ). Към делото са приложени доказателствата, които сочат на спазването на реда за приемане на Наредбата, включително и постановленията, с които тя е изменяна. От това следва, че цялата наредба е издадена от компетентен орган, в кръга на законовата му делегация и при спазване на установения ред.
Според чл. 35, ал. 1 ЗСПЗЗ обезщетяването на собствениците на земеделските земи, които подлежат на възстановяване по този закон, когато собствеността не може да се възстанови по другите начини, определени със закон, се извършва с поименни компенсационни бонове.
Според чл. 36, ал. 1 общинските служби по земеделие определят паричния размер на дължимите обезщетения и броя поименни компенсационни бонове, които се полагат на правоимащите лица по чл. 35, ал. 1. Според ал. 2 на същия член, размерът на обезщетенията по ал. 1, включително за земеделски земи, включени в границите на урбанизираните територии, се определя по реда на наредба, приета от Министерския съвет. А според § 5 ПЗР на Наредбата, тя е издадена на основание чл. 36, ал. 2 ЗСПЗЗ и чл. 41, ал. 1 от Правилник за прилагане на ЗСПЗЗ. От това следва, че нормите на Наредбата, включително и тези, с които се определя размерът на обезщетението за земеделски земи, включени в урбанизираните територии на населените места, в които собствеността върху земеделските земи реално не може да се възстанови, са приложими.
От приложените доказателства по делото от страна на жалбоподателя се установява, че собствеността върху земеделските земи на неговите наследодатели е възстановена, но тя реално не може да се върне, защото попада в урбанизирана територия, поради което общинската служба по земеделие е определила паричен размер на обезщетение и съответния му брой поименни компенсационни бонове. Правното основание за това е включването на правото на обезщетение в кръга на чл. 1, т. 1 от Наредбата.
В чл. 2 от Наредбата е посочено, че цените на земеделските земи изразяват цената в левове на декар в зависимост от началните цени, диференцирани според техния статут, местоположение и други икономически фактори.
В чл. 3 от Наредбата е определен размерът на началната цена на декар, според размера на капитализираната поземлена рента, съобразно категориите на земеделските земи и пазарните условия в страната. От таблицата към нормата е видно, че категорията на земеделската земя е разделена на десет вида и един вид - некатегоризируема земя, с посочената начална цена на декар. Определена е и бонификация според бониететния бал на земеделските земи с ориенталски тютюн и тези с картофи.
В чл. 4 е посочена началната цена и диференциацията й чрез коефициенти за: площ на имота; поливност - при наличието на предпоставките, визирани в т. 2; отстояние от основни пазари; отстояние от морските плажове; начин на измерване на отстоянието и относно имоти, граничещи с път с трайна настилка (без автомагистрали). Ал. 2 и 3 на чл. 4 са свързани с начина на изчисляване на тези корекционни коефициенти.
Началните цени, както и коефициентите за диференциране по чл. 3 и 4 от Наредбата са посочени изрично. Те са свързани само с качествата на земите, като земеделски и характерът им като такива е предмет на оценяване. По този начин е спазено изискването обезщетяването за земите, да е съответно на тяхното състояние в един минал момент, този на включването им в ТКЗС или ДЗС. Наредбата определя само методиката за определяне на размера на дължимите обезщетения. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с нея, не означава, че Наредбата е незаконосъобразен подзаконов нормативен акт. Тя се прилага за всички обезщетения, включени в обхвата на чл. 1 от нея, в т. ч и за обезщетенията по чл. 10б, ал. 1 и 3 ЗСПЗЗ. Няма различен метод за определяне на паричния размер на обезщетяване между отделните групи, посочени в обхвата й.
Първото твърдение в жалбата е, че чл. 3 и 4 от Наредбата противоречали на чл. 4, ал. 1 КРБ. Според него Р. Б е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната. Между оспорените текстове на Наредбата и посочената норма от основния закон няма противоречие, защото Наредбата е издадена въз основа на законова делегация и в изпълнение на чл. 114 от Конституцията и чл. 6, т. 1 и чл. 7, ал. 2 ЗНА.
Относно твърдението за противоречието между оспорените текстове от Наредбата и чл. 17, ал. 1 от Конституцията има влязло в сила решение № 6303 от 1.08.2001 г. постановено от петчленен състав на Върховния административен съд по адм. д. № 2080/2001 г. По аргумент от чл. 193, ал. 2 АПК то има действие по отношение на всички, поради което е недопустимо повторното му разглеждане.
Следващото оплакване в жалбата е, че оспорените чл. 3 и 4 от Наредбата противоречали на чл. 17 от Х. на основните права на Европейския съюз. Чл. 17 от Х. е свързан със защитата на правото на собственост върху имуществото и възможността всеки да се ползва от него, когато законно го е придобил. Възстановяването на правото на собственост не е предмет на оспорените текстове с Наредбата, а е предмет на ЗСПЗЗ, поради което позоваването на чл. 17 от Х. е неоснователно, защото с Наредбата не се разрешава въпросът с правото на собственост, а с нея се създава методика за определяне на размера на паричното обезщетяване за земеделските земи, собствеността върху която е възстановена, но реално не може да се върне, защото земята попада в урбанизирана територия. Определянето на размера на обезщетяването е за земите със статута, който са имали към момента на включването им в ТКЗС или ДЗС.
Твърдението за противоречието на оспорените текстове от Наредбата с чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз е също неоснователно. Видно е от представените писмени доказателства, че жалбоподателят е имал възможност да получи съдебна защита на правата си, а обстоятелството, че той счита, че размерът на обезщетението е несправедлив, не означава липсата на възможност за съдебна защита.
Недопустимо за разглеждане е и твърдението, че с отмяната на чл. 5 от Наредбата, извършено с § 2 от ПМС № 228 от 2002 г., се създава дискриминационен ред от страна на държавата за заплащане на обезщетения на собствениците на земеделските земи. По същото оспорване има постановено решение № 359 от 11.01.2007 г. от петчленен състав на Върховния административен съд, по адм. д. № 6627/2006 г., поради което и от аргумент на чл. 193, ал. 2 АПК оспорването е недопустимо.
Последното оплакване относно противоречието на оспорените текстове от Наредбата с чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е също неоснователно. Както вече се посочи, реституционните претенции на жалбоподателя са били разгледани от различните по степен съдилища в страната, поради което той е упражнил изцяло и в пълен обем правото си на съдебна защита.
По изложените съображения жалбата е неоснователна, поради което следва да се отхвърли.
Искането на процесуалния представител на Министерския съвет за присъждане на юрисконсултско възнаграждение следва да се уважи на основание чл. 143, ал. 4 АПК, приложим според чл. 78, ал. 8 ГПК. Жалбоподателят следва да заплати на Министерския съвет юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.,. определено на основание чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл. 193, ал. 1 АПК настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ оспорването От Н. Б. Л. на чл. 3 и чл. 4 от Наредба за определяне на цени на земеделските земи, приета с ПМС № 118 от 26.05.1998 г., обн. в ДВ, бр. 64 от 1998 г., с последно изменение и допълнение, ДВ, бр. 50 от 2011 г.
ОСЪЖДА Н. Б. Л. от [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет., ап., адвокат Д. К., да заплати на Министерския съвет на Р. Б разноски в размер на 300 (триста) лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред петчленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.