Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от Я. И. М. – гражданин на И., срещу Решение № 2448 от 08.04.2015 г., постановено по адм. дело № 12427/2014 г. по описа на Административния съд С.-град.

Касаторът релевира доводи за неправилност на обжалваното съдебно решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че първоинстанционния съд не е обсъдил всички правнорелевантни факти и обстоятелства и иска отмяна на съдебното решение.

Ответникът – зам.-председателят на Държавната агенция за бежанците при МС (ДАБ) не изразява становище по касационната жалба.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в законоустановеният срок, от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно. Разгледана по същество същата е неоснователна.

С обжалваното решение Административен съд София-град, е отхвърлил като неоснователна жалбата на Я. И. М. срещу Решение № 8470 от 24.11.2014 г. на зам. председателя на ДАБ, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 8 и чл. 75, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 9 от Закон за убежищата и бежанците (ЗУБ) й е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Съдът е приел, че обжалваният административен акт e издаден от компетентен орган, в установената от закона писмена форма, при спазване на процесуалните правила и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Решението е правилно.

Първоинстанционният съд е формирал обосновани изводи, които се споделят напълно от настоящия съдебен състав. При постановяването на обжалваното решение не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Въз основа на формираните обосновани изводи административният съд е приложил правилно материалния закон.

При проведените интервюта с чужденецът в ДАБ, същият нееднократно е посочил, че не е преследван в родината си поради своята етническа принадлежност, раса, религия, принадлежност към определена социална група или партия, или поради политическо убеждение.

В хода на съдебното производство е установено, че чужденецът е изложил единствено общи твърдения, че не желае да живее и да воюва заедно с членовете на И. държава. Самият той не е получавал заплахи. Като основни причини за нежеланието си да се завърне в И. оспорващият сочи липсата на работа и съществуващата мизерия. Във връзка с това, правилен е изводът на първоинстанционния съд, че в случая се касае за поведение свързано в търсене на икономически по-добър живот в Европейския съюз, а не за лице, което обосновава страх от преследване в родината си. Икономическото и финансово положение на страната по произход, както и нежеланието на чужденеца да воюва заедно с И. не са основание за предоставяне на статут на бежанец. Поради това не може да се приеме, че е налице някоя от визираните в ал. 1 на чл. 8 от ЗУБ хипотези. В този смисъл е основателен изводът на съда, че не са налице предпоставките на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ за предоставяне на бежански статут на чужденеца.

Правилен е също изводът на първоинстанционният съд, че не са налице предпоставките на закона и по чл. 9 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. Установената фактическа обстановка не дава основания да се приеме, че жалбоподателя, е бил принуден да отпътува от И. поради реална опасност от тежки посегателства, тъй като напускането на страната се дължи изцяло на икономически причини. В тази насока съдът е направил обстоен анализ на хипотезата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, в която основание за предоставяне на хуманитарен статут е налице и когато чужденецът е принуден да напусне или да остане извън държавата си по произход, тъй като в тази държава е изложен на реална опасност от тежки и лични заплахи срещу живота или личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт.

Настоящата инстанция споделя изцяло извода на първоинстанционния съд, че жалбоподателя не отговаря на изискванията за предоставяне на хуманитарен статут. Не може да се приеме, че е лице, което може да търси субсидиарна закрила съгласно чл. 15, буква „в” от Директива 2004/83/Е0, тъй като не са налице сериозни и потвърдени основания да се смята, че ако се върне в страната си по произход, съществува реална опасност от тежки посегателства спрямо него, така както са определени в чл. 9, ал. 1 от ЗУБ и чл. 15 от Директивата. От представената по делото справка № 01-10290 от 25.08.2015 г. на дирекция „Международна дейност“ към ДАБ, относно ситуацията в южен И., и по-конкретно за възможността за вътрешно разселване там и в автономната област И. К., се установява, че обстановката по сигурността в тези области е стабилна.

В настоящият случай оспорващият не е представил доказателства, а и не твърди, че е бил лично засегнат с оглед специфични за него лични обстоятелства и предвид обстановката в И.. Същевременно, както правилно е посочено в адиминстративното решение, оспорващият има възможност да живее при родителите си в И. К., където обстановката е значително по-спокойна и спрямо него не би била налице заплаха от безогледно насилие. Сложната ситуация в И. сама по себе си не представлява основание за предоставяне на хуманитарен статут, ако не се съпътства от обстоятелствата по чл. 9 от ЗУБ, при наличието на които се предоставя хуманитарна закрила.

Следва да бъде отбелязано и това, че лицето не твърди, че принадлежи към някоя социална или религиозна група, която е обект на преследване от радикални групировки или от силите за сигурност, нито е арестуван и измъчван, като не е имал проблеми с властите. Наред с преценката на държавата по произход се преценяват и фактите, свързани с личното положение на касатора. Я. И. М. не е получавал лични заплахи срещу живота и личността си, като твърденията му за липса на работа и съществуващата мизерия, както и нежеланието му да воюва са извън приложното поле на ЗУБ.

Първоинстанционният съд правилно е приел, че изложените от кандидата причини за нежеланието си да се върне в страната по произход, не са обусловени от страх от преследване, по смисъла на чл. 8, ал. 1 и чл. 9 от ЗУБ, съответно решението на зам.-председателя на ДАБ, за законосъобразно, при което не е допуснал твърдените от касатора нарушения.

По изложените съображения решението на Административния съд С.-град, като правилно следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд – трето отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2448 от 08.04.2015 г., постановено по адм. дело № 12427/2014 г. по описа на Административния съд С.-град Решение не подлежи на обжалване.