Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на А. Я. К., с адрес в [населено място], обл. П., представлявана от адв. В. Д., против въззивно решение № 526 от 30 декември 2019 г., постановено по в. гр. д. № 874/2019 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което е потвърдено решение № 314 от 9 октомври 2019 г., постановено по гр. д. № 837/2019 г. по описа на районния съд в [населено място], за отхвърляне на предявените от К. против “Арена хотелс“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], искове за признаване за незаконно на дисциплинарното уволнение, извършено със заповед № 73/15.07.2019 г., и за заплащане на обезщетение за оставането без работа поради незаконното уволнение за период от един месец, считано от 15.07.2019 г., и в полза на работодателя са присъдени разноски.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че във въззивното производство е било накърнено правото на защита на жалбоподателката, тъй като не бил връчен препис от отговора на въззивната жалба и така тя била лишена от възможността да направи съответни възражения срещу доводите на насрещната страна. Възразява се, че въззивният съд неправилно e оставил без уважение искането на ищцата за допускане до разпит на двама свидетели, като приел за неоснователни твърденията, че към момента на подаване на исковата молба тя не е знаела имената на лицата, които на 14.07.2020 г. са организирали поставянето на съоръженията за изстрелване на фойерверки на покрива на хотела. Сочи се, че поради неправилна преценка на доказателствата по делото съдът е приел, че процесното нарушение на трудовата дисциплина обосновава налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание, като не били съобразени обстоятелствата, при които то е извършено, цялостното поведение на К. при осъществяване на трудовите функции, както и чистото дисциплинарно минало. Твърди се, че поведението на служителката е провокирано от наложилата се през годините практика ежегодно при закриване на празниците на културата в [населено място] да има заря от покрива на хотел „Здравец“, като през предходните години ищцата е била на смяна, когато служителят на общината е връщал ключа и това никъде не е било отбелязвано; от това следвало, че практиката в хотела през последните четири години била да се предоставя достъп до покрива на хотела за подготвяне на празничната заря, без да се проверяват документите за самоличност и регистриране на лицето, подготвящо съоръженията, което се доказвало от свидетелските показания по делото. Не било отчетено, че ищцата е признала вината си за извършеното нарушение; че в случая не бил налице умисъл като форма на вината, което следвало да се вземе предвид при преценката относно тежестта на нарушението. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК се поставят въпроси от приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и се поддържа становище за наличие на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

В решението е прието за установено, че ищцата е заемала при ответника длъжността „администратор хотел” в хотел „Здравец“, [населено място], по безсрочно трудово правоотношение. Съгласно длъжностната характеристика, едни от основните задължения на ищцата са били да не допуска физически достъп на неоправомощени лица до служебните помещения, да следи за правилно водене на регистърните книги и точно записване на данните от документите за самоличност на външни лица, да не предоставя пособия за достъп (контролни чипове/ключове) без писмено разрешение от управителя на хотела. Установява се, че в Правилник за организацията на дейността и вътрешния трудов ред на работодателя е предвидено допускането на външни лица да става само при съпровождане от служител на дружеството, след легитимация на рецепция и разрешение от ръководството с цел намаляване риска от инциденти и увеличаване на сигурността. Трудовото правоотношение между страните по спора е прекратено със заповед № 73/15.07.2019 г. на управителя на „Арена хотелс“ ЕООД на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, вр. чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ, и вр. чл. 187, ал. 1, т. 3 и т. 7 КТ. Наказанието е наложено за това, че на 14.07.2019 г., на работното си място - рецепцията на хотел „Здравец“, служителката не е спазила основни длъжностни задължения: да проверява данните от документите за самоличност и регистрира външни лица, намиращи се на територията на хотела; нарушила е системите за сигурност, като допуснала непознати лица и им предоставила ключ от таванските помещения на хотела; не е поискала разрешение и не е уведомила управителя, нито друго служебно лице за причините, наложили това действие. Във връзка с допуснатото нарушение са поискани писмени обяснения от ищцата, която е посочила, че към края на смяната е дошъл човек, който трябвало да постави съоръжения за изстрелване на фойерверки; че му позволила да се качи, да ги постави и да остави след това ключа на рецепцията; че малко по-късно дошли двама души, облечени като военни, които искали да проверят как са поставени съоръженията, като тя ги упътила и малко след това те напуснали хотела; че до края на смяната човекът с фойерверките си тръгнал, а тя уведомила нощната смяна, че ще има заря от покрива на хотела и после да заключат, и си тръгнала. В дадените по реда на чл. 176 ГПК обяснения пред въззивната инстанция ищцата е посочила, че познава лицата, на които е дала ключа, като не отрича, че никой от ръководството не е знаел за предприетите от нея действия, които обстоятелства се потвърждават от останалите доказателства по делото. Въз основа на тази фактическа обстановка е прието, че наказанието е наложено от работодателя законно: след като са били искани обяснения от работника; при спазване на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ и при доказано нарушение на трудовата дисциплина - в нарушение на служебните си задължения ищцата е допуснала до служебни помещения в хотела външни лица, без да провери данните им и да ги запише, като им е предоставила ключ за достъп до покрива на хотела, без да ги придружи или да поиска разрешение от управителя на хотела за предприемане на тези си действия. Въззивният съд е счел поведението на ищцата за лекомислено, тъй като от него биха могли да настъпят вредни последици за работодателя и е била налице реална опасност от такива, доколкото внесените от външните лица предмети са взривоопасни, като е установено, че в нито един момент ищцата не е предприела действия за осигуряване на сигурността в хотела; поради това е прието, че тежестта на нарушението, въпреки липсата на данни за предходни наказания, обуславя налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. По тези съображения исковете за отмяна на дисциплинарното наказание и за присъждане на обезщетение са отхвърлени като неоснователни.

Касационният съд приема, че поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.

В касационната жалба се поставят въпроси, касаещи възможността да се заявяват пред въззивната инстанция нови факти и да се сочат доказателства в случаите, когато това не е сторено пред първата инстанция. Пита се: нарушена ли е разпоредбата на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, като е отказано да се допуснат исканите гласни доказателства, и така въззивната инстанция е ограничила доказателствените усилия на жалбоподателката да установи обстоятелства от значение за изхода на спора, и недопускането на гласни доказателства от въззивния съд, които уволненият работник или служител не е могъл да узнае, посочи и представи до подаване на исковата молба, ограничава ли доказателствените усилия на уволнения работник или служител да установи обстоятелствата от значение за изхода на спора. Тази група въпроси се основава на оплакванията на касаторката, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд е оставил без уважение доказателственото й искане за допускане разпита на двама свидетели (лицата, които на 14.07.2019 г. са поставили съоръженията на покрива на хотела). В тази връзка се поддържа, че към момента на подаване на исковата молба самоличността на тези лица не е била известна на ищцата, и с отказа на въззивния съд да допусне тези гласни доказателства, се ограничила възможността за изясняване на фактите от значение за изхода на спора, относими към преценката на обстоятелствата по чл. 189, ал. 1 КТ. По въпроса относно преклузията за сочене на нови факти и доказателства пред въззивния съд е формирана практика по чл. 290 ГПК на ВКС (решение № 877 по гр. д. № 3374/2008 г., II г. о.; решение № 70 по гр. д. № 5100/2014 г., III г. о. решение № 556 по гр. д. № 1019/2009 г., II г. о. и др.), съгласно която в чл. 266, ал. 2 ГПК са определени само две групи доказателства, които могат да се събират пред въззивния съд: доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани (чл. 266, ал. 2 ГПК); и доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила (чл. 266, ал. 3 ГПК). В случая въззивният съд е констатирал, че от изслушаните пред първата инстанция показания на свидетелката А. (майка на ищцата) се установява, че ищцата е познавала въпросните лица, тъй като те всяка година правили зарята на покрива на хотела. Поради това е прието, че не са налице предпоставките на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, който извод съответства на посочената практика на ВКС.

Поставя се и въпрос относно задължението за мотивиране на съдебния акт съгласно разпоредбите на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 272 ГПК. Доколкото в случая въззивният съд не е възползвал от възможността да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, в частта относно приложението на чл. 272 ГПК въпросът се явява неотносим. В останалата му част същият е обуславящ, но не се констатира отклонение от константната практика, че съдът дължи обсъждане на всички доказателства по спора и доводите на страните, като изложи собствени мотиви. В обжалваното решение окръжният съд е извършил самостоятелен анализ на доказателствения материал, като е изложил собствени мотиви относно въведените от въззивницата оплаквания за непропорционалност на наложеното дисциплинарно наказание.

Въпросът налице ли е неизпълнение на възложената работа по смисъла на чл. 187, т. 3, съответно т. 7 КТ, предвид конкретните задължения, заложени в длъжностната характеристика на уволненото лице, и съответния правилник за вътрешния трудов ред в светлината на конкретния казус, не е правен такъв по смисъла на разясненията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, тъй като предполага касационният съд да съобрази фактите по спора, което не може да бъде извършено още в процедурата по чл. 288 ГПК за селекция на касационните жалби.

Поставят се и следните въпроси, свързани с приложението на чл. 189, ал. 1 КТ: когато от извършеното нарушение липсват реални вредни последици за работодателя, а само е била налице реална опасност за живота и здравето на хората, поради практика, наложена от самия работодател, следва ли работникът или служителят да носи дисциплинарна отговорност за това нарушение, и ако да, намалява ли се тежестта на извършеното нарушение за работника или служителя; чистото дисциплинарно минало на уволнения работник, неговото обективно и субективно отношение спрямо извършеното нарушение, съпоставени с обстоятелствата, при които е извършено нарушението и с поведението на работника или служителя, не обуславят ли по-ниска степен на тежестта на нарушението, съгласно критериите по чл. 189, ал. 1 КТ. В случая не се констатира отклонение от трайно установената практика на ВКС (в т. ч. сочените от касаторката решение № 305 по гр. д. № 620/2009 г., III г. о., решение № 112 по гр. д. № 5348/2014 г., III г. о. и решение № 593 по гр. д. № 4690/2008 г., II г. о.), според която дисциплинарното наказание се определя по преценка на работодателя, като преценката следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение. Преценката на критерия тежест на допуснатото нарушение по чл. 189, ал. 1 КТ следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение. За тежестта на нарушението от значение е характерът на изпълняваната работа, степента на отговорност на възложените трудови функции, значимостта на неизпълнение на трудовите задължения с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, субективното отношение на работника или служителя към неизпълнението, както и дисциплинарното му минало. При спор относно законността на наложено дисциплинарно наказание съдът извършва съдебен контрол по довода за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение. В случая въззивният съд е извършил тази преценка въз основа на установените по делото факти. Изложени са съображения, че е налице неизпълнение на основни за длъжността задължения; че с поведението си ищцата обективно е застрашила сигурността на хотела, предвид обстоятелството, че е допуснала внасянето на взривоопасни предмети, без да уведоми ръководството и да спази установените от работодателя процедури за допускане на външни лица до служебните помещения. Поради това въззивната инстанция е приела, че наложеното наказание съответства на процесното нарушение на трудовата дисциплина, въпреки липсата на предходни дисциплинарни наказания.

Жалбоподателката поддържа още, че поставените по-горе въпроси обосновават извод за очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане до разглеждане по съществото на спора пред ВКС, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, както и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика. Нито една от сочените хипотези не се установява. Ето защо касационното обжалване не се допуска и по това последно поддържано основание.

При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторените по договор за правна защита и съдействие разноски от 500 лева.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 526 от 30 декември 2019 г., постановено по в. гр. д. № 874/2019 г. на окръжния съд в гр. Пазарджик.

ОСЪЖДА А. Я. К., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплати на „Арена хотелс“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 500, 00 (петстотин) лева разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: