Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Д. Й. М. срещу решение № 37519/06.11.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 15995/2018 г. на Софийския градски съд (СГС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на първоинстанционното решение № 512220/22.10.2018 г. по гр. дело № 790/2017 г. на Софийския районен съд (СРС), предявеният от жалбоподателката срещу Прокуратурата на Р. Б (ПРБ), иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 2 400 лв. до пълния му предявен размер от 5 400 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика от 3 000 лв., считано от 06.01.2014 г. до окончателното изплащане, претендирана като обезщетение за имуществени вреди (заплатени за две инстанции адвокатски възнаграждения), вследствие образувано и водено срещу жалбоподателката-ищца наказателно производство за извършено престъпление по чл. 248а, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК, приключило с оправдателно решение № 28/08.02.2012 г. по в. н.а. х.д. № 30/2012 г. на Софийския апелативен съд (САС).

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) какви са критериите за определяне на обичайния размер на адвокатското възнаграждение, от които следва да се ръководи съдът при изследване на въпроса дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговаряне на адвокатското възнаграждение в дадено наказателно производство; и 2) кои са обстоятелствата, които съдът следва да изследва при установяване дали е положена дължимата грижа от страна на незаконно обвинения при уговаряне на адвокатското възнаграждение. Жалбоподателката навежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 1/11.12.2018 г. на ОСГК на ВКС и решение № 167/22.07.2019 г. по гр. дело № 3502/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.

Формулираните от страна на жалбоподателката правни въпроси, които се припокриват по смисъл и съдържание помежду си, не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като разрешение на същите е дадено с посочената от самата жалбоподателка практика (включително задължителна такава) на ВКС. В мотивите към ТР № 1/11.12.2018 г. на ОСГК на ВКС е разяснено следното: „Изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на това производство. Когато ответникът възрази, че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, в правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. То остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече държавата не дължи обезщетение.“. В решение № 167/22.07.2019 г. по гр. дело № 3502/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС допълнително е разяснено и следното: „За преценката доколко уговореното адвокатско възнаграждение е на разумна и нормална за пазарните условия цена с оглед фактическата и правна сложност на делото, не може да се изхожда единствено от размерите на възнагражденията, определени в Наредба № 1/09.06.2004 г. В наредбата не е определен обичайния размер на възнагражденията, а минималният такъв – съгласно чл. 1 от Наредбата, размерът на възнаграждението за оказваната от адвоката правна помощ се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента, но не може да бъде по-малък от определения в тази наредба минимален размер за съответния вид помощ. Не може да служи за критерий и възнаграждението, което се определя за служебен защитник по реда на Наредбата по чл. 37 ЗПП – съгласно чл. 94, ал. 1, т. 9 НПК, служебен защитник в наказателното производство се назначава, когато обвиняемият не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение, желае да има защитник и интересите на правосъдието изискват това. Във всички други случаи, привлеченият към наказателна отговорност сам избира и упълномощава защитника си (чл. 93, ал. 1 НПК). Свободният избор на защитник е не само с оглед отношенията на доверие между доверителя и адвоката, но и предвид възможността на клиента да си осигури най-добрата по собствената му преценка защита в наказателното производство – защита, при възнаграждение с оглед очаквания резултат и действително положения от адвоката труд. Дължимата грижа е тази, осигуряваща адвокатска защита при възнаграждение, което обичайно не може да бъде в рамките на предвиденото в Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, но трябва да е разумно съобразено с фактическата и правна сложност на делото и с икономическата обстановка в страната към момента на договарянето му.“. В същия смисъл са и решение № 255/02.11.2015 г. по гр. дело № 1011/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 332/04.01.2016 г. по гр. дело № 2807/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, постановени преди цитираното тълкувателно решение.

Не е налице и наведеното от жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като формулираните от нея правни въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение, не в противоречие, а в съответствие с така цитираната практика (включително задължителна такава) на ВКС, на която въззивният съд и изрично се е позовал. За да намали процесното обезщетение от 5 400 лв. (пълният размер на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение за защитата в наказателното производство) на 2 400 лв., СГС е взел предвид като критерии именно фактическата и правна сложност на наказателното производство – вида и тежестта на повдигнатото срещу ищцата обвинение, по което тя е оправдана – за престъпление против паричната и кредитната система по чл. 248а, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК, но като още с обвинителния акт е предложено тя да бъде освободена от наказателна отговорност и да бъде наложено административно наказание на основание чл. 78а от НК; както и общата продължителност от приблизително 10 месеца на наказателното производство пред двете съдебни инстанции, за които е заплатено адвокатското възнаграждение от ищцата. С оглед на това, въззивният съд е приел, че процесното обезщетение следва да възлиза на двукратния размер на минималното адвокатско възнаграждение, определено съгласно Нар. № 1/09.06.2004 г. за МРАВ, с начисляване и на съответния ДДС. Приел е и че за изразходваната над този размер сума от ищцата, ответната ПРБ не дължи обезщетение, съгласно чл. 83, ал 2 от ЗЗД.

В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 37519/06.11.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 15995/2018 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която предявеният по делото иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 2 400 лв. до пълния му предявен размер от 5 400 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика от 06.01.2014 г. до окончателното изплащане.

В останалата част въззивното решение не е обжалвано.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: