Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. Р срещу решение № 215 от 14.10.2019 г. по в. т. д. № 338/2019 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Разградски окръжен съд решение № 30 от 17.04.2019 г. по т. д. № 92/2017 г. С първоинстанционния акт, в обжалваната негова част, е уважен предявеният от Д. С. Д. от гр. Разград срещу общината-касатор иск с правно основание чл. 80 от ЗКонц (ЗАКОН ЗА КОНЦЕСИИТЕ) отм. във връзка с § 5 от ПЗР от същия закон и чл. 99 ЗЗД, като в полза на ищеца е присъдена сумата 70 168.91 лв., представляваща стойността на извършени подобрения в предоставен на концесия имот на общината с договор от № 263 от 14.10.2005 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 30.08.2017 г. – до окончателното й изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно с твърдението, че ищецът не е активно легитимиран по предявения иск, тъй като договорът за цесия от 21.08.2017 г., с който е придобил процесното вземане от „Х. ЦБА – ООД“ ООД (със сегашно наименование „Лотос – РА“ ЕООД) е нищожен поради невъзможен предмет, доколкото с него е прехвърлено бъдещо вземане. Освен това, касаторът изразява несъгласие и с извода на решаващия състав, че вземането не е погасено по давност, като поддържа тезата, че приложима в случая е тригодишната давност по чл. 111, б.“б“ ЗЗД, а не общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, тъй като претендираното вземане има характер на обезщетение.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Нищожен ли е договор за цесия за бъдещи вземания, които към момента на сключването му не могат да бъдат определени по основание и размер, не са ликвидни и изискуеми и може ли договор за цесия да има характер на алеаторна сделка; 2. Ако съдът беше приел, че договорът за цесия е нищожен, следва ли че цесионерът притежава активна процесуална легитимация да предявява искове, след като същият извежда своето вземане именно от този договор; 3. Приложима ли е кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД за извършени подобрения в имот - публична общинска собственост на основание прекратен предсрочно концесионен договор, които имат характера на обезщетения“.

По отношение на първия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС (решение 32 от 09.09.2020 г. по т. д. № 438/2009 г. на II т. о.), а за останалите два въпроса – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Ответникът по касация – Д. С. Д. от гр. Разград – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 30.12.2019 г. Претендира присъждане на разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалвания акт въззивният съд е приел за безспорно установено, че: М. О. Р и „Х. ЦБА – ООД“ ООД (със сегашно наименование „Лотос – РА“ ЕООД) е сключен договор № 263 от 14.10.2005 г. за концесия върху имот – публична общинска собственост за срок от 26 години; Този договор е прекратен предсрочно с решение № 125 от 24.04.2012 г. на Общински съвет – Разград поради неплащане на концесионното възнаграждение от страна на концесионера; По време на действието на договора дружеството-концесионер е извършило инвестиции в имота, като с договор за цесия от 21.08.2017 г. вземането за стойността на същите е прехвърлено на ищеца Д. С. Д., която цесия е надлежно съобщена на общината съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД.

Като е съобразил факта, че за отхвърлената част от иска (за разликата над 70 168.91 лв. до 163 844 лв.) първоинстанционното решение е влязло в сила и че въззивната жалба не съдържа конкретни оплаквания относно размера на задължението, нито, че общината е оспорила извънсъдебно съществуването на това задължение, въззивният съд е преценил като спорни пред него само въпросът за валидността на договора за цесия и обусловеният от него въпрос за активната легитимация на ищеца, както и въпросът за погасяване на вземането по давност.

На първо място, решаващият състав е преценил за неоснователно поддържаното от общината-въззивник становище, че предявеният иск е недопустим, тъй като ищецът не е легитимиран да претендира процесното вземане поради нищожност на договора за цесия, с който същото е прехвърлено. Счел е, че направените в тази насока възражения са относими към материалноправната, а не към процесуалноправната легитимация и съответно към допустимостта на претенцията. Освен това, въззивната инстанция е приела, че след като длъжникът е уведомен за цесията, за него няма значение дали цесията е нищожна между страните по нея, тъй като, ако плати на цесионера, той ще се освободи от дълга съгласно нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД. Изразила е и разбирането, че действителността на договора за прехвърляне на вземане не е поставена в зависимост от действителността на правото, което се прехвърля на новия кредитор и че несъществуването на прехвърленото вземане влече имуществена отговорност за цедента, а не недействителност на каузалната сделка – ако вземането не съществува, цесионерът следва да упражни правото си на разваляне на договора.

На второ място, не е споделено и становището на въззивника за погасяване на вземането по давност. Съдебният състав е приел, че в случая е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката тригодишна давност по чл. 111, б. “б.“ ЗЗД, тъй като процесното вземане няма характер на неустойка, нито на обезщетение за изправната страна (прекратилата договора община) за вреди от неизпълнението на неизправната страна, а има своето основание в разпоредбата на чл. 80 ЗЗК /2006г./, в която е заложен основният принцип в правото за недопускане на неоснователно обогатяване.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Преди всичко, следва да се отбележи, че не е налице вероятност обжалваното решение да е недопустимо поради липса на надлежна легитимация на ищеца. Както правилно е посочил въззивният съд, заявените от общината доводи за нищожност на договора за цесия, от който ищецът черпи своите права, са относими към материалноправната, а не към процесуалноправната легитимация, т. е. това е въпрос, касаещ основателността, а не допустимостта на предявения иск.

Поставените от касатора въпроси също не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като същите не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Този извод произтича от обстоятелството, че въпросите съдържат твърдения, които не кореспондират с мотивите на обжалвания акт. По-конкретно: Въпрос № 1 съдържа твърдението на самия касатор, че процесният договор за цесия има за предмет „бъдещи вземания, които към момента на сключването му не могат да бъдат определени по основание и размер, не са ликвидни и изискуеми“, което не е споделено от решаващия състав. Точно обратното, съдът е приел, че вземането е съществуващо и е определено по основание и размер, както и че предмет на цесията могат да бъдат и спорни вземания. Поради това, не е налице и противоречие с посоченото от касатора решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което прехвърленото вземане изобщо не е било конкретизирано, нито е било определяемо.

В пълно противоречие с приетото от въззивния съд е и твърдението в касаещия приложимата в случая погасителна давност въпрос № 3, че извършените в отдадения на концесия имот подобрения „имат характер на обезщетения“. Напротив, решаващият състав е посочил ясно и недвусмислено, че цедираното вземане няма характер на неустойка и „не обезщетява вреди на изправната страна от неизпълнението на съконтрахента“, а произтича от разпоредбата на чл. 80 от ЗКонц (ЗАКОН ЗА КОНЦЕСИИТЕ) /2006 г./, установяваща принципа за недопускане на неоснователно обогатяване.

Що се отнася до въпрос № 2, същият е поставен хипотетично „ако съдът беше приел, че договорът за цесия е нищожен…“, поради което очевидно не може да бъде преценен като обусловил изхода на делото.

Отделно от това, за въпроси № 2 и № 3 основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа бланкетно – с цитиране на законовата разпоредба, без да е аргументирано наличието на формиращите това основание две кумулативни предпоставки, в какъвто смисъл са задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Независимо от този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски не може да бъде уважено, тъй като не са ангажирани доказателства за извършването на такива. С отговора на касационната жалба е представено единствено пълномощно за процесуално представителство, но не и договор за правна защита и съдействие за уговорено адвокатско възнаграждение, респ. документ за изплащането му.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 215 от 14.10.2019 г. по в. т. д. № 338/2019 г. на Варненски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: