Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. П. А. и З. Т. А., и двамата с постоянен адрес: [населено място], [улица], чрез пълномощника адв. В. Г., срещу въззивно решение № 121/27.04.2020 г. по в. гр. д. № 420/2019 г. на Апелативен съд - В. Т, ГО, с което е потвърдено изцяло първоинстанционното Решение № 372/31.07.2019 г. по гр. д.№ 804/2018 г. на ОС-В. Т. С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни обективно съединени искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 73, ал. 1 ЗННД, вр. чл. 40, ал. 3 ЗННД и чл. 84, ал. 3 ЗЗД, предявени от Д. П. А. и З. Т. А. срещу нотариус Д. С. Д., с които ищците претендират ответникът да заплати на всеки един от тях по 40 000 лв. обезщетение за имуществени вреди и по 687, 48 лв. мораторна лихва върху претендираното обезщетение, дължима за периода от 19.07.2018 г. до 31.10.2018 г. Със същото решение ищците са осъдени да заплатят на ответника разноските по водене на делото пред първата инстанция.

В производството пред двете съдебни инстанции като трето лице помагач на ответника е участвало „Дженерали застраховане” АД.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението – основания за касационно обжалване по чл. 281 ал. 1 т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените претенции изцяло със законните последици.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 и чл. 280 ал. 2 ГПК. Според касатора основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е налице във връзка с процесуалноправните въпроси „за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като ги съпостави едно с друго и съпостави установените факти от всяко едно доказателство с останалите и посочи ясно кои от фактите приема за установени и въз основа на кои доказателства, съответно кои обстоятелства приема за неустановени, за задължението на въззивния съд да основе решението си само на доказателства, които съдът е обявил, че ще цени но делото;за задължението да обсъди всички доводи и възражения на страните“. Твърди, че е правното разрешение на въззивния съд по тези въпроси е в противоречие с приетото в Постановление на пленума на ВС на НРБ № 7/1965 г., Решение № 212/01.02.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., Решение № 315/25.10.2012 г. по гр. д. № 1189/2011 г. на ВКС, I г. о., Решение № 92/26.06.2020 г. на ВКС по гр. д.№ 2617/2019 г., III ГО, Решение № 30/13.04.2020 г. на ВКС по гр. д.№ 2378/2019 г., IV ГО, Решение № 80/02.06.2020 г. на ВКС по гр. д.№ 4031/2019 г., IV ГО, Решение № 45/17.06.2020 г. на ВКС по т. д.№ 237/2019 г., II ТО, Решение № 3/15.03.2016 г. на ВКС по гр. д.№ 2526/2015 г., III ГО, Решение № 63/24.06.2020 г. на ВКС по гр. д.№ 2763/2019 г., I ГО, Решение № 65/30.07.2014 г. на ВКС по т. д.№ 1656/2013 г., II ТО, Решение № 408/07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на ВКС, I г. о. За да обоснове наличието на поддържаното допълнително основание касаторът поддържа, че въззивният съд формално е изложил мотиви към съдебното решение, но от тези мотиви се вижда, че не е формирал вътрешното си убеждение при условията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК; при обсъждане на доказателствата по делото, не е извършил собствен анализ на всички събрани по делото доказателства нито поотделно, нито в тяхната съвкупност, а избирателно е коментирал само някои от доказателствата, като е изопачил други доказателства и е вложил в тях смисъл, какъвто те нямат, приел е за доказани факти по делото, за които не са събрани доказателства (респ. основал е решението си на доказателства, които е приел, че не следва да бъдат обсъждани и кредитирани), което е довело до невярно установена фактическа обстановка по делото и като резултат - до неправилност на решението.

Касаторът сочи основанието по чл. 280 т. 1 ГПК и във връзка с материалноправния въпрос: „Когато по делото е безспорно установено (от съдебно-почеркова експертиза), че подписът и трите имена на упълномощителя в пълномощно с нотариална заверка на подпис и съдържание не са поставени/изписани от лицето, от което е посочено, че изхождат, допуснал ли е нотариусът нарушение на законовите си задължения по чл. 589, ал. 2 във вр. с чл. 578, ал. 4 и 5 ГПК и това нарушение представлява ли „противоправно деяние“, което да е основание за ангажиране на отговорността му за вреди по чл. 73, ал. 1 ЗННД?“. Позовава се на Решение № 696/16.10.2008 г. на ВКС по т. д.№ 400/2008 г., II ТО, в което ВКС е приел за противоправно поведението на нотариус при изповядване на договор за покупко-продажба, в резултат на което са причинени вреди, което противоправно поведение се изразява в това, че „ нотариусът не е проверил самоличността на лицето, представило се за продавач “”, като по този според съда нотариусът е „допуснал виновно неизпълнение на задължението за проверка на самоличността на продавача, нарушение на служебните задължения по чл. 25, ал. 1 ЗННД”.

При условията на евентуалност във връзка с този въпрос поддържа и основанието по чл. 280 т. 3 ГПК, тъй като до настоящия момент Върховният касационен съд не се е произнасял по този въпрос, поради което с допускането до касационен контрол на въззивното решение и произнасянето от страна на ВКС по него, особено при наличието на противоречива практика на съдилищата, ще допринесе за точното приложение на закона и за развитие на правото.

Касаторът поставя в изложението си и въпроса: “ Когато в документ за самоличност (лична карта) в полето „особени белези” има отбелязване, че лицето е „СЪС ОЧИЛА”, при това изписано граматически неправилно, индиция ли е това за неистинност на документа за самоличност (представената лична карта)? Следвало ли е нотариусът при тези данни да приеме, че личната карта е редовен документ и може да установи самоличността на явилото се пред него лице, независимо, че към 08.04.2009 г. нотариусите не са имали надлежно осигурен достъп до Национална база данни „Население“? Липсата на достъп до Национална база данни „Население“ освобождава ли нотариуса от дължимата грижа да провери редовността на представения му документ за самоличност?“ Във връзка с него поддържа основанието по чл. 280 т. 3 ГПК, поради липса на съдебна практика.

Според касатора е налице и основанието очевидна неправилност – чл. 280 ал. 2 ГПК. За да обоснове наличието му посочва, че въззивният съд неправилно е приел, че не е налице противоправно поведение от страна на помощник нотариуса при удостоверяване на пълнмощното от 08.04.2009 г., въпреки, че по делото е установено, че пред нотариуса се е явило лице, различно от посочения упълномощител и нито подписа, нито ръкописно изписаните три имена са изпълнени от Л. А. К.; че при това положение извършеното нотариално удостоверяване е нищожно на основание чл. 576 във вр. е чл. 578, ал. 4 ГПК; че доколкото нотариусът е лицето, което извършва нотариалното удостоверяване, нищожността на нотариалното удостоверяване винаги е резултат на противоправно поведение на нотариуса, който не е изпълнил задължението си по чл. 578, ал. 4 ГПК; че допуснатите от съда нарушения са ясно различими и видими от пръв поглед (при прочит на самото решение), без да е необходимо да се навлиза в преценка на спора по същество и да се проверява решаващата дейност на въззивния съд.

Ответната страна Д. Д. не взема становище по касационната жалба.

Третото лице помагач в процеса ЗАД“ Дженерали застраховане“АД не взема становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд с оглед цената на иска към момента на завеждане на исковата молба, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Съображенията за това са следните:

С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по искове с пр. осн. чл. 73, ал. 1 във връзка с чл. 25 и чл. 40, ал. 3 от ЗННД (ЗАКОН ЗА НОТАРИУСИТЕ И НОТАРИАЛНАТА ДЕЙНОСТ), вр. с чл. 45 ЗЗД.

Въззивният съд е приел в решението си, че спорен по делото е въпросът дали помощник нотариусът на ответника при изпълнение на възложените му функции по извършване на нотариално удостоверяване на подписа на упълномощителя в процесното пълномощно е извършил противоправно действие. В тази връзка е посоил, че при удостоверяване на подпис върху частен документ, какъвто е пълномощното, се прилагат чл. 578, ал. 4 и 5, чл. 579, ал. 2 и чл. 582 – 585 от ГПК (чл. 589, ал. 2 от ГПК). В чл. 578, ал. 4 от ГПК, към който препраща чл. 589, ал. 2 от ГПК, е регламентирано, че лицата или техните пълномощници, чиито изявления се съдържат в проекта, трябва да се явят лично пред нотариуса, който преди да издаде акта, проверява самоличността, дееспособността и представителната власт на явилите се пред него лица. Самоличността на непознатите на нотариуса лица се установява с документ за самоличност (чл. 578, ал. 5 от ГПК).В чл. 580, точка 3 от ГПК в редакцията на нормата, изм. и доп. – ДВ, бр. 50/2008 година, в сила от 30.05.2008 година, е предвидено, че нотариалният акт съдържа пълното име, единния граждански номер на лицата, които участват в производството, както и номера, датата, мястото и органа на издаване на техния документ за самоличност. посоил е също е и съобразно съдебната практика при проверка на самоличността на явилите се пред него лица, чиито подпис и изявление удостоверява, нотариусът е задължен да констатира дали идентификационните белези на съответното лице отговарят на тези по представения документ за самоличност, съответствието на вписаните в документа данни – съвпада ли датата на раждане с посочения в личната карта единен граждански номер, срока на валидност на документа. След анализ на доказателствата е обосновал извод, че в процесния случай е установено, че помощник нотариусът е положил дължимата грижа при снемането на самоличността на явилото се пред него лице въз основа на представената лична карта, копие от която е съхранено в архива на нотариус Д.. Поради това, въпреки безспорно установения факт, че подписът и изписаните три имена за „упълномощител“ в Пълномощното от 08.04.2009 г. не са положени от лицето Л. А. К., както и че представената при удостоверяването лична кара е била неистинска, съдът е обосновал извод, че липсва противоправност в действията на помощник нотариуса. За да обоснове извода си, съдът е счел за неоснователен довода на ищците, че помощник нотариусът не е положил дължимата грижа, тъй като представената неистинска лична карта на мнимия упълномощител (неизвестното лице, за което се твърди, че се е явило пред нотариуса и се е представило за Л. А. К.) съдържа такива съществени недостатъци, установими при външен преглед на документа, които всеки нотариус следва да установи в рамките на дължимата грижа. В тази връзка е посочил, че „документ за самоличност“ по смисъла на § 1, точка 1 от Допълнителните разпоредби на Закон за българските лични документи (заглавие, изменено – ДВ, бр. 82/16.10.2009 година, преди това Закон за българските документи за самоличност) е удостоверителен документ, издаден от компетентните органи на Р. Б с цел индивидуална идентификация на българските и чуждестранните граждани; че личната карта на българските граждани е основен идентификационен документ за самоличност ; че в § 1, точка 2 от Допълнителните разпоредби на Закон за българските лични документи е дефинирано понятието „нередовен български личен документ“: не е издаден по реда на този закон и не съдържа данните, предвидени в него; не е официално заверен от органа, който го е издал, когато това се изисква, или е издаден от лице или орган, които не са компетентни; не позволява установяване самоличността на притежателя му по снимката; има преправки, зачертавания, заличавания, добавки и други (касае се за очевидни външни интервенции в документа); има следи от подмяна на снимката, печатът е неясен или изображението на лицето на снимката не съвпада с действителния му образ; е с липсващи страници или с прибавени нови; е с изтекъл срок на валидност; е с несъответствия между данните в електронния носител на информация и визуалната част на документа; е с недостъпен за четене електронен носител на информация поради увреждане; че според чл. 16, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 от Закон за българските лични документи (заглавие, изменено – ДВ, бр. 82/16.10.2009 година, преди това Закон за българските документи за самоличност) в редакцията им към 16.10.2001 година и 8.04.2009 година задължителните данни в българските документи за самоличност са: имена; дата на раждане; единен граждански номер; пол; гражданство, а личната карта съдържа и: снимка на притежателя; място на раждане; ръст; цвят на очите; постоянен адрес; подпис на притежателя; номер на личната карта; дата на издаване; дата на изтичане на валидността; органа на Министерството на вътрешните работи, издал личната карта; особени белези. Посочил е също, че представената пред помощник-нотариуса лична карта, въз основа на която е извършено нотариалното удостоверяване, съдържа полета за попълване на изброените данни, съответства визуално на утвърдения към 16.10.2001 година и 8.04.2009 година с акт на Министерския съвет образец; че в чл. 8, ал. 1 от ЗГР (ЗАКОН ЗА ГРАЖДАНСКАТА РЕГИСТРАЦИЯ) е посочено, че основни данни за гражданската регистрация на лицата са техните: име; дата – ден, месец, година и място на раждане; пол; гражданство; единен граждански номер. Приел е и това че вписаните данни в Пълномощното от 8.04.2009 година с нотариално удостоверени подпис и съдържание сочат, че помощник-нотариусът е установил пълното име, единния граждански номер на лицето, явило се пред него, номера, датата, мястото и органа на издаване по представената му лична карта. Датата на раждане в документа за самоличност, копие от който е съхранен в кантората на нотариус Д., съответства на посочения единен граждански номер, с оглед отразените в него дати на издаване и валидност, същият не е бил с изтекъл срок на валидност.

Съдъ е посоил също че в Закон за българските документи за самоличност (заглавие, изменено – ДВ, бр. 82/16.10.2009 година – Закон за българските лични документи), както и в Правилник за издаване на българските документи за самоличност, обн., ДВ, бр. 33/9.04.1999 година, отм., ДВ, бр. 12/12.02.2010 година, няма легално определение на понятието „особени белези“; че единствено в указанията за попълване на заявлението за издаване на документи за самоличност на български граждани – Приложение № 1 към Правилник за издаване на българските документи за самоличност, обн., ДВ, бр. 33/9.04.1999 година, отм., ДВ, бр. 12/12.02.2010 година, точка 12 е отразено, че в графата „особени белези“ се посочват само белезите върху лицето на гражданина, т. е. същите се попълват от заявителя; че според тълковния речник „лице“ е предната част на главата, където са устата, носът, очите и която изразява умствено или душевно състояние на човек, а „белег“ е следа върху предмет, тяло от предишно действие, въздействие или особеност, по която някой се отличава, разпознава; че в чл. 8, ал. 1, точка 4 от Наредба № Iз-1187 от 26.06.2007 година за реда за извършване на полицейска регистрация, издадена от министъра на вътрешните работи, обн., ДВ, бр. 56/10.07.2007 година, отм, ДВ, бр. 27/1.04.2011 година е посочено, че картата за регистрация освен данните по чл. 18, точки 1 – 20 от Закон за българските документи за самоличност съдържа описание на лицето – цвят на очите, особености на очите, особени белези/татуировки; че „особени белези“ като част от данните, съдържащи се в заявлението за издаване на документ за самоличност, са визирани в чл. 18, точка 12 от Закон за българските документи за самоличност (заглавие, изменено ДВ, бр. 82/16.10.2009 година – Закон за българските лични документи) в редакцията му към 2001 година и към 8.04.2009 година, към който препраща чл. 8, ал. 1, точка 4 от отменената Наредба № Iз-1187 от 26.06.2007 година за реда за извършване на полицейска регистрация; че в Раздел I от Списъка на понятията за попълване на данните в полета „особени белези/татуировки“ и „особености на очите“ в картата за полицейска регистрация – Приложение № 4 към чл. 10, ал. 3, точка 6 от Наредба № Iз-1187 от 26.06.2007 година за реда за извършване на полицейска регистрация отм. са изброени видове на особения белег – „белег изгаряне“, „белег операция“ и други, а в Раздел VII от същия – особености на очите, включително „носи контактни лещи“, „носи очила“ и други. С олед на това е обосновал извод че „носи очила“ представлява „особеност“ на съответния гражданин, макар в Наредба № Iз-1187 от 26.06.2007 година за реда за извършване на полицейска регистрация отм. да се третира като такава на очите, а в отделен раздел от Списъка на понятията за попълване на данните в полета „особени белези/татуировки“ и „особености на очите“ – Приложение № 4 към посочената наредба, да се съдържа изброяване на видовете особени белези. В допълнение е посочил и това, че очите са част от лицето на гражданина, а постоянното носене на очила според Тълковния речник е белег, по който едно лице се разпознава, отличава.

В подкрепа на извода си, че „носи очила“ е особеност на съответния гражданин, респ. постоянното носене на такива е белег, по който същият се различава от други лица, съдът е посочил също, че снимката на личната карта, представена пред помощник-нотариуса, е на лице, което носи очила и отбелязването в поле „особени белези“, че лицето е с очила, съответства на снимката в документа, представен на помощник-нотариуса.

Счел е за неоснователен и доводът на ищците, че наличието на граматическа грешка при изписване в графата „особени белези“ на израза „СЪС ОЧИЛА“ е индиция за неистинност на документа. В тази връзка е приел, че наличието на граматическа грешка („със очила“) в представената пред помощник-нотариуса лична карта не е недостатък, визиран в § 1, точка 2 от Допълнителните разпоредби на Закон за българските лични документи, обуславящ нейното квалифициране като „нередовен български личен документ“; че действително презумпцията, която не е законово регламентирана, е за правилно изписване на думите в официалните удостоверителни документи, но същата не изключва възможността за допускане на грешки; че в действащото законодателство са уредени процедури за отстраняване на грешки – при установяване на вписани неверни данни в актове за гражданско състояние (чл. 38, ал. 4 от ЗГР (ЗАКОН ЗА ГРАЖДАНСКАТА РЕГИСТРАЦИЯ)), допуснати очевидни фактически грешки при постановяване на съдебни и охранителни актове (чл. 247 от ГПК); че няма данни в личната карта, представена при нотариалното удостоверяване на подписа и съдържанието на Пълномощното от 8.04.2009 година, копие от която е съхранено в архива на нотариус Д. и е представено по делото, да е имало видими пороци от изброените в §1, точка 2 от Допълнителните разпоредби на Закон за българските лични документи, включително преправки, зачертавания, заличавания, добавки и други; следи от подмяна на снимката, неяснота на печата или изображението на лицето на снимката да не съвпада с действителния му образ, които помощник-нотариусът да е могъл да констатира при извършената проверка на редовността на документа, но да не е установил неговата нередовност единствено в резултат на проявена небрежност или невнимание. Счел е, че не се установява по несъмнен начин при нотариалното удостоверяване на подписа и съдържанието на Пълномощното от 8.04.2009 година помощник-нотариусът да е нарушил задълженията си по чл. 25, ал. 1 от ЗННД (ЗАКОН ЗА НОТАРИУСИТЕ И НОТАРИАЛНАТА ДЕЙНОСТ) да опазва правата и интересите на страните, да ги упътва, да изяснява тяхната воля и фактическото положение, да ги запознае ясно и недвусмислено с правните последици и да не допуска пропуски или бавност в работата, които биха довели до накърняване на техните права, респективно други такива, установени в Раздел II – Права и задължения на нотариуса, Глава втора – Нотариус, от ЗННД (ЗАКОН ЗА НОТАРИУСИТЕ И НОТАРИАЛНАТА ДЕЙНОСТ). Посочил е и това, че към момента на нотариалното удостоверяване не е била приета разпоредбата на чл. 25, ал. 3 от ЗННД (ЗАКОН ЗА НОТАРИУСИТЕ И НОТАРИАЛНАТА ДЕЙНОСТ) – нова, ДВ, бр. 82/2009 година, в сила от 1.01.2010 година, съгласно която при всички нотариални удостоверявания във връзка с учредяване, промяна или прекратяване на права върху имот нотариусът е длъжен да направи справка в базата данни и фондовете по чл. 19, ал. 2 от ЗННД (ЗАКОН ЗА НОТАРИУСИТЕ И НОТАРИАЛНАТА ДЕЙНОСТ); че помощник-нотариусът не е имал достъп до Националната база данни „Население“, какъвто е осигурен с Наредба за достъпа на нотариусите до Националната база данни „Население“, поддържана от Министерството на регионалното развитие и благоустройството (приета с ПМС № 194/8.09.2010 година, обн., ДВ, бр. 73/17.09.2010 година).

По изложените съображения е обосновал крайния си извод, че с извършената проверка на самоличността на явилото се лице въз основа на представената лична карта, копие от която е съхранено в архива и е приложено по делото, помощник-нотариусът не е нарушил установени с действащите нормативни актове изисквания. Приел е, че само по себе си обстоятелството, че помощник-нотариусът е удостоверил самоличността на лице, представило се за друго, въз основа на представена му лична карта, която не е „нередовен български личен документ“ по смисъла на § 1, точка 2 от Допълнителните разпоредби на Закон за българските лични документи, но в последствие е установено че е неистинска, не е основание да се направи категорично заключение за наличие на противоправно поведение от страна на помощник-нотариуса, нито за обосноваване на извод за неизпълнение или небрежно изпълнение на неговите служебни задължения и допуснати пропуски при идентификацията на мнимия упълномощител. Дължимата грижа, която следва да положи нотариусът, респ. помощник-нотариусът при проверка самоличността на явилото се пред него лице, е с повишени критерии съгласно разпоредбите на ЗННД (ЗАКОН ЗА НОТАРИУСИТЕ И НОТАРИАЛНАТА ДЕЙНОСТ), но в случая пред помощник-нотариуса е представен документ, несъдържащ от външна страна пороци, визирани в § 1, точка 2 от Допълнителните разпоредби на Закон за българските лични документи, той не е имал възможност да извърши проверка на личната карта в Националната база данни „Население“ – към момента на нотариалното удостоверяване не е имал достъп до нея, т. е. обективно не е могъл да констатира, че явилото се пред него лице, представило документ за самоличност, не е лицето, посочено като упълномощител.

При тези мотиви на въззивния съд по наведените от касатора основания по чл. 280 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното:

Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, които се квалифицират по чл. 281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Формулираните първи и трети въпрос от изложението не отговарят на изисквания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите са привързани към оплакванията на касатора за неправилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с първия въпрос следва да се посочи, за пълнота на изложението, че съдът не се е отклонил от принципните разрешения, дадени в практиката на ВКС досежно нормата на чл. 235, ал. 2 ГПК - изложил е свои мотиви в решението си, извършил е анализ на доказателствата и доводите на страните, съобразил е разпределението на доказателствената тежест в процеса и е формирал свои решаващи фактически и правни изводи. По правните разрешения решението не противоречи на константната практика на върховния съд, в това число и посочената от касатора. Доколко анализът на доказателствата е пълен, задълбочен и прецизен – това са въпроси, относими към правилността на акта, които подлежат на преценка единствено ако касационното обжалване бъде допуснато, но не и в тази фаза на производството.Следва да се посочи, че въпрос №3 е и фактически по естеството си, а не правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, тъй като отговорът изисква преценка на фактите, подлежащи на доказване, което не може да бъде извършено в тази фаза на производството. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Същевременно втората част от въпроса е некоректно формулирана – съдът не е приел, че липсата на достъп до Национална база данни „Население“ освобождава нотариуса от дължимата грижа да провери редовността на представения му документ за самоличност. Единствено на база фактическите си констатации за извършените от помощник нотариуса действия по проверка на самоличността на явилото се лице, при формиран извод, че носенето на очила е особен отличителен белег и че допуснатата граматическа грешка не е индиция за неистинност на документ, който по всички отличителни и законоустановени белези отговаря на изискванията за редовен официален документ, съдът е формирал извода си, че при изпълнение на задълженията си същият е положил максималната дължима грижа. Като допълнително основание, обосноваващо и подкрепящо този извод съдът е посочил и факта, че към релеватния момент не е бил на разположение на нотариусите такъв достъп, съответно и задължение за извършване на такава допълнителна проверка.

Вторият въпрос по изложението е правно разрешен и обуславя решаващите изводи на въззивния съд. Не са налице обаче поддържаните допълнителни предпоставки. Решението, на което се позовава касаторът, за да обоснове основанието по чл. 280 т. 1 ГПК, е постановено при различна фактическа обстановка и правни въпроси и не е от естество да обоснове наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл. Твърдението за липса на съдебна практика същевременно не е достатъчно да обоснове и основанието по чл. 280 т. 3 ГПК. Нито в теорията, нито в практиката има съмнение и противоречие в тълкуването на понятието кога едно деяние е противоправно. Следва да се има предвид също, че е налице и многобройна съдебна практика, в това число и задължителна - ППВС № 7/1959., според която противоправността се изразява в нарушаването на изрично формулирана в правна норма забрана, в неизвършване на задължение, което според императивната норма е трябвало да бъде извършено, неосъществяване на поведение, което императивната норма изисква непременно да бъде осъществено при дадена ситуация. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения.

Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая поддържаното основание очевидна неправилност се мотивира от касатора основно с доводи за необоснованост на решението и допуснати от съда процесуални нарушения, състоящи се в необсъждане на всички релевантни обстоятелства. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не обосновават очевидна неправилност на решението. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.

Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Съдът не присъжда разноски и в полза на ответника по касационната жалба, тъй като такива не са претендирани.

С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 121/27.04.2020 г. по в. гр. д. № 420/2019 г. на Апелативен съд - В. Т, ГО.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: