Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Селскостопанска Академия, със седалище [населено място], чрез адв.В.К. срещу решение №1941 от 29.07.2019г., постановено по в. т.д.№241/2019г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение №5544/20.08.2018г., постановено по т. д. №14410/2016г. на СГС, I ГО, 11 състав. С първоинстанционното решение е осъдена Селскостопанска Академия да заплати на „Изгрев-И-2011“ ЕООД сума в размер на 26 315.38 лева, ведно със законна лихва от 21.11.2016г. до окончателно изплащане на сумата – възнаграждение по договор №65/05.05.2011г. за извършване на авариент ремонт на оградата по североизточната граница на територията на Селскостопанска Академия.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и неправилно - постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необосновано, поради което следва да се отмени изцяло. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск, тъй като има по-рано образувано дело между същите страни със същия предмет. Излага доводи, че обжалваното решение няма мотиви, не е ясно как съдът е формирал волята си и как е достигнал до крайния си извод. Претендира разноски.

Касаторът намира, че съдът се е произнесъл по съществени правни въпроси от значение за изхода на спора в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане до касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

„1. В случай, че от събраните по делото доказателства се установи частична идентичност на отделни части от искови претенции по две дела между същите страни, предявени на едно и също основание чл. 79 ЗЗД, във връзка с чл. 266 ЗЗД, за един и същи период и по една и съща фактура, следва ли въззивният съд да прекрати служебно производството по делото в тази му част на основание чл. 126, ал. 1 ГПК и предвид това, че делото е по-късно заведено?;

2. Налице ли е недопустимост на искова претенция поради висящ спор в случай, че двата спора се основават на една и съща претенция плащане по един и същ документ и различни основания в два иска?;

3. В случай, че с отговора на исковата молба е направено искане за прекратяване на делото поради висящо производство между страните по друго дело със същия предмет и ако по делото се установи частична идентичност на отделни части от искови претенции по двете /задължение по фактура №75/17.12.2012г. и протокол от 17.12.2012г./, следва ли въззивният съд да прекрати делото по отношение на претенцията, която е предмет на друго дело - по-рано образувано от настоящото?;

4. Ако в мотивите на решението си въззивният съд е приел, че част от документите /фактурите/, на които се основава искът, са предмет на друг спор между страните, а те представляват част от приетите доказателства по първоинстанционното дело и основания за определяне на размера на осъдителното решение, следва ли въззивният съд в мотивите си изрично да посочи кои от приетите по делото доказателства приема и кои отхвърля и да обоснове причините за това? Налице ли е необоснованост на съдебното решение в този случай?;

5. В случай, че в мотивите си въззивният съд е приел, че част от документите /фактурите/, на които се основава искът, са предмет на друг спор между страните, по друго дело, следва ли размерът на задължението в осъдителното решение да се намали с изключената част от доказателствата, послужили като основание за определяне на претенцията на иска? Ако изложеното в мотивите на съда не е ясно как съдът е формирал волята си и какъв е начинът, по който е достигнал до крайния си извод, налице ли е необоснованост на съдебното решение и нарушение на материалноправния закон?;

6. В случай, че в мотивите си въззивният съд заяви, че приема мотивите на първоинстанционния съд и същевременно излага нови твърдения и изключва част от доказателствата от предмета на делото, следва ли да извърши изрично обосноваване изключването на доказателствата по делото и намаляване на исковата претенция на тази база?“.

Поддържа, че поставените правни въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - първите три на практиката, обективирана в решение №119 от 17.04.2015г. по гр. д.№3368/2014г., IV г. о., а останалите три - на практиката, обективирана в т. 2 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2012г. на ОСГТК на ВКС; т. 3, раздел I от ППВС №1 от 13.07.1953г., ППВС №7 от 27.12.1965г. и т. 13 от ППВС №1 от 10.11.1985г., както и решение №73 от 05.07.2018г. по гр. д.№3228/2017г., III г. о.

Ответникът „Изглев-И-2011“ ЕООД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен частичният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД за сумата 26 315.38 лева - възнаграждение по договор №65/05.05.2011г., въззивният съд приема на първо място, че искът е допустим, а с оглед доказателствата по делото и частично основателен за присъдената сума. Решаващият съдебен състав намира за неоснователни възраженията на ответника за недопустимост на заявената претенция поради висящността на гр. д. №14 409/2016г. на СГС, ГО, I–12 състав, тъй като предмет на това дело е претенция за заплащане на сума в размер на 56 770.80 лева - стойност на СМР по протокол образец 19 от 17.12.2012г. и фактура №75/17.12.2012г. и сума в размер на 17 318.60 лева – лихва за забава на главницата за период от три години преди завеждане на исковата молба, като изрично в исковата молба е посочено, че работите по протокол образец 19 от 17.12.2012г. са допълнително възложени извън обема работи по договор №65/05.05.2011г. С оглед изложеното съдът приема, че въпреки наличието на субективен идентитет не е налице съвпадане в предмета на двете граждански дела, поради което не може да се приеме, че е налице обективен идентитет.

Въззивната инстанция приема за установено възникването между Селскостопанска Академия и „Изгрев ИС 2002“ ЕООД на облигационни отношения по повод сключен договор за възлагане на СМР №65/05.05.2011г. за извършване на авариен ремонт на оградата на североизточната граница на територията на Селскостопанска академия на обща стойност 233 541.60 лева с ДДС; плащането от възложителя на аванс в размер на 50% от стойността на договора или сумата 116 770.80 лева, за която е издадена фактура № 107/05.05.2011г.; подписването между страните на 30.11.2011г. на приемо – предавателен протокол, в който е посочено, че ремонтът съгласно договор №65/05.05.2011г. е изпълнен в срок, като с допълнителен протокол ще бъдат установявани отделните видове и количества извършени дейности; издаването от ищеца - изпълнител на фактура №163/23.12.2011г. с основание „част от второ плащане по договор № 65/05.05.2011г.“ в размер на 60 000 лева с ДДС. Съдът приема за установено, че на 06.11.2012г. с договор за цесия вземането на изпълнителя по чл. 3, ал. 2 вр. с чл. 2 от договор №65/05.05.2011г., ведно с дължимите лихви и неустойки е прехвърлено на „Е. П“ ЕООД, а с последващ договор за цесия вземането на „Е. П“ ЕООД в размер на 212 909.10 лева е прехвърлено на ищеца, заедно с вземане по фактура №75 на стойност 56 770. 80 лева за допълнителни работи, възникнали в хода на изпълнието, като ответникът е уведомен и за двете цесии. Решаващият съдебен констатира, че има подписани три протокола образец 19- от 17.12.2012 г. за СМР на стойност 56 770.80 лева, от 30.11.2011г. за работи на стойност 16 782.91 лева и от 05.08.2011г. за работи на стойност 164 898.68 лева, като от съдебно-техническа експертиза се установява, че са налице и неактувани СМР на стойност 88 046 лева, които са включени в количествено-стойностната сметка.

Въззивният съд намира за неоснователни възраженията за нищожност на договорите за цесия поради липса на предмет, тъй като и двата договора за цесия са сключени след сключване на договор №65/05.05.2011г. и приемане на извършената в негово изпълнение работа с приемо - предавателен протокол от 30.11.2011г. и протоколи образец №19 от 05.08.2011г. и 30.11.2011г., т. е. прехвърлени са съществуващи вземания. Съдът изрично отбелязва, че вземането по протокол образец №19/17.12.2012г. и фактура №75/17.12.2012г. не е предмет на настоящото производство и не следва да се обсъжда. Въззивната инстанция счита, че с оглед уговореното в чл. 3, ал. 2 от договор №65/05.05.2011г. падежът на вземането за остатъка от цената по договора е станало изискуемо след изтичане на 10 дни от издаването на фактура №163/23.12.2011г. за част от остатъка от уговореното между възложителя и изпълнителя плащане, т. е. на 02.01.2012г. Като неоснователно е отхвърлено възражението за изтекла погасителна давност, тъй като исковата молба е подадена на 21.11.2016г., преди изтичане на давностния срок по чл. 110 ЗЗД.

Като неоснователни са отхвърлени от вззивния съд и възраженията, че ищецът претендира заплащане на извършени работи в обем по–голям от уговорения, като са изложени доводи, че ищецът не претендира заплащане стойността на извършените работи в обема, посочен в Протокол образец 19, а в обема, посочен в количествено-стойностната сметка към договора. Относно възраженията, че не са възлагани допълнителни работи по изсичане и изкореняване на дървета, посочени в протокол образец 19 от 17.12.2012 г., съдът изрично посочва, че последните не са предмет на настоящото дело. Решаващият съдебен състав намира, че е настъпила преклузия за противопоставените от ответника възражения за некачествено изпълнена работа, направени с писмо изх.№РД–86/30.03.2016г. Излага мотиви, че възраженията за явни недостатъци е следвало да бъдат направени веднага след приемане на работата, т. е. 30.11.2011г., а по отношение на скритите недостатъци отново следва да се счете, че е изтекъл преклузивният срок, тъй като протоколите за изпитвания якостта на бетона са от ноември 2011г., а възражението е от края на март 2016г. Изложен е и довод, че с оглед заключението на СТЕ не може да се приеме, че от тези протоколи може да се направи категоричен извод, че якостта на положения на обекта бетон е компрометирана и не отговаря на изискванията за средно качество.

С оглед изложеното, въззивният съд приема, че на ищеца се дължи претендираната сума, която се явява плащане на цена за извършени и приети СМР при липса на надлежно обективирани възражения.

Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че въззивното решение е валидно и допустимо.

Предметът на делото се определя от изложените в исковата молба факти и обстоятелства, от които произтича твърдяното или оспорено субективно право, от вида и обема на търсената защита. Правният спор, с който е сезиран съдът, произтича от твърденията на страните, а не от доказателствата по делото. Въззивният съд се е произнесъл по спора, с който е сезиран - иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД за сумата 26 315.38 лева - възнаграждение по договор №65/05.05.2011г. и протоколи образец №19 от 05.08.2011г. и 30.11.2011г., като не е налице обективен идентитет между настоящото дело и по-рано образуваното между същите страни гр. д. №14409/2016г. на СГС, ГО, I–12 състав. Претенцията за стойността на СМР по протокол образец 19 от 17.12.2012г. и фактура №75/17.12.2012г. не е част от предмета на настоящото производство, като въззивната инстанция е изложила изрични мотиви в този смисъл. С оглед изложеното не може да бъде споделено становището на касатора, че съдът се е произнесъл недопустимо по претенция - предмет на друго дело. Изложените оплаквания, че съдът е приел и преценявал като доказателства по делото протокол образец 19 от 17.12.2012г. и фактура №75/17.12.2012г., представляват твърдения за допуснати процесуални нарушения и необоснованост - основания за неправилност на решението съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, но са неотносими към допустимостта на производството.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното

дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

По отношение на първите три поставени от касатора процесуалноправни въпроси, които са относими към допустимостта на въззивното решение, не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Същите се основават на защитните възражения на ответника за недопустимост на производството поради частичен обективен идентитет на настоящото дело с по-рано заведено дело между същите страни, които са отхвърлени като неоснователни.

По отношение на останалите три правни въпроса относно задължението на съда да мотивира съдебното решение не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Така както са формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, въпросите инкорпорират оплакванията на касатора, че въззивният съд е постановил необоснован акт, тъй като е приел в мотивите, че част от документите, на които се основава искът са предмет на друг спор между страните, но въпреки това не е редуцирал размера на задължението и не е намалил присъдената сума с тази по изключената част от доказателствата. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за изхода на спора, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства.

Въззивният съд не е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, а е изложил подробни мотиви, като е обсъдил релевантните факти и обстоятелства, възраженията на страните и наведените във въззивната жалба оплаквания. Решаващият съдебен състав е изложил доводи, че спорът, с който е сезиран не включва претенция за заплащане на сума в размер на 56 770.80 лева - стойност на СМР по протокол образец 19 от 17.12.2012г. и фактура №75/17.12.2012г., тъй като изрично в исковата молба е посочено, че работите по протокол образец 19 от 17.12.2012г. са допълнително възложени извън обема работи по договор №65/05.05.2011г. С оглед определения предмет на спора съдът не е обсъждал и не е приел за установено по делото извършването на СМР по протокол образец 19 от 17.12.2012г. и фактура №75/17.12.2012г., респективно не е формирал правни изводи въз основа на тези документи. Във въззивната жалба не са изложени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при приемането на доказателствата по делото, нито въззивният съд е изключвал доказателства, приети в първата инстанция. Съдът е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и е изложил мотиви кои от тях са относими към правно-релевантните факти. Твърденията, че въззивното решение е необосновано съставляват основания за касиране на въззивния акт като неправилен съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационен контрол на решението.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1941 от 29.07.2019г., постановено по в. т.д.№241/2019г. на Апелативен съд - София.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.