Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Й. С. срещу решение № 100245 от 28.09.2020 г. по в. т. дело № 137/2020 г. на Апелативен съд В. Т, Гражданска и търговска колегия в частта, с която е потвърдено решение № 16 от 09.01.2020 г. по гр. дело № 864/2018 г. на Окръжен съд Русе в частта, с която „Застрахователно дружество Евроинс“ АД е осъдено да заплати на Д. Г. Я. на основание чл. 226 КЗ отм. сумата 50 000 лв. /над 30 000 лв. до 80 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на претърпяно от него пътно-транспортно произшествие /ПТП/ на 19.12.2013 г., заедно със законната лихва върху посочената главница, считано от 17.12.2015 г. до окончателното плащане, по сметка на Окръжен съд Русе съответните направени от бюджета на съда разноски по делото и държавна такса и на адвокат С. М. съответното адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна помощ на ищеца за двете съдебни производства.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд неправилно е приел, че не е доказано съпричиняване от страна на пострадалия, нарушил е разпоредбата на чл. 300 ГПК, като не е съобразил присъдата, в която поведението на пострадалия е възприето като част от изпълнителното деяние, допуснал е процесуално нарушение, като не е кредитирал заключението на автотехническата експертиза, и е определил прекалено високо обезщетение за неимуществени вреди, което не съответства на критерия за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД.

В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Длъжен ли е съдът да зачете при условията на чл. 300 ГПК наличието на принос от страна на пострадалия, когато неправомерните му действия са част от механизма на ПТП и са установени по наказателното дело, включително с присъдата и мотивите към нея? – противоречие с решение № 139/29.11.2018 г. по гр. д. № 504/2018 г. на ВКС, ГК, 2 г. о. и решение № 62/04.07.2018 г. по т. д. № 1490/2017 г. на ВКС, ТК, 1 т. о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да съдейства на страните за изясняване на фактите, по отношение на които е налице съмнение, като допусне доказателствено искане, направено с жалбата, включително чрез служебно назначаване на експертиза или друго доказателствено средство, при положение, че въпросните факти са били предмет на изследване по делото? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 2 и т. 3 и решение № 224/07.01.2019 г. по гр. д. № 612/2018 г. на ВКС, ГК, 3 г. о.

3. Дали справедливото определяне на обезщетение за неимуществени вреди изисква да се съобразява съдебната практика в подобни случаи? – противоречие на решение № 226/08.12.2016 г. по т. д. № 2940/2015 г. на ВКС, ТК, 1 т. о., решение № 7836/16.11.2015 г. по гр. д. № 12689/2014 г. на Софийски градски съд, решение № 1724/08.07.2019 г. по в. гр. д. № 144/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГК и решение № 2606/13.12.2017 г. по в. гр. д. № 3386/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГК.

Ответникът Д. Г. Я. чрез процесуални представители адвокат С. М. и адвокат М. Б. оспорва касационната жалба, поддържа становище за правилност на въззивното решение и прави възражение за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като посочената практика по първия въпрос е неотносима и поведението на пострадалия ищец не присъства в изпълнителното деяние; вторият въпрос не е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС; по отношение на третия въпрос в посочените от касатора решения са установени различни възстановителни периоди и различни последствия и прогнози. Претендира присъждане на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адвокат С. М. на адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Касационната жалба е редовна - подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните за допускане на касационно обжалване, приема следното:

Въззивният съд е приел, че e налице сложният фактически състав на непозволеното увреждане и валидно застрахователно правоотношение към момента на деликта. Констатирал е, че с влязла в сила присъда № 22/20.09.2018 г. по н. о. х. д. № 394/2017 г. на Шуменски окръжен съд делинквентът Г. А. П. е бил признат за виновен в това, че на 19.12.2013 г. около 08.00 ч. край [населено място] пазар на автомагистрала „Хемус“ при управляване на товарен автомобил „Камаз 53212“ с рег. [рег. номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата, в резултат на което предизвикал ПТП, при което причинил на ищеца Д. Г. Я. по непредпазливост средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на дясна подбедрица, счупване на десен ацетабулум и дясна пубисна кост, довели до трайно затруднение на движението на десен долен крайник за повече от един месец, при условията на съпричиняване от страна на пострадалия. Съдебният състав се е позовал на задължителната сила на присъдата съгласно чл. 300 ГПК за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деликта, относно следните обстоятелства: дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновност на дееца. Посочил е, че съпричиняването не е сред задължителните за гражданския съд обстоятелства, поради което е обсъдил събраните доказателства във връзка с релевираното от ответното застрахователно дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ищец.

Въззивната инстанция е обсъдила заключението на съдебната автотехническа експертиза, изготвено от вещо лице инж. С. К., но не го е кредитирала в частта за съпричиняването /в частта за метеорологичните условия, скоростта на товарния автомобил, управляван от пострадалия ищец, зоната на видимост и съобразената скорост за движение в конкретната обстановка/, тъй като вещото лице е изградило заключението си върху доказателства, които не са били събрани по надлежния ред от гражданския съд – показания на свидетели в досъдебното производство и замервания на вещите лица по допуснатата в досъдебното производство автотехническа експертиза. Поради това е направила извод, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалия ищец, изразяващо се в несъобразена скорост на управлявания от него товарен автомобил и непоставянето на предпазен колан.

Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза /СМЕ/ въззивният съд е установил, че при процесното ПТП ищецът е получил следните увреждания: многофрагментарно разместено счупване на тазови кости вдясно /ацетубулум, седалищна кост/, наложило метална остеосинтеза; счупване на горния край на дясна голямопищялна кост, наложило метална остеосинтеза; рана с некрози и оформяне на кожен дефект на дясна пета, наложила оперативна интервенция; травматична увреда на десния пищялен нерв, с перонеална пареза на дясно ходило /невъзможна дорзална флексия на ходилото/; ограничен обем движения на дясна тазобедрена става и дясна коленна става.

За да определи дължимото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в размер 80 000 лв., въззивният съд се е съобразил със следните факти и обстоятелства: броя, вида и тежестта на причинените на ищеца телесни увреждания – горепосочените две средни и няколко леки телесни повреди; интензитета на търпените от него болки и страдания; проведеното оперативно лечение с поставени метални остеосинтези и две оперативни намеси за раната на дясната пета; обстоятелството, че в началото ищецът е бил неподвижен, неудобството, че не е могъл да се обслужва сам; проведени два курса на рехабилитация в специализирана болница и два курса в рехабилитационен комплекс в [населено място]; наличието на дефицит в движенията на десния долен крайник към момента на изготвяне на заключението на СМЕ – 14.10.2019 г.; прогнозите за в бъдеще – ищецът не се е възстановил пълно от причинените телесни увреждания, не се очаква подобрение на състоянието му и е възможно прогресивно увреждане на ставите на левия долен крайник и на гръбначния стълб; възрастта на ищеца към настъпване на процесното ПТП – 23 години; влиянието на уврежданията върху по-нататъшния начин на живот на ищеца – не е упражнявал професията, към която се е стремял и обичал, през определен период, започнал работа през м. ноември 2014 г., като е бил трудоустроен като портиер и параджия, едва през 2018 г. започнал да упражнява професията шофьор, но карал на къси разстояния, като не е могъл да товари и разтоварва камионите; след процесното ПТП е преустановил спортните си занимания; не е излизал с приятели на дискотека; не е могъл да помага на баща си в работата по двора; загубил самочувствие.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият правен въпрос е свързан с приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд. По отношение на този въпрос не е осъществена твърдяната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото е решен в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения, както и в решение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 22/05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 25/17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 150/22.11.2011 г. по т. д. № 1147/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 15/16.06.2017 г. по т. д. № 2662/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 180/05.01.2017 г. по т. д. № 3155/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и др., съобразно императивната норма на чл. 300 ГПК /предишен чл. 222 ГПК отм. /, задължителна сила е придадена единствено на влязлата в сила присъда на наказателния съд и то само относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Всичко, което присъства в изпълнителното деяние като действие /респ. бездействие/, относимо към конкретен юридически факт, следва да бъде прието като вече разрешено за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от присъдата. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, в т. ч. и съпричиняването на вредоносния резултат, следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. С. То решение № 2/22.12.2016 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС, т. 1 съпричиняването на резултата от пострадалия следва да се отчита при индивидуализацията на наказанието на извършителя на престъпление по чл. 343 НК като смекчаващо отговорността обстоятелство.

В конкретния случай въззивният съд съобразно константната практика на ВКС е приел, че влязлата в сила присъда няма задължителен характер по отношение на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия и подлежи на установяване в производството по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Съпричиняването на резултата от страна на пострадалия при виновно причинено от друго лице ПТП не е част от престъпния състав на чл. 343, ал. 4 във връзка с ал. 3, б. „б“ НК, а е относимо към определяне на размера на наказанието на делинквента /подсъдимия/.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма

В конкретния случай оплакванията във въззивната жалба се отнасят до неправилно приемане, че липсва съпричиняване на вредоносния резултат, неоказване на съдействие на страните да установят фактите, които са от значение за решаване на спора, чрез невъзприемане на заключението на САТЕ, завишаване на присъденото обезщетение, неправилно присъждане на законната лихва от 19.12.2013 г. Във въззивната жалба е направено искане за повторно изслушване на вещото лице, изготвило САТЕ. За да остави без уважение доказателственото искане, въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че ответникът /въззивник/ е имал възможност да се яви в откритото съдебно заседание в първоинстанционното производство и да зададе въпроси на вещото лице, изготвило САТЕ, или да оспори заключението, което не е направено. При постановяване на въззивното решение съдебният състав се е аргументирал защо не възприема заключението на САТЕ. Съгласно константната практика на ВКС на основание чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице. Той може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или че неустановени в заключението факти и причинни връзки са доказани, след обсъждането поотделно и в съвкупност на всички обстоятелства и доказателства по делото. Като не е допуснал исканото доказателствено средство, не е допуснал повторна САТЕ и не е възприел заключението на САТЕ с оглед останалите събрани по делото доказателства въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС.

Последният трети материалноправен въпрос, формулиран от касатора, е свързан с определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди и критериите по чл. 52 ЗЗД, същият е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4 от 23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г., ППВС 4/25.05.1961г., както и постановените множество съдебни решения на различни съдебни състави на ВКС по реда на чл. 290 ГПК понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а е свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените физически и морални страдания, техните степен и интензитет, прогнозите за в бъдеще и други. Съобразно практиката на ВКС, обективирана в множество решения по чл. 290 ГПК /решение № 177/27.10.2009г. по т. д. № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. д. № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, при определяне на размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 266 КЗ отм. и § 27 ПЗР на КЗ отм., аналогични на чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и други/. В практиката на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” съгласно чл. 226 КЗ отм. във връзка с чл. 266 КЗ отм., респ. § 27 ПЗР КЗ отм., Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ /преди чл. 266 от отменения КЗ/ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

В настоящия случай въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е установил причинените на ищеца увреждания, характера, броя и вида на травмите, преценил е реално търпимите болки и страдания, тяхната сила и интензитет, начина и продължителността на проведеното лечение и възстановяване, отчел е прогнозите за в бъдеще, възрастта на пострадалия. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което Д. Г. Я. е претърпял неимуществени вреди, е настъпило на 19.12.2015 г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 80 000 лв., съдебният състав не се е отклонил от константната практика на ВКС. Различният размер на присъдените с отделни решения на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, причинени вследствие на настъпило ПТП, е в зависимост от конкретните доказателства по всяко отделно дело и различните факти, които са специфични за всеки отделен случай.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във връзка с чл. 9, ал. 3 връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторът - ответник трябва да бъде осъден да заплати на адвокат С. М. адвокатско възнаграждение в размер 1 750 лв. за изготвяне на отговора на касационната жалба на ответника.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 100245 от 28.09.2020 г. по в. т. дело № 137/2020 г. на Апелативен съд В. Т, Гражданска и търговска колегия в частта, с която е потвърдено решение № 16 от 09.01.2020 г. по гр. дело № 864/2018 г. на Окръжен съд Русе в частта, с която „Застрахователно дружество Евроинс“ АД е осъдено да заплати на Д. Г. Я. на основание чл. 226 КЗ отм. сумата 50 000 лв. /над 30 000 лв. до 80 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на претърпяно от него пътно-транспортно произшествие /ПТП/ на 19.12.2013 г., заедно със законната лихва върху посочената главница, считано от 17.12.2015 г. до окончателното плащане, по сметка на Окръжен съд Русе съответните направени от бюджета на съда разноски по делото и държавна такса и на адвокат С. М. съответното адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна помощ на ищеца за двете съдебни производства. ОСЪЖДА „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на адвокат С. М. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във връзка с чл. 9, ал. 3 връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения адвокатско възнаграждение в размер 1 750 лв. /хиляда седемстотин и петдесет лева/ за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.