Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на МВР – Пловдив против решение № 1602 от 20.10.2011 год., постановено по адм. дело № 624/2011 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отменена заповед № З-1175/27.01.2010г. на в. н.д. директор на ОД”МВР” гр. П. и ОД на МВР - Пловдив е осъдена да заплати на Г. Д. П. сумата от 610 лева - разноски по делето. Касаторът поддържа оплаквания за недопустимост на обжалваното решение и моли съда да го обезсили. Алтернативно моли отмяна или изменение на решението в частта за разноските, счита че сумата от 600 лева е прекомерно висока с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото пред първата инстанция. Твърди, че първоинстанционният съд не е взел под внимание представената по делото разпечатка от автоматизираната информационна система на МВР, от където е видно, че служебно е прекратено действието на наложената на Г. П. ПАМ, считано от 23.05.2011г.
Ответната страна - Г. Д. П., чрез процесуален представител оспорва жалбата.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на седмо отделение, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания и извърши служебна проверка съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, намира същата за неоснователна.
С атакуваното решение Административен съд – Пловдив е отменил № З-1175/27.01.2010г. на в. н.д. директор на ОД”МВР” гр. П., с която на основание чл. 75, т. 6 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), спрямо Г. Д. П. е приложена принудителна административна мярка (ПАМ), изразяваща се в забрана за напускане на Р. Б., до отпадане на основанието
За да постанови този правен резултат съдът е приел, че макар да са налице визираните в националния закон / чл. 75, т. 6 от ЗБЛД/ материалноправни предпоставки, заповедта за налагане на принудителната административна мярка на Г. Д. П. – български гражданин и гражданин на Европейския съюз, е незаконосъобразна, поради противоречие с общностното право. Счел е, че наложената мярка ограничава свободата на движение на гражданин на Европейския съюз, като е налице несъответствие на разпоредбите от вътрешното право( – чл. 75, т. 6 ЗБЛД), с нормите на Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38). Като се е позовал на примата и на директния ефект на разпоредбите на директивата, в частност на чл. 27 от същата, определяща условията и основанията за ограничаване на свободното движение на граждани на Съюза на територията на държавите-членки, съдът е посочил, че в случая правото на излизане на жалбоподателя от Р. Б. и правото му на свободно движение като гражданин на ЕС е ограничено на основание извън предвидените в общностното право такива. Според съда хипотезата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД за налагане на забрана за напускане на страната сочи мярка в защита на финансовия интерес на частно лице – кредитор по парично вземане, което основание не представлява съображение за обществен ред и не попада сред изчерпателно изброените основания в Директива 2004/38. Решението е валидно, допустимо и правилно.
Обстоятелството, че действието на мярката е прекратено по праграмен начин, чрез отразяване в автоматизираната информационна система на МВР, не обосновава извод за недопустимост на обжалваното решение. От една страна в случая не е налице валидно оттегляне на обжалвания акт, съгласно разпоредбата на чл. 156 АПК, налагащо обезсилване на решението. От друга страна следва да се има предвид, че тъй като прекратяване действието на ПАМ е ex nunc, за Попов е налице правен интерес да установява нейната незаконосъобразност към момента на прилагането й с издаване на оспорената заповед.
По делото няма спор за факти. Решаващият съд е установил правилно и съобразно доказателствата фактическата обстановка по случая, която се възприема изцяло от касационната инстанция.
Обосновани и в съответствие със закона са изводите на съда по същество за незаконосъобразност на атакувания административен акт. Съдът е приложил правилно материалния закон, като е извършил преценка на оспорената заповед с оглед правото на Европейския съюз и правния статус на жалбоподателя като гражданин на Съюза.
Законосъобразно е заключението му, че разпоредбата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД, в изпълнение на която е издадена процесната заповед, противоречи на норма на общностното право, поради което националната правна норма следва да се остави без приложение, като вместо нея следва да се приложат пряко разпоредбите на Директива 2004/38/ЕО. В този смисъл Тълкувателно решение № 2 от 22.03.2011 г. на ВАС по по тълк. дело № 6/2010 година.
С чл. 27, § 1 от директивата се допуска единственото ограничение на свободата на движение на гражданите на ЕС и то е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Изрично е забранено позоваването на такива съображения за икономически цели. Освен това, мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице. От своя страна, личното поведение на лицето трябва да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Не се приемат мотиви, които са изолирани от конкретния случай и които се опират на съображения за обща превенция. Директивата позволява по-благоприятно третиране на лицата в рамките на националните правни системи (чл. 37), което означава, че не допуска мерки, отегчаващи правния им статус.
Не може да се приеме, че неизпълнението на установено със съдебен акт парично задължение в размер над 5000 лв. при необезпечаване на дълга, предвидено във вътрешното ни право като предпоставка за принудително ограничаване на правото на свободно движение, представлява съображение за обществен интерес по смисъла на директивата.
Видно от текста чл. 75, т. 6 ЗБЛД, въведената от българския законодател мярка не отговаря на допустимите от общностния акт ограничения. Тя налага ограничение на свободата на движение на основание, непредвидено в ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) и в актовете по прилагането му. Частният финансов интерес, в чиято защита е установена мярката, не може да покрие съдържанието на понятието обществен ред или обществена сигурност, както правилно е посочил съдът. Наред с това, в противоречие с изискванията и гаранциите на общностния акт при прилагане на ограниченията на правото на свободно движение, националната норма, респективно – издадената въз основа на нея заповед, не отговаря на изискването на директивата за цел, пропорционалност и налагане на ограничение с оглед на личността
Обжалваната заповед е издадена и в нарушение на изискванията на чл. 2, т. 3 от Протокол 4 и чл. 13 от Конвенцията, които с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията имат предимство пред нормите на вътрешното право, в случая пред разпоредбите на чл. 75, т. 5 и чл. 79, ал. 2 ЗБЛД, които им противоречат.
Наред с изложеното, съгласно чл. 1 от Конвенцията, България е длъжна да осигури на всяко лице под нейна юрисдикция, правата и свободите, определени в част I на Конвенцията. В случая релевантна е нормата на чл. 2 от Протокол 4 към Конвенцията относно признаването на някои права и свободи освен вече провъзгласените в Конвенцията и в Първия протокол. Протокол 4 е неделима част от Конвенцията и по точно от нейната част I „Права и свободи”. Чл. 1-5 на Протокол 4, по силата на изричната негова разпоредба - чл. 6, са допълнителни членове на Конвенцията и всички останали нейни разпоредби се прилагат, като се отчита този факт. Следователно по силата на така поетото генерално задължение и съобразно аргумента a maiori ad minus (който може по-голямото, може и по-малкото), държавата е длъжна да гарантира на гражданите си правото на свободно придвижване като допуща само предвидените в т. 3 на чл. 2 ограничения.
Съгласно чл. 2, т. 3 от Протокол 4 упражняването на правото на свободно напускане на пределите на собствената държава не подлежи на никакви ограничения, освен тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществена сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защита здравето и морала или на правата и свободите на другите. Разпоредбата на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД изисква автоматично налагане на ограничението при наличие на парични задължения в големи размери. Административният орган няма право на преценка, а е длъжен, при отправено към него искане от компетентните органи, да наложи мярката. По този начин мярката не се съобразява с релевантните обстоятелства досежно конкретното лице, не отчита тежестта на случая и въздействието, което той би имал върху националната или обществената сигурност, съответно върху поддържането на обществения ред, т. е. не е ясно тя преследва ли една от законните цели, посочени в т. 3 на чл. 2, макар да служи по принцип на справедлива цел – събиране на дължими задължения, и да е в съответствие с правото на държавата да приема такива закони, каквито счете за необходими, за да гарантира плащането на задължения.
Автоматичното налагане на мярката, наред с горното, не дава възможност съдът да прецени съобразена ли е тя и с принципа на пропорционалност, както и не е ясно необходима ли е в едно демократично общество. Т.е. съдът не може да извърши проверка с наложената принудителна мярка намерен ли е справедливия баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателя, а това съобразно разпоредбата на чл. 6 АПК, е условие за законосъобразност на административния акт.
Автоматичното налагане на мярката и невъзможността нито административният орган, нито съдът да обсъждат релевантните за налагането й факти като размер, предоставено в хода на производството обезпечение, погасяване и други, правят съдебният контрол неефективен и с оглед на това водят до нарушение на чл. 13 от Конвенцията – право на ефективни правни средства за защита.
С оглед на изложеното съдът счита, че наложената принудителна административна мярка е постановена и в нарушение на изискванията на чл. 2, т. 3 от Протокол 4 и чл. 13 от Конвенцията, които с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията имат предимство пред нормите на вътрешното право, в случая пред разпоредбите на чл. 75, т. 6 и чл. 79, ал. 2 ЗБЛД, които им противоречат.
Следва да се посочи също, че с решение № 2 от 31.03.2011 г., постановено по конституционно дело №2/ 2011 г. е установена противоконституционност на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД. Съгласно чл. 14, ал. 3 от Закона за Конституционен съд (ЗКС), решенията на съда се обнародват в "Държавен вестник" в 15-дневен срок от приемането им и влизат в сила 3 дни след обнародването им. Решенията на съда са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани – чл. 14, ал. 6 от ЗКС. Решението на Конституционния съд е публикувано в ДВ, бр. 32/ 2011 г. и е влязло в сила на 23.04.2011 г.
Неоснователно е твърдението на касатора за неправилност на решението в частта за разноските. По делото е представен договор за правна защита и съдействие от който се установява, че уговорената сума в размер на 600 лева - адвокатско възнаграждение и платена в брой при сключване на договора. От друга страна касаторът не е направил възражение за прекомерност на разноските и искане за присъждането им в по-нисък размер на осн. чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, до приключване на устните състезания пред първата инстанция. С оглед на което решението на АС - Пловдив и в частта за разноските е правилно .
По изложените съображения обжалваното решение на Административен съд – Пловдив като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.
Предвид крайния изход на спора основателна е претенцията на ответника за присъждане на съдебни разноски, с оглед на което касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 300 лева - платено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1602 от 20.10.2011 год., постановено по административно дело № 624/2011 г. по описа на Административен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР - Пловдив да заплати на Г. Д. П. от гр. П., сумата от 300 лева - разноски по делото.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ В. Т.
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ П. Н./п/ Д. М.
Д.М.