Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Агриафер“ ЕООД –гр.С. З, срещу решение №260116 от 10.12.2020г., постановено по в. т.д. №638/2020г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 2 с-в, с което е потвърдено решение №223/20.07.2020г. по т. д.№254/2018г. на Окръжен съд –С. З.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявеният от ЕТ „З. –Я. И.“ иск за сумата 31 735.15лв., ведно със законната лихва, считано от 10.09.2018г., и с което е отхвърлено направеното от „Агриафер“ ЕООД възражение за прихващане, е недопустимо, тъй като е отпаднал правният за ищеца интерес от иска поради удовлетвореност на паричната претенция преди приключване на устните състезания. Сочи се, че едноличният търговец сам е събрал от ответното дружество претендираната сума чрез отнемането и продажбата на земеделска реколта. Същевременно се поддържа, че въззивното решение е неправилно, като се излагат доводи, че както първата инстанция, така и въззивният съд са допуснали съществени процесуални нарушения, свързани с необсъждането на всички възражения на „Агриафер“ ЕООД, порочно прилагане на процедурата по чл. 50, ал. 2 ГПК и недопускането на поискани от ответника доказателства. Оспорва се извода на въззивния състав, че възражението за прихващане е останало недоказано, като в тази връзка се твърди, че въззивният съд неправилно е определил доказателствената тежест, че превратно е тълкувал заключението по съдебно-счетоводната експертиза и че не е разпоредил ищецът да се яви лично и да даде обяснения по реда на чл. 176 ГПК на поставените от дружеството въпроси. Иска се обезсилване на въззивното решение и прекратяване производството по делото, а при условията на евентуалност – отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на иска поради погасяване на паричното вземане на ищеца.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, освен твърдението за вероятна недопустимост на въззивното решение, релевирано като предпоставка за допусканетому до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, се поддържа също наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като се излагат съображения, аналогични на тези в касационната жалба, в подкрепа на тезата на касатора за очевидната неправилност на обжалваното решение.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ЕТ „З. –Я. И.“ - [населено място], в който се твърди, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивното решение не е нито вероятно недопустимо, нито очевидно неправилно. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение №223/20.07.2020г. по т. д.№254/2018г. на Окръжен съд – С. З, с което което е осъден ответника „Агриафер“ ЕООД да заплати на ищеца ЕТ „З. –Я. И.“ сумата 31 735.15лв. - задължение по фактура №1050/13.11.2017г. и по фактура № 1059/29.01.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.09.2018г. до изплащане на сумата и с което е отхвърлено като неоснователно направеното от „Агриафер“ ЕООД възражение за прихващане със сумата 245 308.80лв., представляваща цената на недоставена от ЕТ „З. –Я. И.“ на „Агриафер“ ЕООД оризова арпа по фактура №1023/21.11.2016г.

Въззивният състав е посочил, че в представените по делото, издадени от ЕТ „З.–Я. И.“ 2бр. фактури: фактура №1050/13.11.2017г. на стойност 17 940лв. с ДДС, за извършена жътва на ориз и фактура №1059/29.01.2018г. на стойност 82 110лв. без ДДС за доставка на оризова арпа, са описани вида и количеството на стоките или извършените услуги – предмет на доставката, респ. услугата и тяхната цена. Приемайки, че съдържанието на фактурите отговоря изцяло на изискванията на ЗСч. и ЗДДС, съдът се е позовал на заключението на вещото лице В. Н. по допуснатата от първата инстанция съдебно–счетоводна експертиза, съгласно което двете фактури са намерили отражение в дневника за продажби в счетоводството на ищеца. Въззивният състав е отразил, че представеният по делото споразумителен протокол от 12.04.2018г. с който е направено прихващане между дължими от ищеца към ответното дружество суми в размер на 72 113.38лв. срещу вземанията на ищеца към ответника общо в размер на 103 848.53лв., също е осчетоводен при ищеца. В обжалваното решение е посочено, че от събраните по делото доказателства е видно, че фактура №1050/13.11.2017г. е отразена в дневника за покупки на „Агриафер“ ЕООД за месец ноември 2017г. с вид на услугата: жътва на ориз с данъчна основа 14 950лв. и начислен ДДС от 2 990лв. Фактура №1059/29.01.2018г. е отразена в дневника за покупки за месец януари 2018г. на „Агриафер“ ЕООД с вид на стоката или обхват и вид на услугата: ДДС по протоколи чл. 117/2 от ЗДДС с данъчна основа 82 110.лв. и начислен ДДС от 16 422лв. С оглед горните констатации съдът е приел за установено, че процесните фактури за доставката на оризова арпа и извършената услуга по жътва на ориз са включени в дневниците за продажби и справките – декларации по ЗДДС за същите данъчни периоди, в които са издадени.

Акцентирайки върху обстоятелството, че „Агриафер“ ЕООД е приело фактурите и ги е включило в собственото си счетоводство, ползвало е правото си на данъчен кредит по тях, въззивният състав е обосновал извода, че е доказано наличието на задължение на ответното дружество за заплащане на цената на стоките, респ. на услугата – предмет на доставките, за които са издадени процесните фактури. Апелативният съд е посочил, че този извод се потвърждава и от споразумителния протокол от 12.04.2018г., поради което претенцията на ищеца за осъждане на ответното дружество за заплащане общо на сумата 31 735.15лв. е основателна и следва да бъде уважена.

Във връзка с направеното от ответното дружество възражение за прихващане въззивният състав е отбелязал, че от основното заключение на вещото лице по извършената ССЕ е видно, че в счетоводството на ищеца фактура №1023/21.11.2016г. за 245 308.80лв. (без начисляване на ДДС - чл. 163а, ал. 2 от ЗДДС, е осчетоводена по дебита на счетоводна сметка №4110 „Вземания от клиенти”, срещу кредитиране на сметка №701 „Приходи от продажби на стоки”, със стойността на доставени 511 060кг. оризова арпа на стойност общо 245 308.8лв. като тази фактурата е включена в дневника за продажби при ищеца като доставка, както следва: ф-ра №1050/13.11.2017г. за 245 308.80лв. поз. 4, СД ДДС 2400-1848448/13.12.2016г. Според експерта фактурата касае сделка с продукция, а не авансово плащане, тъй като има издаден протокол №462/13.12.2016г.

В обжалваното решение е посочено, че видно от допълнителното заключение на вещото лице по ССЕ в счетоводството на ищеца е осчетоводено плащането на фактура №1023/21.11.2016г. на стойност 245 308.80лв. - т. е за заплащане на цялата стойност по фактурата, което е сторено чрез няколко превода по банковите сметки на ищеца. Съдът е подчертал, че вещото лице не е установило да има съпътстващи документи като експедиционни бележки, кантарни бележки, товарителници и други подобни, но това не е достътъчно основание да се приеме за доказано твърдението на ответника за липса на доставка по издадената фактура. Отделно според въззивния състав от показанията на свидетеля К. А. се установява, че през 2016г. „Агриафер“ ЕООД е получило оризова арпа, която е била натоварвана в камиони, осигурени от самото дружество, и че тази оризова арпа е била около 500 тона. Съдът е отбелязал, че във фактурата от 21.11.2016г. количеството е посочено като 511 060кг., което съвпада с изложеното в показанията на свидетеля. На последно място в решението е отразено, че самият ответник не посочва какво е основанието за плащанията, извършени от него с няколкото платежни нареждания към ищеца, ако не е за доставката на оризова арпа, както е посочено в тях, като в последното платежно нареждане изрично е записано като основание - плащане на остатък по фактура №1023/21.11.2016г. На базата на изложеното въззивният състав (аналогично на първата инстанция) е приел, че плащането на сумата от 245 308.80лв. от ответното дружество на ищеца не представлява недължимо плащане, поради което възражението за прихващане е неоснователно.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо като основание за допускането му до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Както първата инстанция, така и въззивният съд, са разгледали спора в рамките на предмета на предявения иск и на направеното възражение за прихващане. Евентуалното погасяване на задълженията на ответника в рамките на исковия процес не обуславя недопустимост на исковата претенция (респ. недопустимост на постановеното решение по съществото на спора), а би довело до отхвърляне на иска като неоснователен. Отделен е въпросът, че в случая правният интерес за ищеца от постановяване на осъдително решение е налице и с оглед твърдението на ответника, че едноличният търговец се е удовлетворил чрез неправомерно отнемане и продажба на ориз, собственост на ответното дружество, т. е. самият ответник сочи, че липсва изпълнение по правилата на чл. 63 и сл.ЗЗД, погасяващо задължението му.

Не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл..3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Необсъждането в мотивите на въззивното решение на оплакването на въззивника, че първоинстанционното решение е недопустимо поради факта, че ищецът сам е събрал исковата сума, не представлява очевидно съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като неоснователността на това оплакване е приета от въззивния съд при извършената проверка по реда на чл. 267, ал. 1, изр. 2 ГПК (обективирана в протокола от 27.11.2020г.). Аналогично, въззивният съд е изложил в протокола от откритото съдебно заседание, проведено на 27.11.2020г., съображения за недопустимост като преклудирани на доказателствените искания, направени от въззивника (за задължаване на ищеца да даде обяснени по чл. 176 ГПК, за приемане на нови писмени доказателства и за задължаване на ищеца да представи в оригинал счетоводните ордери по сметка 304). Въпросите: - дали по отношение на доказателствените искания е била налице преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК; дали първоинстанционният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК за връчване на преписи от исковата молба и от допълнителната искова молба; дали правилно е била разпределена доказателствената тежест между страните с оглед приетото за разглеждане възражение за прихващане и дали въззивният състав превратно е тълкувал заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, са въпроси, на които не може да бъде даден отговор „prima facie“ без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за законосъобразност на посочените по-горе съдопроизводствени действия, което обуславя липсата на очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за допускане на касация.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260116 от 10.12.2020 г., постановено по в. т.д. №638/2020г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 2 с-в.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: