Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба на Д.Д от [населено място], О. С чрез процесуалния си представител адв. Д.П срещу решение № 54/18.04.2019 г., постановено по адм. дело № 59/2019 г. по описа на Административен съд – гр. С., с което е отхвърлена жалбата му против Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 5/30.01.2019 г., издаден от директора на Областна дирекция – Ямбол на Държавен фонд „Земеделие” за отказано изплащане на финансова помощ общо в размер на 24 447, 50 лв., представляваща второ плащане по договор № 20/06/1/0/01604/24.10.2016 г. и е определено, че първото плащане по мярката, получено от жалбоподателя подлежи на доброволно плащане в 14-дневен срок от датата на връчване на акта, ведно с съответната лихва, считано от 23.08.2018 г. В касационната жалба се съдържа оплакване, че съдът не е съобразил, че Наредба №14/28.05.2015 г. е издадена на основание чл. 9а от ЗПЗП (ЗАКОН ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ ПРОИЗВОДИТЕЛИ) (ЗППЗП) и в която са посочени хипотезите, в които министърът на земеделието и храните може да издава наредби: по прилагане на регламенти на Европейския съюз в областта на директните плащания; по прилагането на мерките и подмерките по чл. 21, § 1, б. „а” и „б”, чл. 28, чл. 29, чл. 30, чл. 31, чл. 33 и чл. 34 от Регламент (ЕС) № 1305/2013 г. от Програмата за развитие на селските райони (ПРСР) за периода 2014 г. – 2020 г.; за условията и реда за изплащане, намаляване или отказ за изплащане, или за оттегляне на изплатената финансова помощ за мерките и подмерките по чл. 9б, т. 2 и за условията и реда за установяване на изкуствено създадени условия по заявления за подпомагане със средствата на Европейския фонд за гарантиране в земеделието и Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони. Според касатора съдът е следвало да извърши инцидентен контрол на това, дали самата Наредба е издадена в рамките на правомощията на министъра, както и да установи очевидно противоречие между вътрешното и общностното право и да приложи правото с по-голям приоритет, а именно – общностното, тъй като във вътрешното право са въведени изкуствени ограничения към младите земеделски стопани, които ако са изпълнили своите задължения по договор, но не са подали заявление за плащане на точно определена дата, но в рамките на иначе разрешен период с продължителност повече от 4 години, то те губят право да получат второ плащане, а и да върнат получената авансова сума по договор. Излага и доводи, че и дори наредбата да е била издадена в рамките на правомощията на министъра счита, че извършеното от него нарушение само формално покрива критериите на чл. 38, ал. 1 от Наредба № 14/2015 г., тъй като пропускането на срока е по невнимание, тъй като по времето, когато е следвало да подаде заявлението е в разгара на кампанията за прибиране на груб фураж за животните. В тази връзка касационният жалбоподател твърди, че срокът за подаване на заявление не е преклузивен, а по-скоро служи за планиране работата на земеделския стопанин, така и на ДФ „Земеделие” по обработване на документите на кандидатите за подпомагане. Счита, че в случая е важно, че като кандидат за подпомагане е изпълнил изискванията по договора – изпълнение на одобрения от фонда бизнес-план. Подробни съображения, обосноваващи оплакването за неправилно прилагане от съда на материалния закон, се съдържат в касационната жалба, с която се иска отмяна на обжалваното решение и отмяна на оспорения административен акт, както и се претендират направените по делото разноски.
Ответникът по касационната жалба директорът на Областна дирекция – Ямбол на Държавен фонд „Земеделие” в депозиран по делото писмен отговор от юриск. Д.Б, я оспорва с искане за оставяне в сила като правилно обжалваното решение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, а обжалваното решение като правилно да се остави в сила.
Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:
За да отхвърли жалбата на Д.Д, първоинстанционният съд е приел, че оспореният АУПДВ на директора на Областна дирекция – гр. Я. на ДФ „Земеделие” е издаден от компетентен орган, както е и материално и процесуално законосъобразен. За да направи този си извод съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 27, ал. 3 и 5, изр. 1 ЗПЗП, според който Разплащателна агенция е длъжна да предприеме необходимите действия за събиране на недължимо платени и надплатени суми по схеми за плащане и проекти, финансирани от европейските фондове и държавния бюджет, както и глобите и другите парични санкции, предвидени в законодателството на Европейския съюз. Съдът се е позовал и на чл. 162, ал. 2, т. 8 ДОПК относно дефинирането на понятието публични вземания. Прието е в обжалваното решение, че оспореният акт е издаден на основание чл. 33, ал. 2 от Наредба №14/28.05.2015 г. за прилагане на подмярка 6.1 „Стартова помощ за млади земеделски стопани” от мярка 6 „развитие на стопанства и предприятия” от ПРСР за периода 2014 г. – 2020 г. и чл. 9, ал. 1, т. 18 от договора във връзка с неизпълнение на чл. 38 от цитираната наредба и чл. 165 и чл. 166 ДОПК. Посочено е от съда, че въз основа на чл. 33, ал. 2 от Н. Рната агенция изисква връщане на полученото от ползвателя първо плащане по чл. 10, т. 1 и не му дължи второ плащане по чл. 10, ал. 2, когато при проверките по ал. 1 бъде установено неспазване на едно или повече от изискванията на Наредбата и/или едно или повече задължения на ползвателя, поето и с договора да предоставяне на финансова помощ. Според съда жалбоподателят не отрича, че не е спазил срока за подаване на заявление за второ плащане, като е заявил, че е посетил областната дирекция на следващия ден, то безспорно е налице неизпълнение на поетото договорно задължение. Съдът е изложил мотиви в съдебния си акт, че жалбоподателят е поел задължение с посочената в договора дата 22.08.2018 г., но тя не е фиксирана и единствена като възможна дата за заявяване на второ плащане, а краен срок за осъществяването му, както и че в изготвения от него бизнес-план Добрев е декларирал посочената дата, а и клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора задължава ползвателя да изпълни до 22.08.2018 г. като крайна дата за периода на проверка изпълнението на бизнес-плана. Според съда нормата на чл. 36, ал. 2 от Наредбата е категорична, а предл. първо от т. 1 поставя императивно изискване заявката за второ плащане да се подаде в посочения в договора срок, а неизпълнението му е обвързано с текста на ал. 1, указващ, че неизпълнението лишава от право ползвателя на помощта да получи второ плащане по договора и задължава същия да върне получената по първото плащане сума на финансовата помощ. За неоснователно е прието и възражението на касатора, че актът е незаконосъобразен поради липса на воля на органа за прекратяване на договора за финансова помощ., както и че изискуемите условия, при наличие на които органът предприема действия по смисъла на чл. 33, ал. 2 от Наредбата. Изводът на съда е, че оспореният акт е законосъобразен, а жалбата срещу него като неоснователна и недоказана, е отхвърлена. Обжалваното решение е правилно постановено.
Няма спор между страните по делото, че касационният жалбоподател е сключил договор № 20/06/1/0/01604/24.10.2016 г. с ДФ „Земеделие” чрез директора на Областна дирекция на фонда в гр. Я.. С договора фондът се е задължил да предостави на Д.Д безвъзмездна финансова помощ по подмярка 6.1 „Стартова помощ за млади земеделски стопани” от мярка 6 „Развитие на стопанства и предприятия” от ПРСР за периода 2014 г. – 2020 г. Не се спори и че Добрев е изготвил бизнес-рлан съгласно този договор и е получил първото плащане по него в размер на 24 447, 50 лв. Спорът се свежда до това дали неспазването на срока за заявяване на второ води до отпадане на задължението за заплащане на финансовата помощ по договора относно второто плащане. Според касационния жалбоподател този срок не е преклузивен, а според административният орган и съдът неспазването на срока преклудира възможността жалбоподателят да получи второто плащане. Следва да се отбележи и, че договорът, посочен по-горе е свързан с подмярка 6.1, поради което приложим е чл. 9б ЗПЗП, според който в т. 2 за ПРСР 2014 г. – 2020 г. е предвидено, че производствата пред управляващия орган или ДФ "Земеделие", Разплащателна агенция се провеждат посредством Информационната система за управление и наблюдение на средствата от ЕСИФ (ИСУН) по реда и при условията на ЗУСЕСИФ– за мерките и подмерките, извън посочените в т. 1 нао същата разпоредба. В този смисъл е и решение по адм. дело № 6150/2019 г. на ВАС, Първо отделение.
В процесния случай следва да се има предвид и § 12, ал. 1 от ПЗР на ЗПЗП (ДВ., чл. 2/03.01.2018 г.), който определя, че започналите производства по издадените до датата на влизане в сила на този закон наредби по прилагането на мерките от ПРСР за периода 2007 г. – 2013 г. и на мерките и подмерките по чл. 9, т. 2 ЗПЗП от ПРСР за периода 2014 г. – 20120 г., се довършват по досегашния ред до изтичане на периода на мониторинга. Същото следва и от разпоредбата на § 4 от ПЗР на Наредба № 4/30.05.2018 г. за условията и реда за изплащане, намаляване или отказ за изплащане, или за оттегляне на изплатената финансова помощ за мерките и подмерките по чл. 9б, т. 2 ЗПЗП. Според цитираната разпоредба на Наредба № 4/2018 г., тя се прилага за проектни предложения по посочените в чл. 9, т. 2 ЗПЗП мерки и подмерки, подадени след влизане в сила на ЗИД на ЗПЗП (ДВ., бр. 2/03.01.2018 г.).
Като се имат предвид данните по делото производството по подпомагане на Д.Д е започнало със заявление от 22.07.2015 г., т. е. по Наредба № 14/28.05.2015 г., а договора със ДФ „Земеделие” е от 24.10.2016 г. Съгласно чл. 13, ал. 2 от договора, Добрев се е задължил за период от 5 години и 6 месеца да предоставя на ДФ „Земеделие” да изпълнява ангажиментите си към фонда, но не е спазил срокът за подаване на заявлението за второто плащане.`
В процесния случай правилно съдът е приел, че АУПДВ, издаден компетентен административен орган, действащ при спазване пределите на териториалната и при наличие на материална компетентност, делегирана от изпълнителния директор на фонда със заповед № 03-РД/286 от 01.02.2017 г. по бл. 20а, ал. 4 ЗПЗП и чл. 45, т. 6 от Устройствения правилник на ДФ „Земеделие”. Обосновано съдът е установил, че административният орган е съобразил, че се касае за публично държавно вземане, което се установява с акт по чл. 166 ДОПК, а не с решение по чл. 73 ЗУСЕСИФ. Производството по издаване на АУПДВ е започнало с писмо от 21.09.2018 г. на основание чл. 26, ал. 1, АПК, като жалбоподателят не е подал писмено възражение, което изрично е посочено в оспорения от него АУПДВ.
По същество следва да се приеме, че неспазването на срока за подаване на заявление за второ плащане, преклудира възможността на заявителя да получи второ плащане и за него възниква задължението да върне полученото първо плащане по договора за безъзмездна финансова помощ, което правилно съдът е приел, че е в съответствие с материалния закон. Изложените доводи в касационната жалба, че срокът по чл. 38, ал. 1, т. 1 от Наредба № 14/2015 г. и чл. 9, ал. 1 от договора не е преклузивен, правилно не са възприети от първоинстанционния съд. Наред с това следва да се отбележи, че относно подаването на заявлението за второ плащане изрично в сключения договор между жалбоподателя и фонда в чл. 6, ал. 1 е изрично е посочена датата 22.08.2018 г., поради което възраженията му, че срокът е пропуснат поради невнимание нямат правна стойност предвид, че се касае за преклузивен срок по чл. 38 от Наредбата, а не за инструктивен, каквито са възраженията на жалбоподателя. Нещо повече посочената дата е краен срок за подаване на заявлението за второ плащане и след като тя е конкретизирана в договора, всякакви възражения за формалното й неспазване, са без значение, след като се касае за преклузивен срок, който не е спазен и за който жалбоподателят е знаел още при сключване на договора със ДФ "Земеделие".
Оплакването на касатора, че съдът не е съобразил, че Наредба № 14/2015 г. е издадена в противорчие с общностното право, са неоснователни и необосновани. В касационната жалба не се сочи на кой нормативен акт от общностното право противоречи процесната Наредба.
С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от пороците, сочени в касационната жалба и затова като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на делото и направеното искане от юриск. Брайкова, на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 144 АПК.
Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 54/18.04.2019 г., постановено по адм. дело № 59/2019 г. по описа на Административен съд – гр. С..
ОСЪЖДА Д.Д от [населено място], О. С да заплати на ДФ „Земеделие” – гр. С. юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Решението не подлежи на обжалване.