О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1528
гр. София, 27 03.2025 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВАкато изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 2234/2024 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. П. К., представлявана от адв. М. К., срещу решение № 136 от 12.02.2024 год. по въззивно гр. д. № 832/2023 год. на Софийския апелативен съд.
С него се обезсилва решение № 99 от 09.01.2023 год. по гр. д. № 12807/ 2021 год. на Софийския градски съд в частта му за отхвърляне на предявения от С. А. Р.-П. против касаторката иск с правно основание чл. 39 ЗН за установяване, че саморъчното завещание на М. Й. И. от 15.11.2017 г. в полза на ответницата е отменено от последващо съставеното саморъчно такова от 01.03.2019 г. в полза на ищцата, като производството се прекратява поради недопустимост на иска.
В останалата му отхвърлителна част първоинстанционното решение се отменя частично като неправилно и вместо това се признава за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че С. А. Р.-П. е собственик по силата на саморъчното завещание от 01.03.2019 год. на 3/4 ид. части от процесния недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с адм. адрес:[жк], [улица], [жилищен адрес] ап. № 22, , като в частта, с която предявеният иск е отхвърлен като неоснователен за останалата 1/4 ид. част от правото на собственост върху апартамента, решението е потвърдено.
Като последица от частичното уважаване на установителния иск за собственост, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК се отменя издаденият в полза на ответницата констативен нотариален акт за собственост № 123, том II, дело 281 от 09.09.2021 год. на нотариус с рег. № * на НК, с който същата е призната за собственик на 3/4 ид. части от процесния апартамент.
Недоволна от този резултат, Л. П. К. оспорва въззивното решение в цялост, като счита, че същото е нищожно/недопустимо, алтернативно неправилно като постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон, при съществени нарушения на принципите на правото и при липса на мотиви. Моли за обезсилване на въззивното решение, алтернативно за неговата отмяна и за оставяне в сила на първоинстанционното решение по спора.
В изложение към жалбата касаторката навежда доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на тези по ал. 2 на същата разпоредба, като формулира конкретни правни въпроси, за които счита, че са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както и че разглеждането им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ищцата С. А. Р.-П., представлявана от адв. Ем. Б., оспорва касационната жалба в писмен отговор, като поддържа становище за необоснованост на оплакванията на касаторката и за отсъствие на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
При произнасяне по наведените доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съобразява следното:
Съгласно възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, процесният имот е придобит през 1974 год. от съпрузите И. П. И. и М. Й. И., като след смъртта на И. И. през 2004 год., при наследяване по закон, М. И. придобива собствеността върху 3/4 ид. части, а дъщеря им С. Д. върху останалата 1/4 ид. част.
Собствените си 3/4 ид. части М. И. прехвърля на М. К. Д. с нотариален акт № 60 за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен на 29.04.2015 год.
Впоследствие, на 15.11.2017 год. М. И. съставя саморъчно завещание, с което завещава на ответницата К. движимите и недвижимите имоти, които ще останат след нейната смърт. В завещанието изрично са посочени и 3/4 ид. част от правото на собственост върху процесния апартамент. Завещанието е депозирано на 10.08.2021 год. при нотариус рег. № * на НК и обявено на същата дата.
Същевременно с това, на 01.03.2019 год. от М. И. е съставено и саморъчно завещание, с което в полза на ищцата С. Р.-П. се завещава конкретен имот, а именно процесният апартамент № 22. Завещанието е предадено за съхранение на нотариус с рег. № * на НК, обявено е на 23.06.2020 год. и е вписано в имотния регистър на 29.10.2020 год.
Договорът за прехвърляне на процесния апартамент срещу задължение за издръжка и гледане е развален по съдебен ред на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, като по делото е представено решение № 60144 от 30.07.2021 год. на ВКС по гр. д. № 3081/2020 год.
Установено е също така, че на 09.09.2021 год. е издаден констативен нотариален акт за собственост, с който ответницата К. се признава за собственик на 3/4 ид. части от правото на собственост върху спорния апартамент на основание съставеното в нейна полза завещание от 15.11.2017 год.
Между страните е безспорно, че завещателката М. И. е починала на 03.06.2020 год. /в хода на съдебното производство по чл. 87 ЗЗД/ и е оставила като единствен наследник нейната дъщеря – С. Д..
При така установените обстоятелства, според мотивите към обжалвания съдебен акт, за разрешаване на възникналия правен спор е от основополагащо значение да се конкретизира характерът на всяко едно от завещателните разпореждания и да се разреши въпросът за конкуренцията между тях. Прието е, че завещанието може да се отмени по два начина – изрично с ново завещание или с нотариален акт, в който завещателят изрично заявява, че отменя изцяло или отчасти предишните си разпореждания; или мълчаливо – чрез последващо завещание, което не отменя изрично предходното, но изключва онези разпоредби в него, които са несъвместими с новите. В тази връзка въззивният съд съобразява, че в разпореждането от 2017 год. М. И. упоменава по-широк кръг от имуществени права, но посочва и действително притежаваните от нея 3/4 ид. части от правото на собственост върху апартамента на [улица]. В разпореждането от 2019 год. е посочен само и единствено апартаментът, без обозначаване на ид. части от правото на собственост и без да са упоменати други имуществени права. При липсата на събрани други доказателства относно взаимоотношенията между страните по делото и тяхната праводателка, съдебният състав изхожда от извършваните от И. правни действия, в това число и по предявяване на иска за разваляне на сключения от нея договор за издръжка и гледане, като приема, че причината за промяната в намеренията кому да остави имуществото си след своята смърт е свързана с това кое лице я е подпомагало в последните години от нейния живот. Изтъкнати са мотивите към решението на ВКС от 30.07.2021 год., както и текстът на завещанието в полза на ищцата, съгласно който разпореждането се извършва като благодарност за положените грижи и внимание от Р.-П. в последните години от живота на завещателката. С оглед на това и като съобразява, че няма данни наследството на И. да е включвало в себе си други имоти, права и/или вещи, извън процесните 3/4 ид. част от процесния апартамент, въззивният съд обосновава извода за това, че в разглежданата хипотеза може да се приеме, че и второто по време завещание има характера на универсално/общо разпореждане с имущество. Приема, че когато наследствената маса се изчерпва с една вещ или идеални части от нея, то въобще не следва да се обсъжда характерът на разпореждането – дали се касае за общо завещателно разпореждане или за завет. Освен това, несъмнена е в разглежданата хипотеза волята на завещателката да отмени предходно извършеното в полза на ответницата завещание в частта му относно спорния недвижим имот, тъй като видно от текста на завещанието в полза на ищцата, то очевидно е несъвместимо със посочените права в завещанието от 2017 год.
На последно място съдът е подчертал, че и воденият съдебен процес не разколебава този извод, тъй като исковата молба е вписана преди съставяне на двете завещания, а също така във всяко от тях са посочени съдебно заведените претенции. Още повече, че в разпореждането в полза на ищцата Р.-П. завещателката И. е упоменала и правото да продължи и завърши всички заведени от нея съдебни дела относно същия недвижим имот. При това положение в решението се приема, че не може да става дума за отмяна на завет по смисъла на чл. 41, ал. 1 ЗН, особено предвид надлежното вписване на исковата молба и решението по спора по чл. 87 ЗЗД, както и обратното действие на развалянето на договора. Като правно ирелевантен е обозначен също така моментът на обявяване и вписване на всяко от завещанията с мотива, че тези действия имат само оповестително значение.
В заключение, като съобразява, че към момента на смъртта си И. се легитимира като собственик само на 3/4 ид. части от апартамента, въззивният съд приема, че са налице предпоставките за частично уважаване на установителния иск за собственост, както и за отмяна на издадения в полза на ответницата констативен нотариален акт за собственост на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.
Що се отнася до иска по чл. 39 ЗН за признаване, че саморъчното завещание от 15.11.2017 год. е отменено от последващото завещание от 01.03.2019 год., съдебният състав намира, че е такъв за установяване съществуването или несъществуването на друг факт с правно значение по смисъла на чл. 124, ал. 4 ГПК, който иск би бил допустим само в изрично предвидените от закона случаи. Такъв иск не е предвиден в закона, поради което произнасянето по него е недопустимо и производството подлежи на прекратяване в тази му част.
При тези мотиви към обжалваното решение и като провери данните по делото настоящият съдебен състав намира следното:
По оплакването за вероятна нищожност – не се констатира наличие на нарушения, които да обуславят вероятен извод за нищожността на обжалваното въззивно решение. Същото е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на съда.
По доводите за вероятна недопустимост – според твърденията в касационната жалба въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, поради превишаване правомощията по чл. 269 ГПК, излизане извън обхвата на проверката, зададен с оплакванията във въззивната жалба и постановяване на решението при „свръх петитум“. В тази връзка се поставят и конкретни правни въпроси, а именно: „Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, ал. 2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата?“; „Допустим ли е самостоятелен иск по чл. 39 ЗН, при положение че има изричен самостоятелен петитум в исковата молба по този въпрос, както и диспозитив в първоинстанционното решение?“; „Налице ли е произнасяне плюс петитум от въззивният съд в случаите, когато ищцата е поискала на основание чл. 39 ЗН да се обяви за отменено саморъчно предходно завещание на М. И. И. от 15.11.2017 год., а съдът се е произнесъл, като е обезсилил първоинстанционното решение в тази част, приемайки, че такъв иск не може да се предяви самостоятелно?“; „Допустимо ли е въззивното решение, с което се обезсилва първоинстанционното решение в частта по произнасянето по чл. 39 ЗН без изготвянето на нов доклад и даване указания на страните за становище по този въпрос, като въвежда нови обстоятелства и факти, каквито не са изложени в исковата молба, в първоинстанционното решение, както и във въззивната жалба?“.
Данните по делото не разкриват признаци на вероятна недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, нито дават основание да се приеме, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по горепоставените въпроси.
Във въззивната си жалба срещу изцяло неблагоприятното за нея първоинстанционно решение ищцата Р.-П. изрично сочи, че намира решението за неправилно и необосновано, като излага конкретни съображения относно: правното действие на извършеното в нейна полза завещание с оглед реда на вписванията и последиците от уважаването на иска по чл. 87 ЗЗД; характера му на общо завещателно разпореждане; наличието на мълчалива отмяна по отношение на предходно направеното завещание в полза на ответницата; размера на правата в съсобствеността. В петитума е посочено, че се иска отмяна на първоинстанционното решение в неговата цялост и за постановяване на решение по същество, с което да се уважат предявените искове.
Съгласно постановките на цитираното от касаторката тълкувателно решение № 1/2013 год., ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съответно, при оспорване решението на Софийския градски съд в цялост, то същото подлежи на проверка във всички негови части, като преди да се произнесе по основателността на претенциите, съдът е длъжен да извърши проверка за допустимост на предявените искания. Именно в изпълнение на това свое задължение по чл. 269, изр. 1-во, предл. 2-ро ГПК въззивният съд преценява на първо място допустимостта на предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК, вр. чл. 39 ЗН. При констатацията за неговата изначална недопустимост, която не се дължи на нередовност на исковата молба, изобщо не стои въпросът за нейното отстраняване по реда на чл. 129 ГПК, нито може да се приеме, че съдът е длъжен да процедира съобразно постановките на т. 2 от горепосоченото тълкувателно решение № 1/2013 год. Както изрично е подчертано в него, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада, и то тогава, когато е направено съответно оплакване във въззивната жалба – хипотеза съвсем различна от разглежданата. В този смисъл, доколкото са разбираеми поставените правни въпроси, то те не дават основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Не става ясно също така от изложението към касационната жалба кои са тези нови обстоятелства и факти /невъведени от ищеца с исковата молба/, които съдът въвежда сам в производството, за да обоснове извода за недопустимост на иска по чл. 124, ал. 4 ГПК, вр. чл. 39 ЗН.
Неоснователно и лишено от правна логика е и оплакването за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявено искане, доколкото ищцата претендира да е собственик на целия недвижим имот, а искът се уважава от въззивния съд до размер на 3/4 ид. части от правото на собственост върху него. Частичното уважаване на иска не представлява произнасяне в „свръх петитум“ и не е предпоставено от предварителното изменение на иска за 3/4 ид. части, каквото правно становище се поддържа от процесуалният представител на касаторката в изложението към касационната жалба. Същото се отнася и за оплакването за произнасянето на въззивния съд с потвърждаване на отхвърлителната част на първоинстанционното решение за 1/4 ид. ч. от имота, което е обосновано от частичното уважаване на иска с оглед претенцията на ищцата за целия имот.
Обосновано от частичното уважаване на иска за собственост е и произнасянето на въззивния съд по искането по чл. 537, ал. 2 ГПК, като последица от изхода по него. Произнасянето по него не е предпоставено от съществуването на изричен диспозитив в обжалваното решение, доколкото първоинстанционният съд не е имал основание да постановява такъв, с оглед отхвърляне на иска за собственост.
По доводите за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:
Поставят се следната група въпроси: „По въпроса дали едно завещание е частно или универсално?“; „Последващо завещание, което касае само реална част от имота отменя ли предходното завещание, с което е извършено разпореждане с идеална част от имота, завещано е цялото движимо и недвижимо имущество, както и идеалните части от правото на строеж и общите части на сградата?“; „Действителен ли е заветът съгласно чл. 41, ал. 1 ЗН, ако към момента на обявяване и вписване на частично завещание в полза на ищцата, завещателката М. И. не е била собственик на процесния имот при откриване на наследството?“.
Възприетите в обжалваното решение правни изводи по предмета на спора относно критериите за определяне характера на завещателното разпореждане – дали се касае за универсално завещание или завет, както и за конкуренцията между тях и способите за тяхната отмяна са в пълно съответствие с утвърдената съдебна практика по приложението на закона, поради което не са аргументирани допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с така поставените въпроси.
Съгласно цитираното в изложението към жалбата решение № 245 от 31.10.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1189/2010 год., II г. о., ако последващото завещателно разпореждане се отнася до същото имущество, до което се отнася и предходното, но сочи различно ползуващо се лице, то отменя предходното. Ако последващото завещание има за предмет различен обем от права в сравнение с предходното, същото има за последица отмяна на предходното завещание само ако касае по-голям обем от права върху едно и също имущество или обемът от права в двете завещания съвпада напълно, т. е. съдържа воля за разпореждане и с посочения в предходното завещание обем от права в полза на друго лице. В случая е установено, че с второто по ред разпореждане се завещава целият апартамент в бл. 239 на [улица], поради което в пълно съответствие с тази практика въззивният съд приема завещанието в полза на ответницата за мълчаливо отменено. Същото е и даденото разрешение от ВС на РБ в посоченото решение № 172 от 1958 год. по гр. д. № 7739/57 год., IV г. о. - „Последващото завещание на един имот отменява по-раншното такова за същия имот“, а както и в цитираното решение № 62 от 5.03.2004 год. на ВКС по гр. д. № 663/2003 год., I г. о. – „Последващото завещание отменя предходното, доколкото предмет на завещателните разпореждания са един и същ обем права“.
Не разкрива търсеното противоречие с практиката на ВКС и изводът на съда относно характера на завещателното разпореждане в полза на ищцата. В тази насока е формирана съдебна практика, по смисъла на която при възникнали съмнения относно характера на завещанието, волята на завещателя подлежи на установяване при спазване на общото правило на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите, отчитайки разпоредбата на чл. 44 ЗЗД. Действителната воля на завещателя следва да бъде изведена като отделните клаузи на завещанието се тълкуват във връзка едни с други и всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. В определени случаи съдът следва да отчита и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя, като се прилагат и правилата на формалната и житейската логика /решение № 855 от 11.12.2010 год. на ВКС по гр. д. № 1497/2009 год., I г. о.; решение № 380 от 31.05.2012 год. на ВКС по гр. д. № 580/2010 год., I г. о./. Дори при съдържащо се в текста на завещанието изброяване на конкретно имущество, това не е достатъчно, за да се приеме, че същото представлява завет. При наличие на спор относно характера на завещателното разпореждане - както в случаите, когато същото съдържа изброяване на конкретни имущества, така и когато е посочено само едно имущество, при тълкуване на волята на завещателя следва да се има предвид и дали наследството не се изчерпва само с предмета на завещанието /решение № 59 от 18.03.2014 год. на ВКС по гр. д. № 1063/2013 год., III г. о. и решение № 184 от 31.10.2013 год. на ВКС по гр. д. № 1438/2013 год., II г. о./.
Последният въпрос касае разноските и гласи: „Задължен ли е съдът да присъди разноски и за пред първата инстанция, ако не е представен списък и ищцата изрично е заявила в последното съдебно заседание /протоколирано/, че няма да представя списък с разноските?“. Въпросът намира еднозначно разрешение в т. 2 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 6/ 2012 год., ОСГТК. Списъкът няма отношение към възможността за преразглеждане на въпроса за разноските при отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на различен изход по предмета на спора. Представянето на списък по чл. 80 ГПК е процесуална предпоставка от кръга на абсолютните единствено за развитие на производството по изменение на решението в частта му за разноските. Освен това редът за защита срещу произнасянето по въпроса за разноските във въззивното решение е установеният в чл. 248 ГПК, а не по реда на касационното обжалване.
След като по поставените въпроси е налице съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд и липсват предпоставки за нейното изменение или осъвременяване, то няма как да се приеме, че по отношение на въпросите са налице допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Гореизложените съображения изключват и извода за очевидна неправилност, тъй като не се установява произнасянето на съда да е при нарушение на императивна правна норма, на основополагащите принципи в гражданското съдопроизводство или при условията на явна необоснованост.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 136 от 12.02.2024 год. по въззивно гр. д. № 832/2023 год. на Софийския апелативен съд по постъпилата срещу него касационна жалба от Л. П. К., чрез адв. М. К..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.