Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба от Е. Сулейман, [гражданство], чрез адв.. Д срещу Решение № 1369 от 05.03.2019 г., постановено по адм. дело № 507/2019 г. от Административен съд София-град. В касационната жалба се релевират оплаквания, че процесното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се доводи, че съдът изобщо не е обсъдил изложените доводи в жалбата й срещу оспорения административен акт. Моли решението да бъде отменено.
Ответникът – Председателят на Държавната агенция за бежанците при МС (ДАБ), в съдебно заседание чрез процесуалният си представител юрк.. М, изразява становище за неоснователност на жалбата.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата.
Настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, след като прецени доводите на страните в производството и събраните по делото доказателства, в рамките на сочените касационни основания и с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Е. Сулейман, [гражданство], срещу Решение № 4541 от 18.12.2018 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 8 и чл. 75, ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 9 от ЗУБ (ЗАКОН ЗА УБЕЖИЩЕТО И БЕЖАНЦИТЕ) (ЗУБ) е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да мотивира този резултат съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила, при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон, в установената от закона писмена форма и същото е съобразено с целта на закона. Решението е валидно, допустимо и правилно.
Съдът задълбочено и пространно е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на претенцията на касатора и е изложил обосновани и законосъобразни правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция.
Съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, статут на бежанец в Р. Б се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ при анализ на понятието "преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. В настоящият случай, видно от представената по делото административна преписка, както и от приложените доказателства не може да се направи извод, че чужденката е била обект на преследване. Не са представени доказателства спрямо нея да е упражнявано физическо насилие или да е била обект на репресии поради своята етническа и религиозна принадлежност. Поради това е правилен извода на първостепенният съд, че изложената от жалбоподателката бежанска история касае единствено и само лични причини и икономически такива, а именно, че крайната й цел е да достигне Германия, където е синът й.
Правилно съдът е приел, че не са налице и основания за предоставяне на хуманитарен статут съгласно чл. 9 от ЗУБ. Не са налице тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ. В настоящият случай не се установява лицето да е било принудено да напусне Ирак поради това, че там е било изложено на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция. Липсват категорични доказателства, а и не се твърди наличие на конкретна заплаха за живота, сигурността и свободата на касаторката поради насилие, възникващо от ситуации, като въоръжен конфликт, нито за опасност от наказание, изтезание или други форми на нечовешко или унизително отношение. Посоченото от нея в проведеното интервю пред административния орган не дава основание да се приеме, че е била принудена да напусне страната поради реална опасност от изтезание или нечовешко или унизително отнасяне. Спрямо нея не съществува риск от посегателства по см. на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ.
Неоснователно е твърдението, че съдът в мотивите си не е обсъдил личните мотиви на кандидата за статут и не е мотивирал решението си. Напротив, първостепенният съд задълбочено и пространно е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на претенцията на жалбоподателката и е изложил обосновани и законосъобразни правни изводи.
Настоящата инстанция следва да отбележи и това, че съгласно "пълзяща скала" посочена в т. 39 на Тълкувателното решение на съда в Люксембург, която е от съществено значение при оценяването на молба за субсидиарна закрила, в колкото по-голяма степен чужденката съумее да докаже, че е конкретно повлияна от фактори, имащи пряко отношение към личното й положение, толкова по-слаба ще трябва да е степента на безогледното насилие за нея, която се изисква за търсенето на субсидиарна закрила. Не може да се приеме, че тя е лице, което може да търси субсидиарна закрила. Съгласно решение от 17.02.2009 г. по дело С-465/07 на СЕС, за да бъде предоставена субсидиарна закрила на едно лице, на основание чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО отм. на Съвета на ЕС, респ. чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, е необходимо компетентният национален орган или съдилищата, до които е подадена молба за субсидиарна закрила, да са установили, че в съответната държава по произход съществуващият въоръжен конфликт достига толкова висока степен, че се демонстрират сериозни и потвърдени основания да се счита, че изпратеното обратно там цивилно лице, единствено на основание присъствието си на територията на дадена държава или регион, би било изправено пред реален риск да стане обект на тази заплаха. Такова установяване по отношение на кандидата не е налично, а опасностите на които изобщо е изложено населението или част от населението на една страна, не представляват сами по себе си индивидуални заплахи, които могат да бъдат квалифицирани като тежки посегателства срещу отделния кандидат като обект на лична заплаха и риск. В конкретния случай няма добре обоснован страх от преследване и индивидуализиране на заплаха за живота на чужденката. Не се установява спрямо нея и да са налице сериозни и потвърдени основания да се счита, че единствено с присъствието си на територията на Ирак тя би била изправена пред реален риск да бъде обект на заплаха, релевантна за предоставянето на хуманитарен статут. Съответно такива доказателства по делото не са представени.
На следващо място, видно от текста на посоченото решение е, че съдът поставя като условие съществуващата опасност да е реална за лицето, търсещо закрила и следващото условие е въоръжените конфликти да се характеризират с безогледно насилие. Двете условия са взаимно свързани и наличието им е обусловено от конкретната бежанска история и установените за всеки един търсещ закрила индивидуални обстоятелства. В тази връзка от анализа на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, във връзка с тълкуването на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО отм. , дадено с решението по дело С-465/2007 г. на СЕО и в съответствие с информацията относно актуалната обстановка в Ирак, съдържаща се в справка вх. № МД-211 от 26.03.2019 г.,и справка вх. № МД-512 от 18.09.2019 г. относно актуалното положение в страната и политическата и икономическа обстановка, както и възможността за вътрешно разселване, представени пред настоящата инстанция от дирекция "Международна дейност" на ДАБ следва да се приеме, че не е налице заплаха за търсещата закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата й по произход. От тях се установява, че в Ирак вътрешния конфликт не е на такова ниво, че да е налице пряка и непосредствена опасност за живота на касатора. Общата обстановка по сигурността, специално в Ю. И и автономната област И. К, е стабилна.
При осъществяване на съдебния контрол административния съд е обсъдил обстоятелството относно възможността за вътрешно разселване по отношение на чужденката в същата тази област, като според данни от Върховния комисариат за бежанците към ООН, от 2014 г. не се изискват гаранти и спонсорство за разселване в автономния район. Сложната ситуация в Ирак сама по себе си не представлява основание за предоставяне на хуманитарен статут, ако не се съпътства от обстоятелствата по чл. 9 от ЗУБ, при наличието на които се предоставя хуманитарна закрила.
По делото не са представени и доказателства за наличие на хуманитарни причини, посочени в разпоредбата на чл. 9, ал. 8 от ЗУБ по отношение на търсещата закрила.
При тези данни правилно е заключението на решаващия съд, че не са налице предпоставките на чл. 9 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут на чужденката.
Предвид изложеното не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК Върховният административен съд, трето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1369 от 05.03.2019 г., постановено по адм. дело № 507/2019 г. от Административен съд София-град. Решението не подлежи на обжалване.