Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 520/20.03.2014 год. по т. д.№ 4112/2013 год. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 08.07.2013 год. по т. д.№ 3061/2011 год. на СГС,ТО,VІ–5 състав.С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от касатора против Б. / Б. / иск по чл. 1 ал. 1 З. вр. с чл. 208 ал. 1 КЗ,за сумата от 430 996, 05 лева, дължимо застрахователно обезщетение по застрахователна полица № Д. / 30.08.2007 год., за застрахователни събития настъпили на 28.07.2008 год. – вреди вследствие забавено плащане на дължима цена за експортирани стоки, от длъжници на застрахования касатор – М. О. / Р. / и Н. О. / Б. /. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 235 ал. 2 и ал. 3 ГПК / несъобразяване на доказателства, представени с допълнителната искова молба, във взаимовръзка с представено писмено доказателство в с. з. на 05.03.2014 г. пред САК - писмо изх.№ 9160-ІІІ 72/28.02.2014 год. на [фирма],в обосноваване материалноправната легитимация на ищеца.Твърди и нарушение на чл. 236 ал. 2 ГПК, предвид неразглеждане на останалите предпоставки за уважаване на иска, извън материалноправната легитимация на ищеца и в тази връзка – неизлагане на мотиви относно действително установените от многобройните доказателства, вкл. експертизи, фактическите обстоятелства.Страната счита, че предвид служебното си задължение да съдейства на страните за изясняване на обективната истина / чл. 7 ал. 1 и чл. 10 ГПК / съдът е следвало изрично да й укаже представянето на доказателства за отказ на третото ползващо се по застрахователния договор лице – [фирма], от клаузата за изплащане на застрахователното обезщетение в негова полза.В тази връзка намира, че следва да бъде отчетена и незаконосъобразността на отказа на съда да конституира, в качеството на трето лице – помагач на ищеца, третото ползващо се по застрахователния договор лице – [фирма], Касаторът твърди въззивното решение неправилно и поради постановяването му в противоречие с материалния закон – чл. 22 ЗЗД, позовавайки се на задължителна съдебна практика и на правната теория,

Ответната страна - Б. – оспорва касационната жалба, като счита, че формулираните в изложението по чл. 280 ал. 1 ГПК въпроси, не покриват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, по същество са фактологични и за преценка правилността на решението, на основанията по чл. 281 т. 3 ГПК,различни от тези по чл. 280 ал. 1 ГПК, а дори да се приемат за удовлетворяващи характеристиката на правни въпроси, не е надлежно обосновал допълнителен селективен критерий по всеки от тях.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочен срещу валиден и допустим, подлежащ на касационна проверка съдебен акт,

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

Предявените, по същество множество обективно съединени искове с правно основание чл. 1 ал. 1 З. вр. с чл. 208 ал. 1 КЗ, са за присъждане на застрахователно обезщетение, предвид настъпил застрахователен риск – забавено плащане по договори за износ на стоки и услуги, сключени с длъжници на застрахования – М. О. /Р./ и Н. О.. Ответникът е противопоставил множество възражения: за изтекла погасителна давност ; за неизпълнение задължения на застрахования съгласно сключения договор, съществено увеличаващи риска и на това основание съставляващи основание за отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, по чл. 211 т. 2 КЗ ; за наличие на рекламации на длъжниците – купувачи на стоките - досежно качеството на доставеното, предвид клаузата на чл. 6 т. 2 от ОУ, вкл. възражения относно размера, с оглед частично изпълнение насрещните задължения на купувачите, както и с оглед уговореното - 85 % от стойността на неизпълнението - обезщетение, вместо претендираните от ищеца 100 %. Първото и основно възражение на ответника, обаче, с оглед което единствено са мотивирани първоинстанционното и потвърдилото го въззивно решение, е за липса на материалноправна легитимация, предвид сключването на застрахователния договор с клауза в полза на трето лице – [фирма], кредитодател на [фирма] по договор за кредит № 77 / 17.09.2007 год., В отговор на това възражение ищецът е заявил, че вземането на кредитодателя по договора е удовлетворено изцяло, независимо че е осъществено по реда на принудителното изпълнение, въз основа на изпълнителен титул, издаден въз основа на производство по чл. 422 ГПК, като в първоинстанционното производство са представени и доказателствата за това.Във въззивното производство е прието като доказателство / с. з. от 05.03.2014 год. / изрично адресирано до Б. писмо - изх.№ 9160–ІІІ 72/28.02.2014 год. на [фирма], с което банката е декларирала, че няма претенции към Б. по рамковата полица, сключена в обезпечение вземанията на банката към касатора по договор за банков кредит, като застрахователния и кредитния договор са изрично индивидуализирани / с номер и дата на сключване / и оттук установими като идентични с процесните.

За да потвърди отхвърлителното решение на първоинстанционния съд, въззивният състав е приел, че банката – бенефициер, с подписването на застрахователния договор, достатъчно ясно и непротиворечиво е заявила съгласието си да се ползва от уговорката в нейна полза.Приел е, че представените доказателства установяват погасяване задълженията на касатора към банката по сключения договор за банков кредит.Счел е, обаче, че по делото липсват доказателства, съдържащи изрично волеизявление от страна на бенефициера, за отказ да се ползва от клаузата в негова полза, което да е обективирано в изискуемата писмена форма и да е достигнало до знанието на страните по делото.Доколкото, обаче, никъде в установяването на фактическата обстановка по спора, въззивният съд не е коментирал преждепособеното писмо на [фирма],възможни са няколко хипотези: съдът да е пропуснал това, прието във въззивното производство писмено доказателство; да не го е кредитирал, поради съображения относно допустимостта на приобщаването му по делото, с оглед разпоредбите на чл. 266 ГПК,независимо от изричното си определение;да го намира негодно да установи отказ на третото ползващо се лице от клаузата в негова полза, с оглед конкретното му съдържание / формулировка /.

В изложението по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси, конкретизирани от настоящата инстанция, съгласно правомощието й, предоставено с ТР № 1/2010 год. по т. д.№ 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС: 1/ Има ли застрахованият правото да получи обезщетение по договор за застраховка на финансов риск, сключен в полза на трето лице – негов кредитор, при отпадане клаузата в полза на третото лице, поради негов изричен отказ? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с ТР № 30 от 17.06.1981 год. по гр. д.№ 2 / 1981 год. на ОСГК на ВС, решение № 219 / 14.02.2012 год. по т. д.№ 837 / 2010 год. на ІІ т. о. ВКС и решение № 10 по т. д. № 510 / 2008 год. на ІІ т. о. на ВКС, както и в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК – поради необходимост от тълкуване на чл. 199а КЗ вр. с чл. 22 ЗЗД и 2/ Задължен ли е съда да се произнесе съобразно фактите, установими към момента на приключване на устните състезания по делото / вкл. на въззивна инстанция /? – обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – с реш.№ 61 по т. д.№ 741 / 2009 год. на І т. о. ВКС, реш.№ 178 по т. д.№ 984 / 2010 год. на ІІІ г. о. ВКС и реш.№ 361 по гр. д.№ 771 / 2010 год. на І г. о. ВКС.

Първият от поставените въпроси е релевантен и покрива характеристиката на правен, по смисъла на т. 1 ТР № 1 / 2010 год. по т. д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Не е обоснован, обаче, допълнителния селективен критерий.Въззивният съд не е отрекъл правото на застрахования кредитор, да получи застрахователно обезщетение при настъпил застрахователен риск, ако третото ползващо се от договора лице – бенефициер е заявило отказ от правото си да го получи, т. е. отказ да се ползва от клаузата в негова полза.Приел е, обаче, че такъв отказ по делото не се установява.Следователно решението не конфронтира с цитираната задължителна съдебна практика, даваща отговор в този смисъл / ТР № 30 от 17.06.1981 год. по гр. д.№ 2 / 1981 год. на ОСГК на ВС по начало не съставлява задължителна съдебна практика, тъй като не е постановено при действието на ЗСВ от 1994 год., съгласно т. 2 на ТР № 1 / 2010 год. по т. д.№ 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС /. Нейната еднозначност и непротиворечивост изключва и хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК,още повече, че разпоредбата на чл. 199а КЗ, макар и нова, в сила от 27.11.2007 год., не е породила противоречива практика, същата и чл. 22 ЗЗД не са неясни, противоречиви или непълни правни норми, нито в кумулирането им, като обща към специална правна норма, са установими затруднения.

Вторият от поставените въпроси е релевантен, доколкото при произнасянето си съдът не е коментирал, респ. не следва да се счита, че е съобразил, но коментирал по същество, представено до приключване на устните състезания по делото доказателство, в установяване на отказ на бенецифициера да се ползва от клаузата по застрахователния договор, сключена в негова полза, което волеизявление е направено в хода на въззивното производство, т.е. не съставлява съществувал до изтичане срока на преклузията по чл. 131 ГПК, респ. чл. 367 ГПК факт.Въпросът е обоснован в хипотезата на чл. 280 ал. 1т. 1 ГПК с цитираната задължителна съдебна практика, според която съдът следва да постанови решението си в съответствие с всички релевантни за спорното правоотношение факти, независимо дали са се осъществили преди или след предявяването на иска, но преди приключване на устните състезания по делото / чл. 235 ал. 3 ГПК /.Изрично в реш. 178/13.05.2011 год. по гр. д.№ 984/2010 год. на ІІІ г. о. на ВКС се сочи, че същата преценка съдът дължи и досежно материалноправната легитимация на страната, съобразявайки я такава каквато е доказана не към предявяването на иска, а към приключване на устните състезания по делото.

Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 520 / 20.03.2014 год. по т. д.№ 4112 / 2013 год. на Софийски апелативен съд.

УКАЗВА на касатора [фирма], в едноседмичен срок от уведомяването му, да представи доказателство за платена по сметка на ВКС държавна такса от 8 619, 92 лева.

След изтичане на срока делото да се докладва на Председателя на първо търговско отделение – за насрочване или на състава – за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: