Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение №72 от 18.03.2014 г. по т. д. № 623/2013 г. на Варненски апелативен съд,

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

С представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК

,

касаторът

е поставил въпроса – „ Ограничен ли е взискателят по изпълнителното дело с пределен размер на имущество, срещу което може да се насочи принудително изпълнение, респективно служи ли цялото имущество на длъжника за удовлетворяване на кредиторите му”. Страната подробно е развила оплакването си за неправилност

на изводите на съда, които е интерпретирала, като

ги

е свела до това

,

че според нея

,

съдът бил определил горна имуществена граница

,

до която банката имала интерес да търси удовлетворяване на вземанията си, а този извод бил не само в противоречие с практиката на ВКС, но и не намирал опора в закона, в каквато насока страната е развила довод. В подкрепа на това разбиране, касаторът е посочил две решения и едно определение на ВКС и съдилищата, с които

било прието, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори

,

като взискателя може да насочи изпълнението срещу всяка вещ или вземане на длъжника.Други доводи не са развити.

Въззивният съд, за да постанови обжалвания резултат е разрешил спорния между страните въпрос относно това дали всички описи на недвижими имоти

,

за които се претендира заплатената стойност на пропорционална такса по чл. 20 от Тарифа за таксите и разноските към ЗЧСИ

,

се отнасят към изпълнението по изп. дело

,

образувано по титул от

14.03

.2009г.

,

или следва да се зачетат и сумите

,

съставляващи такси по принудителното изпълнение

,

изразено в описи на недвижими имоти

,

по които се събира същата такса, и по делата образувани въз основа на обезсилените изпълнителни листове, по които производството прекратено

.

Съдът е приел, че представените протоколи за описи на недвижими имоти сочат като основание за извършването им

,

освен изпълнителен лист

,

издаден по ч. гр. д. 2568/09г. на ВРС

,

така и по другите изпълнителни листове, които са обезсилени. В тази връзка и по аргумент от чл. 79, ал. 1 ГПК

,

съдът е извършил диференциация на таксите, като е приел

,

че при прекратяване на делото по тези обезсилени изпълнителни листове, разноските за предприетите изпълнителни действия остават за сметка на взискателя. Така е мотивирал неоснователност на разбирането на страната, че е без значение по кой точно изпълнителен лист е извършен описа

.

Дори и от поставения въпрос да бъде изведен релевантен, въпреки общото му формулиране

в зависимост от защитната теза на касатора, без съобразяване с решаващите мотиви на съда, то налице е само общото основание за допускане на касационно обжалване.

Касаторът е сочил наличие на допълнителен критерий, изразен в поддържано противоречие с решение № 151 /61г. на ВС по гр. д. №8326/60г. като по този начин

/

макар и незаявено изрично

/

е сочил като установено основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Това основание

,

обаче не е налице тъй като цитираното решение е неотносимо към разглеждания правен спор поради каквато и да било липса на фактически идентитет в разглежданите хипотези / каквото изискване е налице при поддържаното основание за касационно обжалване/. С това решение ВС се е произнесъл във връзка с отмяна на действия на съдебния изпълнител – опис на недвижим имот

,

поради липса на друго жилище, освен описаното, както и по въпроса относно рефлексията на изпълнението в правната сфера на третите лица купили имота след възбраната.Следователно, съдът не се е произнасял по поставения от страната въпрос, уточнен във връзка с конкретната хипотеза на дължимост на разноски за извършени изпълнителни действия и по дела които са прекратени

,

поради обезсилване на титула

,

въз основа

,

на който са образувани. По разглежданото основание

,

страната е сочила и противоречие с приетото с решение № 1826/13г. на Варненски окръжен съд. Това решение, обаче не формира съдебна практика

,

тъй като не се ползва със сила на пресъдено нещо. Въпреки това и изведеното от страната противоречие с оглед приетото с това решение

,

че взискателя може да насочи принудителното

изпълнение към всяка вещ на длъжника, не обосновава довод за наличие на обективен идентитет при разглежданата правна и фактическа проблематика, тъй като цитираното решение е постановено по жалба основана на разбирането

,

че насочването на опис на конкретен недвижими имот е било незаконосъобразно, тъй като имота е бил несеквестируем

,

съобразно разпоредбата на чл. 444 ГПК, което възражение съдът е разгледал и приел

,

че е неоснователно

,

тъй като страната е

притежавала и други имоти. Определенията по чл. 274, ал. 2 ГПК не обективират валидно практика по

смисъла на чл. 280, ал. 1, т

.

2 ГПК – т. 2 и3 ТРОСГТК №1/09г. и ТРОСГТК №2/10г.,

но дори и да се приеме, че макар и в титулната му част да е посочено

,

че

е разгледано по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК

,

мотивите му съдържат обосноваване на основания за допускане на касационно обжалване т. е. същите имат относимост към чл. 274, ал. 3 ГПК, то ВКС е разглеждал въпроси за допускане на обезпечение – подходяща ли е обезпечителната мярка, както и съответства ли на обезпечителната нужда в тази връзка, т. е. и в този случай не е налице обективен идентитет между разглежданите хипотези.

С оглед така представеното изложение не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на решение №72 от 18.03.2014 г. по т. д. № 623/2013 г. на Варненски апелативен съд,

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: